Скот Прат
Несправедливост за всички (27)

26

Искам да проверя какво ставаше със сина ми и Томи Милър, но след срещата ми с Рамирез, първото ми обаждане е до шериф Бейтс.

— Трябва да се срещнем — казвам му. — На уединено място.

— Къде си?

— Тъкмо излизам от затвора.

— Знаеш ли къде е църквата „Хайланд“?

— Да.

— На паркинга след десет минути.

Той ме чака, когато пристигам там. Излизам от джипа и се настанявам в БМВ-то. Разказвам му за срещата с Рамирез.

— Той каза, че било момиче, което работело в службата ни — обяснявам му. — Знаеше откога е изчезнала. Преди да си тръгна, каза, че някой я искал мъртва. А той може би знаел кой е този човек.

Бейтс обмисля информацията.

— Мисля, че първият въпрос, който трябва да си зададем, е откъде. Откъде Рамирез знае? Нищо не се е появявало по вестниците. По дяволите, ние самите разбрахме за това едва преди няколко часа. А след като Рамирез знае, че тя е изчезнала и къде се намира, трябва да е замесен по някакъв начин, нали?

— Мисля, че той е наредил на хората си да я отвлекат и я държи за откуп. Ако го пуснем на свобода, той ще пусне Хана. Това е сделката, която иска.

— Така ли ти каза? Каза ли, че ще я пусне?

— Не. Обеща само да ми каже това, което знае. Но промърмори едно „тик-так“, което ме кара да мисля, че тя е още жива.

— Защото така ти се иска, братко Дилард.

— Наистина ли мислиш, че е мъртва? Не мога да си представя, че някой би искал да я нарани.

— Положението не изглежда добро.

— Как според теб Рамирез се сдобива с информация? Трябва да е или по телефона, или чрез посетител. Не мисля, че би рискувал да подслушат телефонните му разговори в затвора, а ще е прекалено рисковано да говори с посетител за нещо подобно.

— За умно момче, понякога си ужасно наивен — ухилва се Бейтс. — Отвори си очите.

— За какво говориш?

— Кой е единственият човек, с когото той може да говори, без да се притесни, че някой ще подслушва?

Внезапно загрявам. Стинет! Адвокатът му. Стинет е човекът, който предава информация. Затова се държеше толкова странно.

— Гадно копеле — изсумтявам.

— Не се изненадвай толкова. Ти правеше същото навремето.

— Ако съм го правил, не е било нарочно.

Седим за миг мълчаливо, а аз обмислям положението. Някой вероятно е звъннал на Стинет и му е предал съобщение за Рамирез. Може би Стинет дори не знае какво означава съобщението. Или поне ми се иска да мисля така. Но пък…

Питам Бейтс какво е научил досега.

— Съвсем малко — отговаря той. — Който и да е шофирал колата й за последен път, е бил мъж или адски висока жена. Когато те накарах да погледнеш шофьорската седалка, се опитвах да ти покажа, че бе бутната назад докрай. Хана е дребно момиче. Забелязах и още нещо. Сменила е маслото на колата в петък следобед. Малкият етикет на предното стъкло ми показа това заедно с километража. А когато погледнах одомера, видях, че след смяната на маслото са изминати над сто и шейсет километра. Значи или тя е попътувала, преди да изчезне, или някой я е отвлякъл със собствената й кола, захвърлил е трупа и после е върнал колата на мястото й.

— Прав беше — признавам. — Добре, че не съм ченге.

— Ключът за колата беше почистен идеално. Абсолютно никакви отпечатъци, дори нейните. Вътрешността на колата също е била почистена, но открихме частичен отпечатък от вътрешната част на вратата. По пода около педалите имаше доста глина, както и още нещо. Моите момчета казват, че още не са сигурни, но предполагат, че може да е вар. Намерихме същото и по мокета от страната на пътника. Също така събрахме косми и влакна от колата и все още оглеждаме къщата. Може и там да открием нещо.

— По дяволите, Леон, не си губиш времето, а?

— Следите изстиват адски бързо. Ще се занимавам усърдно със случая, докато разбера какво е станало с нея или се проваля. Нашият отдел не се занимава с много убийства. Забавно е в известен смисъл.

Забавно. Образът на Хана пробяга през ума ми. Красивата й усмивка. Болката в очите й. Начинът, по който косата й се разлюляваше, когато поклатеше глава. Обезобразеното й тяло захвърлено някъде, разлагащо се бавно, покрито с насекоми. Въздъхвам тежко.

— Съжалявам, братко — казва Бейтс. — Познаваше я по-добре от мен. Предполагам, че това не е твоята идея за забавно, нали?

— Не съвсем. Е, какво мислиш за Рамирез? Дали да сключа някаква сделка с него?

— Това зависи от теб и от шефа ти, нали?

— Рано тази сутрин, шефът се опита да ме накара да оттегля обвиненията срещу Рамирез.

Бейтс замълчава за няколко секунди. Започва да се чеше по главата ожесточено. Знам, че по този начин показва объркването си.

— Защо пък ще иска да постъпиш по този начин?

— Каза, че нямаме солиден случай и не иска прокуратурата да се изложи, ако загубя делото.

— Колко сериозен е случаят?

— Не е най-солидният, който някога съм виждал, но според мен разполагаме с достатъчно доказателства.

Бейтс ме поглежда и повдига вежди.

— Искаш ли да ми кажеш още нещо?

— Не, вероятно е само съвпадение. Но нещо у Муни ме притеснява. Нещо не е наред с него.

— И ти го откри чак сега? Той определено си пада по жени. Мислиш, че е преследвал Хана, а?

— Не. Хана не изглежда заинтересувана от мъжете. Е, какво ще кажеш за Рамирез?

— Дай ми малко време. Остави ме да намеря семейството и приятелите на Хана, да поговоря с тях, да проверя дали някой може да е искал да я нарани. Ако не открием нищо през следващите четирийсет и осем часа, може би ще трябва да посетиш Рамирез отново.

Мобилният на Бейтс засвирва „Когато светците влизат в рая“^[1]. А той поглежда екрана, после се завърта към мен.

— Това е едно от моите момчета от лабораторията — казва той. — Трябва да отговоря.

Бейтс говори тихо няколко минути и накрая казва:

— Е, проклет да съм! Значи познаваш момичето добре, а?

— Да. Приятели сме.

— Моите момчета разровили боклука и намерили нещо интересно. Тя споменавала ли ти е някога, че е бременна?