Скот Прат
Несправедливост за всички (6)

5

— Бихте ли си казал името за протокола?

На следващата сутрин стоя до катедрата в наказателния съд в Джоунсбъро, Тенеси, седалище на област Вашингтон и най-стария град в щата. По пейките има десетки зрители, всички нетърпеливо очакващи резултата от изслушването. Свидетелят е интелигентен, крехък двайсет и пет годишен младеж с белези от акне и права, дълга до раменете кестенява коса, вчесана на път по средата. Той се навежда към микрофона.

— Казвам се Дейвид Дилинджър — заявява.

Долавям треперенето на гласа му. Притеснението му е обяснимо, тъй като е пътувал хиляди километри и е чужденец сред нас, но при него нервността изглежда начин на живот. Когато го разпитвах преди изслушването, му се наложи да напусне стаята десетина пъти, за да пуши.

— Къде живеете, господин Дилинджър?

— 401 Западна Пета улица, Ванкувър, Британска Колумбия, Канада.

— И какво работите?

— Компютърен програмист за Национална банка „Ванкувър“.

— Познавате ли обвиняемия?

Дилинджър се намества на стола си и поглежда мъжа, седнал до масата на защитата.

— Не, не го познавам. Никога не съм го виждал.

Дъглас Бъди^[1] Карвър седи вторачен напред до масата на защитата. По шейсет и една годишното му лице няма и следа от емоция. Оредяващата му бяла коса е сресана настрани и зализана с някакъв лепкав гел. Облечен е в крещящо червено сако. Карвър е наемодател, един от най-богатите земевладелци в Североизточен Тенеси. Освен това е изключително популярен църковен настоятел в една от най-големите методистки църкви в Джонсън. Карвър води местно телевизионно предаване под надслов „Доведи светлината“, което се излъчва в пет часа всяка неделя следобед. Повечето хора в залата са поддръжници на църквата му. Те се вторачват в мен студено, когато влизам вътре.

— Бихте ли обяснили на съда как се замесихте в този случай, господин Дилинджър? — питам.

— Получих съобщение, че господин Карвър е свалил някои изображения на компютъра си.

— Казвате, че сте получил съобщение? Как бяхте уведомен?

— Чрез компютъра.

— Можете ли да обясните на съда точно как стават тези неща?

— Прикачих вирус „Троянски кон“ към някои порнографски материали в интернет, в които участват деца. Когато изображенията бяха свалени, вирусът ме уведоми. Тогава успях да проникна в компютъра на човека, свалил изображенията. Оттам успях да открия кой сваляше изображенията.

— Колко порнографски изображенията на деца бяха свалени?

— Дванайсет в деня, когато узнах за това, но после, след проверка на компютъра, установих, че са свалени още около хиляда и петстотин.

— И какво направихте, господин Дилинджър?

— Обадих се в „Педофайнд“. Това е организация с нестопанска цел, която издирва педофили в Съединените щати и Канада. Предадох им информацията, с която разполагах.

— И след това?

— Знам, само че арестуваха господин Карвър и аз съм тук днес.

„Педофайнд“ се бяха свързали с полицията в Джонсън, а те бяха проучили случая. Бяха събрали достатъчно информация, за да получат заповед за обиск, бяха извършили обиска в дома на Карвър седмица по-късно, бяха прибрали компютъра му и го бяха арестували няколко дни след това.

— Имахте ли контакт с някоя от правните агенции в Тенеси относно господин Карвър, преди да откриете изображенията в компютъра? — питам.

— Не.

— Имахте ли някакъв контакт с някоя правна агенция, където и да било, относно господин Карвър, преди да откриете изображенията?

— Не.

— Благодаря ви, господин Дилинджър.

Фасулска работа, мисля си. Всичко е повече от ясно. Няма какво да оспорят. Но знам, че в наказателното право нищо никога не е фасулска работа. Освен това съм наясно, че съм изправен пред съдия, който изпитва странно съчувствие към сексуалните престъпници, и особено към педофилите. Подозирам, че той и подсъдимият имат доста общи неща.

Съдия Грийн си водеше бележки и слушаше показанията внимателно, спуснал очила върху дългия си тънък нос. Адвокатът на Бъди Карвър, петдесетгодишен тип на име Уилям Кей, който се подмазва на съдиите толкова безсрамно, че всички го наричат „Мазника“, подаде молба до съдията да отхвърли всичките ни доказателства (порнографските изображения), защото правата на клиента му според Четвъртата поправка към конституцията били нарушени. Мазника твърди, че Дейвид Дилинджър е проникнал незаконно в компютъра на Карвър, следователно съдът трябва да отхвърли намерените и впоследствие предадени на „Педофайнд“ доказателства.

