Скот Прат
Несправедливост за всички (56)

55

Частният самолет, докарал губернатора на Тенеси до местното летище, бе прибран в хангар на около половин километър от главния терминал. Бейтс влиза бавно в огромното помещение. Трима мъже в костюми — охраната на губернатора — ни очакват. Говорят с нас кратко, размахват металдетектори над телата ни и ни повеждат към стъпалата, които водят към вътрешността на самолета.

Леко шашнат съм от лукса и обширното пространство в самолета. Привлекателна млада жена ни представя набързо на пилота, показва ни кухнята, бара и меките кожени седалки — три от всяка страна на пътеката. На стената отпред има огромен телевизор с плосък екран, а отзад — два компютърни работни плота. Жената ни повежда по къс коридор покрай тоалетните към задната част на самолета, отваря врата, поканва ни да влезем вътре и затваря вратата зад нас.

Джеймс Линкълн Донър III, губернаторът на Тенеси, стои зад голямо дъбово бюро. Никога не съм се запознавал с него, но знам, че е мултимилионер от Нашвил, изкарал парите си по старомодния начин — наследство. Донър е първият губернатор демократ от шестнайсет години, но не бе избран поради благородните си идеи или солидна политическа платформа. Беше избран, защото двамата републикански администратори преди него бяха използвали щатската хазна за лични нужди. Помня как четох изявление на Донър по време на кампанията, в което казваше, че корупцията в Нашвил е толкова ужасяваща, че първата му задача ще бъде да влезе в администрацията с маркуч в ръка и да я изчисти.

Изненадан съм от размера на губернатора, когато заобикаля бюрото, за да прегърне Бейтс. Изглежда много по-едър по телевизията. Доста по-нисък е от метър и осемдесет и е облечен в елегантен сив костюм и тъмносиня вратовръзка. Кестенявата му коса е късо подстригана. Бузите му са странно хлътнали. Очите му са сиви като на Лий Муни.

— Леон, толкова се радвам да те видя — казва той, като прегръща шерифа. — Това ли е твоят човек?

— Точно той — отговаря Бейтс. — Джо Дилард, запознай се с губернатор Джим Донър.

— Губернаторе — казвам, а той разтърсва ръката ми радушно.

— Удоволствие е за мен, господин Дилард — отвръща той. — Или да кажа генерал Дилард?

— Наричайте ме Джо, моля ви. Бездруго не успях да се изкача над сержант.

— Да, ветеран — кима той. — Изготвихме досие за вас. Надявам се, че нямате нищо против. Узнах, че сте бил рейнджър, имате боен опит и сте получил орден „Сребърна звезда“ в Гренада.

— Това беше много отдавна, господине.

— Леон ми каза, че сте най-честният човек, когото познава. Твърди, че сте и страхотен адвокат. Точно от такъв човек се нуждаем в момента.

— Честно казано, имам известни опасения, но съм готов да опитам.

Губернаторът се връща зад бюрото си и сяда на кожения стол. Поканва ни да направим същото и забелязвам, че ни гледа отвисоко. Очевидно под стола му е инсталирана платформа, която да го прави да изглежда по-висок. Изпитвам желание да се захиля или да кажа нещо, но знам, че Бейтс ще ме срита в топките, ако го направя. Губернаторът взема папка от бюрото.

— Да видим. Роден си в град Джонсън, баща ти е загинал във Виетнам и си отгледан от майка ти. Една сестра, Сара, която изглежда е имала известни проблеми със закона.

Той поглежда към Бейтс, после свежда очи обратно към папката.

— След завършване на гимназията се записваш в армията. Получаваш медал и се оттегляш с почести. Завършваш право в щатския университет. Работиш като адвокат на защитата и после като прокурор. Женен си за една и съща жена от двайсет и две години. Две деца, и двете в колеж. С изключение на сестра ти, всичко е идеално.

— Сестра ми няма да бъде проблем, господине.

— Да се надяваме.

Той се обръща към Бейтс.

— Говори ли със сегашния районен прокурор?

— Тъкмо идваме от дома му, губернаторе — отговаря Бейтс.

— Някакви проблеми?

— Беше прекалено пиян, за да ни създаде проблеми. Оставката му е тук.

Бейтс подава документа на губернатора, който го прочита на глас.

„С настоящето заявявам, че подавам оставка като главен прокурор на първи район. Оставката ми влиза в действие незабавно.“

— Кратко и ясно, подписано и датирано. Чудя се какво ли ще обясни на жена си.

— Това е най-малкият му проблем — отвръща Бейтс. — По времето, когато аз приключа с него, ще му се наложи да си намери пещера, в която да живее.

— Републиканци — изсумтява губернаторът. — Просто не могат да си държат пишките в панталона, а?

Иска ми се да кажа нещо. Нещо за Хана и какъв чудесен човек беше тя, нещо, което да му напомни за какво всъщност става дума. Не е заради сексуални извращения, нито за републиканци и демократи, а за това, че обществено лице е отговорно за убийство и не харесвам безцеремонното му държане. Но това е шоуто на Бейтс и трябва да си държа устата затворена.

— Не мисля, че неспособността да си държат пишките в панталона е присъща само на републиканците — отвръща Бейтс. — Някога чувал ли си за Бил Клинтън? Елиът Спицър? Гари Харт?

— Предавам се, приятелю, предавам се.

Губернаторът се обръща към мен.

— Е, Джо, чувам, че не се интересуваш много от политика.

— Винаги съм бил зает с това да си изкарвам хляба и да си гледам семейството — отговарям. — Никога не съм се стремил да ръководя нещо.

— Е, сега ще ръководиш нещо. Районната прокуратура. Имаш ли план как да реабилитираш службата, след като обществеността научи за оттеглянето на Муни?

— Наистина не съм имал възможност да правя планове, губернаторе. Шериф Бейтс тъкмо ми стовари всичко това преди около половин час. Но все пак не става дума за мозъчна хирургия. Хората извършват престъпления, полицията ги арестува, а районната прокуратура ги съди според закона.

— Значи виждаш всичко в черно и бяло, а?

— Предполагам, че да, но колкото повече остарявам, толкова повече сиво започвам да виждам.

Губернатор Донър отваря чекмедже и вади официален лист. Вдига го и става.

— Това е копие от заповедта за назначение, която ще бъде подадена във Върховния съд утре сутрин. Тя те прави новия главен районен прокурор. Вече я подписах. Мислех, че може да искаш да я рамкираш. Поздравления.

Той протяга ръка отново и Бейтс и аз ставаме и се ръкуваме с него.

— Благодаря ви, губернаторе, благодаря ви.

— Благодари на Леон — отвръща той. — Прочетох досието ти, но все пак въобще не те познавам.

Бейтс и аз се завъртаме да си тръгнем. Тъкмо когато стигам до вратата, чувам как губернаторът се прокашля.

— Господин Дилард — казва той.

Обръщам се към него.

— Да, господине?

— Не ме карайте да съжалявам за това.