Скот Прат
Несправедливост за всички (38)

37

Джак Дилард вървеше в полумрака по Уест Енд Авеню към общежитието. Беше почти осем вечерта в Нашвил и той чувстваше непрестанните пориви на вятъра, когато покрай него минаваха коли. Раницата му бе натъпкана с учебници и десеткилограмовата плоча, която бе пъхнал вътре. Допълнителната тежест го правеше по-силен и му помагаше да отслабне.

Учеше във „Вандербилт“ от три години. Когато започна, тежеше сто и четири килограма и се мислеше за силен. Сега бе деветдесет и пет кила и бе по-силен, откогато и да било преди — ходеща гранитна плоча. Отборът на Арканзас пристигаше този уикенд за три мача и Джак си представи набързо как удряше топката в лявото поле. Усмихна се на себе си. Беше го правил и преди и не се съмняваше, че ще успее и сега.

Мислите му се насочиха към разработката, която трябваше да напише тази вечер. Пет страници по антропология. Възнамеряваше да пише за разликата между еволюцията на човека и еволюцията на маймуните. Много учени смятаха, че хората са произлезли от маймуните. Грешаха. Докато обмисляше заключението на тезата си, Джак се зачуди колко ли разработки бе написал във „Вандербилт“. Поне стотина, реши той. Професорите държаха студентите да могат да се изразяват писмено.

Джак бе изморен и измъчван от мускулна треска, но бе свикнал с това. Във „Вандербилт“ имаше високи изисквания, а треньорът му по бейзбол бе като армейски сержант. Дните му често продължаваха дванайсет — четиринайсет часа. Ставаше рано и отиваше на училище до обяд. В дните, когато имаха мачове, пристигаше на игрището веднага след училище. След двучасовата тренировка играеше бейзбол два или три часа, после работеше на игрището, вземаше душ, грабваше нещо за ядене и се заемаше с учене. Свободните му дни бяха също така напрегнати, защото тогава отборът поддържаше форма и тренировките бяха брутални: вдигане на тежести, спринтове, упражнения за издръжливост. Почивните дни бяха за хората, които не спортуваха. Свободното време беше за лигльовците.

Нещо напред привлече погледа на Джак. Някакъв мъж се бе облегнал на дървото до оградата от ковано желязо, която отделяше комплекса от улицата. Джак не беше достатъчно близо, за да го познае, но мъжът очевидно го гледаше. Когато Джак се приближи, фигурата се скри зад дървото и изчезна.

Джак мина покрай дървото и огледа мястото, където бе стоял мъжът. От дясната страна имаше жив плет и той сигурно го бе прескочил. Може би беше студент, който просто бе излязъл да изпуши една цигара. Джак продължи напред. Заради размера и силата си, никога не се тревожеше, че може да го нападнат, но докато вървеше по улицата, не можеше да се отърве от чувството, че го наблюдават и дори следят.

Той зави към малкото площадче около статуята на Корнелиъс Вандербилт и погледна през рамо. Осветлението тук беше слабо и ако някой се канеше да го нападне, това бе най-подходящото място. Той забърза и тръгна по тротоара. Когато мина покрай храстите, мерна човек, който внезапно изчезна. В следващия миг загуби равновесие, когато някаква фигура се метна на гърба му и го стисна за врата.

Джак бързо се окопити и се отпусна на лявото си коляно. Инстинктивно дръпна дясното рамо на нападателя си надолу и изви тялото му напред. Беше хватка от джудото, която баща му му бе показал преди години. Използваше я всеки път, когато се бореше със състудентите си и винаги му вършеше работа. Този път стана същото. Нападателят му прелетя през рамото му и се стовари на земята по гръб. Джак бързо го възседна и тъкмо се готвеше да стовари юмрук в лицето му, когато чу познат смях. Спря и погледна лицето му внимателно.

— Дяволите да те вземат, Ти-боун^[1]! — извика Джак и скочи на крака. — Изкара ми акъла!

— Какво става, Чук?

Мъжът на земята се надигна бавно и Джак видя измореното усмихнато лице на Томи Милър.

— Трябваше да знам, че ще ми приложиш някоя идиотщина от джудото — каза той.

Джак го прегърна здраво. Обичаше Томи като брат. Беше забавен и весел и вечно се шегуваше. Джак винаги го бе смятал за честен и лоялен приятел. А и беше свиреп съперник на бейзболното игрище. През годините се бяха състезавали доста пъти. Томи имаше невероятен удар и бързина, от които краката на Джак се бяха подгъвали повече пъти, отколкото му се искаше да си спомня.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Джак.

— Бягам с вятъра, човече. Да отидем да пием по кафе или нещо друго и ще ти разкажа всичко.

Джак знаеше, че Томи „бяга с вятъра“. Баща му се беше обадил предишната вечер и му бе съобщил, че е уволнен, защото отказал да убеди голямото жури да обвини Томи в убийство. Каза му, че Томи избягал от полицията в Дърам, а колата му изчезнала. Спомена също и че вероятно скоро ще повдигнат обвинения срещу него.

— Ченгетата те търсят, Ти-боун.

— Да, сега знам как са се чувствали избягалите роби.

— Следвай ме.

Джак го поведе към купчината маси за пикник под смърча, близо до библиотеката. Всички маси бяха празни. Джак метна раницата си и седна на онази, която бе най-близо до дървото. Томи се настани срещу него.