Ако Дейвид Дилинджър бе полицай, аргументът на Кей щеше да има основание. Но Дилинджър е обикновен гражданин, решил да се намеси в гнусен случай, който го засягал лично. Правата според Четвъртата поправка не се отнасят до издирвания, проведени от частни лица, а само до такива, проведени от правителствени служители. Мазника спори, че тъй като Дилинджър се свързал с властите веднага след като открил порнографските материали и искал Карвър да бъде подведен под отговорност, той е действал като агент на правителството и следователно е трябвало да се сдобие със съдебно нареждане, преди да прегледа файловете в компютъра на Карвър. Мазника греши, но това не означава нищо.

— Кръстосан разпит, господин Кей? — пита съдия Грийн и Кей се надига.

Той е нисък и дебел. Кестенявата му коса е сплъстена и му придава вид на човек, току-що станал от сън.

— Господин Дилинджър — започва Кей, като се понася тромаво от масата към катедрата, — защо прикачихте вируса към този материал?

— Защото ме засяга и обижда.

— Откъде знаехте къде да го намерите?

— Моля?

Наблюдавам Дилинджър напрегнато. Той седи върху ръцете си и се черви. Вече е притеснен, затова се надигам.

— Възражение. Няма връзка — казвам. — Как господин Дилинджър е открил материала няма нищо общо с това дали господин Карвър го е свалил на компютъра си.

— Възражението е отхвърлено — излайва съдия Грийн. — Седнете, господин Дилард.

— Ето каква е работата, господин Дилинджър — казва Кей. — Аз лично не знам как да намеря детско порно, а предполагам, че и всички останали в съдебната зала също не знаят. Имам предвид, че надали можете просто да влезете в „Гугъл“ и да напишете „Детска порнография“, нали? Това ми се струва сигурен начин да бъдете посетен от федералните агенти. Така че откъде знаехте как да намерите порното, за да прикачите вируса към него?

— Не е толкова трудно — отговаря Дилинджър.

— Обяснете ни.

Дилинджър ме поглежда за помощ, но съдията вече демонстрира ясно чувствата си, когато отхвърли възражението ми. Дилинджър се е замесил в тази история и Грийн и Уилям Кей искат да се уверят, че ще му се наложи да живее с последствията.

— Хората го намират най-вече чрез различните чатове — отговаря Дилинджър неохотно.

— И вие имате личен опит с това?

— Да.

— Защо? Да не сте някакъв извратеняк?

Мога да стана и да възразя, но не искам Дилинджър да изглежда безгръбначен. Решавам да го оставя да се справи сам. Той присвива очи и се навежда напред.

— Мисля, че извратенякът в тази зала е вашият клиент — казва той ядосано.

Браво, момчето ми! Не го оставяй да те сплаши. Кей незабавно поглежда съдията.

— Съдът ще нареди ли на свидетеля да отговори на въпроса?

— Отговорете на въпроса — нарежда Грийн грубо.

— Не помня въпроса — отговаря Дилинджър.

— Въпросът е защо знаете — казва Кей — как да намерите детско порно в интернет?

Дилинджър замълчава. Изпитвам съчувствие към него. Аз съм му задавал същия въпрос, разбира се, по време на подготовката ни за делото. Отначало и на мен ми се струваше странно, както и на Кей, но след като чух отговора, разбрах. Кей трябваше да научи отговора, преди да зададе подобен опасен въпрос. Думата „защо“ може да се превърне в буре с барут в съдебната зала.

— Знам как да го открия, защото като дете бях изнасилен от човек, който ми показа същите гадости като онези, свалени от вашия клиент на компютъра му.

Тонът на Дилинджър е изпълнен с негодувание и отвращение. Той повдига брадичка и скръства ръце, после се вторачва в Кей, който е изненадан, но успява да се съвземе бързо.

— Значи мотивацията ви в издирването на детско порно и прикрепянето на вирус към него е израз на гняв, така ли? — пита Кей.

— Не знам.

— Гняв и може би желание за отмъщение? Смятате се за някакъв киберотмъстител?

— Не се смятам за нищо. Просто намирам извратеняците и ги докладвам.

— Значи сте го правили и преди? Колко пъти?

— Не знам точно. Няколко.

— Повече от десет?

— Не толкова много.

— Повече от пет?

— Може би пет или шест. Не си водя дневник.

— И тези доклади обикновено попадат ли в ръцете на полицията?

— Предполагам, че понякога попадат.

— Значи помагате на полицията да открие хора, които може да са педофили, така ли?

— Това, което правя, е да уведомя „Педофайнд“, когато някой свали детска порнография от интернет.

Издишам бавно и дълбоко. Дилинджър се справя чудесно. Не позволява на Кей да го набута в ъгъла с въпроса дали работи специално за полицията.

— Но „Педофайнд“ докладва вашата информация на полицията, нали? Не е ли в това смисълът?

— Правят, каквото правят.

— Разбира се, че това е смисълът — казва Кей. — Не бихте ги уведомили, ако смятахте, че ще пренебрегнат информацията ви, нали, господин Дилинджър?

— Не знам.

— Позволете ми да ви запитам нещо. Какво ви пречи да прикачите вирус „Троянски кон“ към някакъв друг файл, напълно безвреден, а после да проникнете в компютъра на господин Карвър и да свалите тези изображения? Скачам на крака.

— Възражение! Липса на основание. Нищо в делото не насочва на мисълта, че господин Дилинджър е извършил подобно нещо.

— Отхвърлено.

— Господин съдия, той се опитва да внуши, че господин Дилинджър е избрал господин Карвър случайно сред всички хора по света, които имат достъп до интернет, и нарочно го е накиснал. Няма доказателства, които да подкрепят подобно обвинение. Това е абсурдно.

— Да не би да не бях ясен, господин Дилард? Казах, че възражението се отхвърля.

— Не съм го направил по този начин — обажда се Дилинджър, който очевидно е на ръба на нервен срив.

— Но би могло, нали? — настоява Кей, вкопчил се във въпроса като булдог.

— Казах, че съм го направил по този начин.

— Това е всичко — казва Кей и сяда.

— Нещо друго, господин Дилард? — пита ме Грийн.

— Нямаме въпроси.

— Можете да напуснете свидетелското място, господин Дилинджър. Искате ли да кажете нещо, преди да отсъдя, господин Дилард?

Вече съм изложил аргументите и законовите положения по случая в доклад, който предадох преди две седмици. Призовах двама свидетели преди Дилинджър: първият бе президентът на „Педофайнд“, който обясни с какво се занимава организацията, как си вършат работата и какво точно бе станало в този случай. Вторият бе детективът от Джонсън, в случая жена, която проучила доклада, сдобила се със съдебното нареждане за обиск и арестувала Бъди Карвър. И двамата дадоха показания, че Дилинджър не е работил от тяхно име, когато е проникнал в компютъра на Карвър. Детективът каза, че никога не е чувала за „Педофайнд“ или Дилинджър преди разследването. Президентът на „Педофайнд“ призна, че и преди са получавали информация от Дилинджър, но той не е получавал компенсация за това, нито насоки, нито окуражаване от организацията. Просто се появявал от време на време в полезрението им и давал информация за заподозрени педофили, които активно сваляли детско порно от интернет. Шефът на „Педофайнд“ също така обясни, че организацията им не получавала пари от правителството — нито дарения, нито заеми, нито стипендии, абсолютно нищо. Била дотирана само с частни дарения.

В допълнение напомних на съдията, че Дилинджър не е поданик на Съединените щати и не е бил в страната, камо ли в щата, когато е уведомил „Педофайнд“. Следователно не е можел да действа от името, на която и да е американска правителствена агенция. А поправките към конституцията не се отнасят до подобни случаи.

Изправям се и обяснявам всичко това пред съдията за последен път. Той не ме поглежда, което винаги е лош знак.

Кей става и отново защитава случая си. Твърди, че „Педофайнд“ очевидно е правителствен агент. Докладват за незаконни действия на полицията винаги когато имат повод. Дейността им е довела до осъждането на повече от десетина педофили. А пък Дилинджър бил агент на „Педофайнд“. Давал им е информация в миналото, която те предавали на правителството, а това довеждало до наказателни дела. Тъй като и „Педофайнд“, и Дилинджър действали от името на правителството, проучването на компютъра на Карвър се покривало от Четвъртата поправка. Нужно било съдебно нареждане. А тъй като нямало такова, проучването било незаконно. И доказателствата трябвало да бъдат отхвърлени.

Когато Кей приключва, изпитвам същото лошо предчувствие, което съм изпитвал много пъти като адвокат на защитата. Ще загубя. Отношението на съдията, маниерите му по време на делото, интересът му, когато Кей говори, и пренебрежението, когато аз говоря, издават предубеждението му. Знам, че ще отсъди срещу мен със същата сигурност, с която знам, че ще вали, когато чуя гръмотевици.

— Настоявате ли за заключения, господин Дилард?

Оставам седнал. Не желая да стана и да му окажа уважението, изисквано по традиция, тъй като го смятам за нищожество в интелектуално и морално отношение. Въпреки факта, че седи над мен на трона си и вероятно би могъл да ми причини същото като на Рей Милър, не мога да се принудя да се поклоня.