— Как пристигна тук?

Бейзболната шапка на Томи бе нахлупена ниско на челото му. Джак забеляза, че очите му непрестанно се стрелкаха наоколо и наблюдаваха всичко внимателно.

— На автостоп.

— Защо избяга?

— Изкарах си акъла от шубе. Според мама ченгетата смятат, че аз съм убил съдията.

Джак се напрегна. Не искаше да задава въпроса, но се налагаше.

— А ти направи ли го?

Томи поклати глава отрицателно и си пое дъх.

— Дори не знаех къде живееше този тип — отговори той. — Отидох на гроба на татко в онази нощ. Носех шише бърбън от литър и половина. Не пия често, но май изгълтах цялото, защото последното, което си спомням, е как седя на земята и плача. Събудих се на задната седалка на колата около пет сутринта. Бях паркирал до малко магазинче на „Оукланд“ и нямах представа как съм стигнал дотам. Тресеше ме зверски махмурлук, човече. Главата ме цепеше и имах чувството, че ще се издрайфам. Твоята къща беше по-близо от моята, затова дойдох у вас.

— Значи не помниш какво си правил? — попита Джак. — Не помниш как си стигнал до магазинчето?

— Не. И това е проблемът. Точно поради тази причина се страхувам от ченгетата. Ако ме попитат какво съм правил в определено време, не мога да им отговоря. Другото, което ме плаши, са думите на мама. Тя каза, че онзи, който е убил съдията, го е изгорил. Имах бензин по себе си, когато се събудих, и не помня как е станало. Сигурно съм се отбил някъде да сипя бензин, тъй като резервоарът ми бе почти празен, когато подкарах към гробището, а на следващата сутрин бе пълен.

— Значи сигурно си напълнил колата пред магазинчето и си се полял с бензин, а после си решил да се проснеш на задната седалка и да поспиш.

— Може би.

— Най-разумно е да се върнеш там и да видиш дали някой те помни. Трябва да си платил за бензина, а ако си бил толкова пиян, със сигурност си направил впечатление.

— Страхувам се да се върна там. Страхувам се да се доближа до Джонсън.

— Къде ти е колата? — попита Джак. — Татко каза, че ченгетата не са успели да я намерят.

— Това страшно ще ти хареса. Дадох я на един чернокож тип на около седемдесет километра от Дърам. Той работеше по вехтата си бричка пред къщата си, когато минах оттам. Живееше в малка барака. Отбих там, взех си куфара и раницата от багажника, свалих номерата и му подадох ключовете. Трябваше да му видиш лицето. После се върнах на автостоп в Дърам.

— Защо го направи?

— Защото знаех, че ченгетата ще търсят колата. Не исках да я набутам в езерото или нещо подобно и реших, че е по-добре да я дам на някой, който има нужда от нея.

— Слушай, Ти-боун, трябва да се върнеш и да решиш проблема. Така сам се уличаваш.

Томи отпусна глава и се вторачи в масата.

— Може и да съм виновен, Чук. Господ знае, че ми се искаше да пребия онзи кретен с голи ръце поне сто пъти, откакто татко се самоуби. Може да съм се напил и да съм откачил, да съм научил къде живее, да съм отишъл там и да съм го убил.

— Не казвай такова нещо дори и на шега. Не си го и помисляй!

— Не мога да се върна там, човече. Поне не още. Ако го направя и разкажа на полицията, че не помня какво съм правил онази нощ, ще ме арестуват със сигурност. Мисля, че просто ще попътувам известно време, а после, когато нещата се поуспокоят, ще се върна. Може междувременно да открият кой е истинският извършител.

— Имаш ли достатъчно пари? Нуждаеш ли се от нещо?

— Добре съм. Мама ми даде хиляда и петстотин долара, преди да тръгна. Ще ми стигнат за известно време.

Джак се протегна и докосна ръката на приятеля си.

— Нямах възможност да ти кажа това, но наистина съжалявам за баща ти — сподели той. — Съжалявам за всичко.

Очите на Томи се навлажниха и Джак забеляза сълзите, които се стекоха по бузите му.

— Можеш ли да повярваш, че той се самоуби, защото вярваше, че ще сме по-добре с парите от застраховката, отколкото с него? — изхлипа Томи. — Сигурно го е боляло ужасно. Иска ми се да можех да го прегърна отново и да го уверя, че всичко ще се оправи.

Томи облегна глава на ръцете си и заплака тихо. Джак искаше да го утеши, но не знаеше как. Бе свикнал със закачките и шегите в съблекалнята, с хапливите реплики на приятелите и съотборниците си. Но да се опита да утеши приятел след подобна кошмарна трагедия, бе непозната територия за него. Той се протегна и стисна рамото на Томи.

— Какво ще кажеш за по едно кафе? — предложи той. — Ще изтичам до кафенето и ще го донеса тук.

Томи повдигна бавно глава и избърса очи с опакото на ръката си.

— Разбира се, Чук. Кафе звучи чудесно.

Джак се забави по-малко от десет минути. Докато бързаше по тротоара с кафетата в ръка, видя един от полицаите от университета да излиза от сенките край масите за пикник. Джак се усмихна и му кимна, когато мина покрай него, но знаеше какво ще намери на масата.

Оказа се прав. Раницата му лежеше на масата, където я бе метнал, но Томи бе изчезнал.