— Има ли смисъл? — промърморвам от мястото си.

— Говорете високо!

Повдигам глава и се вторачвам в него.

— Мисля, че взехте решение още преди да влезем в залата.

Съдия Грийн застива за миг, но успява да овладее гнева си. Знае, че в залата има представители на пресата. Знае, че това е сериозен случай. Знае, че има рядката възможност да нанесе удар на прокуратурата и лично на мен, и си умира от кеф.

— Аз съм избран служител на закона — казва той. — Основната ми отговорност е да тълкувам и да съблюдавам закона. Хората в тази област ме избраха, защото имаха доверие в мен. Доверяват ми се от много години и аз им служа вярно.

Отпускам глава в ръцете си, сигурен, че това е прелюдията към решение, което само той може да оправдае. Вече реших как ще действам, ако отсъди срещу мен, и се примирявам с факта, че тази битка ще се води другаде.

— Както и да е — продължава Грийн, — от време на време съдията взема непопулярни решения. Той трябва да спазва закона. Да защитава законите и правителството ни, да спазва конституцията на Съединените щати.

Грийн прави драматични паузи, докато говори. Иска ми се да повърна.

— Надявам се, че хората, които прочетат за това в утрешния вестник или гледат вечерните новини, ще разберат, че това решение засяга всички вас. То ще ви предпази от бъдещи незаконни прониквания в частния ви живот. Този съд не се съмнява, че главният свидетел на прокуратурата, господин Дейвид Дилинджър, е действал като агент на правителството, когато е проникнал в компютъра на обвиняемия. Господин Дилинджър даде показания, че е бил изнасилен като дете от човек, когото смята за педофил, и затова се е нагърбил с мисията да издирва и да изправя пред съда други педофили. За да изпълни мисията си, господин Дилинджър нарушава правата на гражданите, като тайно прониква в компютрите им с намерението да бъдат наказани според законите на страната ни. Съдът намира за неуместен факта, че агенцията, замесена в този случай, не е била наясно с действията на господин Дилинджър. Важното е желанието на господин Дилинджър да се прави на полицай или на киберотмъстител, както посочи господин Кей. Очевидно господин Дилинджър се смята за доброволен наемник, работещ от името на правителството, но всъщност той не се различава от обикновените крадци. Вместо бижута, краде информация, прониквайки тайно в компютрите на жертвите си. После очаква те да бъдат съдени, което според този съд го прави агент на правителството. Проникнал е незаконно в компютъра на господин Карвър и следователно всички доказателства, добити в резултат на това, са отхвърлени.

Кей се надига. Сигурен съм, че иска да напусне съдебната зала колкото се може по-бързо. Аз също се изправям и се завъртам да погледна Дилинджър. Искам да му се извиня от името на щата Тенеси и цялата американска юридическа система. Но той вече е станал от мястото си и се е отправил към вратата. Затръшва я, когато излиза, и трясъкът отеква из залата като изстрел.

— Пристав! — изкрещява Грийн. — Спрете този човек и го върнете тук.

Вторачвам се в съдията, докато приставът забързва към вратата. Чувам викове в коридора. След трийсет секунди, приставът влиза, хванал Дилинджър за лакътя. Погледът на Дилинджър е изпълнен със страх и унижение.

— Доведете го до съдийската маса — нарежда Грийн.

Дилинджър застава пред него и свежда очи.

— Обвинен сте в неуважение към съда, господин Дилинджър. Наказанието ви е глоба от сто долара. Платете я на чиновничката, преди да напуснете сградата. Ако не платите, ще наредя да ви арестуват и да ви вкарат в затвора. Върнете се в Канада, където ви е мястото. Канадското правителство може да ви позволява да нарушавате правата на гражданите колкото си искате, но тук са Съединените Американски щати. Ние не търпим подобно поведение.

Дилинджър отпуска рамене и излиза от залата като осъден на смърт. Веднага щом вратата се затваря, аз заговарям.

— Господин съдия, като имаме предвид решението ви, прокуратурата предлага прекратяване на делото срещу господин Карвър.

— Наистина ли, господин Дилард? Искате да кажете, че не възнамерявате да обжалвате?

Грийн се ухилва самодоволно. Знае, че обжалването ще отнеме две години. И дори ако отхвърлят решението, а аз съм убеден, че ще стане така, за две години могат да се случат много неща. Улики се губят. Свидетели умират или се местят. Отказват да сътрудничат. А след всичко, през което Дилинджър премина днес, съм убеден, че няма да се върне тук след две години.

— Не, господин съдия, няма да обжалвам.

— Много добре. Случаят е прекратен. Прокуратурата ще плати таксите. Господин Карвър, свободен сте да си вървите.