Скот Прат
Несправедливост за всички (26)

25

Кейти се прибра у дома късно в неделя. Маршрутът, по който пое след сблъсъка с мъжете на полето с марихуана, се оказа по-дълъг, отколкото бе очаквала. Теренът бе доста тежък, по-труден от всичко, което бе виждала в парка. Веднага щом Кейти влезе, леля Мери се втурна към нея.

— Кейти, добре ли си? — извика тя, като я прегърна.

— Съвсем добре.

Леля Мери отстъпи назад и я огледа.

— Виж се само. Цялата си издрана.

По пътя към къщи Кейти се чудеше дали да разкаже на леля си какво бе видяла. Мери мразеше и презираше „дрогистите“ както ги наричаше. Всяка година през есента те превозваха реколтата си от планината покрай фермата, предвождани от кола на шерифството. Няколко години след като Кейти дойде да живее тук, леля й най-после й бе обяснила какво съдържаха камионите, които ежегодно минаваха покрай тях.

— Крият се дълбоко в планината, където никой не може да ги види, вършат си гнусната работа и плащат рушвети на шерифа — обясни й Мери. — Всички се страхуват от тях. Най-разумно е да ги оставиш на мира, но кълна се, това направо ме подлудява. Изкарват милиони нелегално и никой не прави нищо по въпроса.

— Защо закъсня толкова? — попита леля Мери. — Тревожехме се за теб.

Кейти не обичаше да лъже.

— Наложи ми се да направя отбивка. Голяма. Оказа се много по-дълга, отколкото очаквах.

— Каква отбивка? Защо?

— Натъкнах се на нещо, което не би трябвало да видя. Изкачвах се към Лоръл Топ. Стигнах до разчистено място в подножието, засято с марихуана. Там имаше няколко човека, които се втурнаха да ме преследват.

— Мили боже! — извика Лоти, която тъкмо бе влязла в кухнята. — Преследваха те? Искаш да кажеш, че те видяха?

— Мисля, че може да са ме видели отдалеч — отговори Кейти. — Преследваха ме с бъгита, но аз се скрих в гъсталака и не ме видяха отново.

— Слава богу, че си добре — изохка леля Мери. — Казах ти да внимаваш в гората.

— Съжалявам — отвърна Кейти. — Не съм ги търсела или нещо подобно. Просто се натъкнах на тях.

— Колко голямо беше полето? — попита леля й.

— Огромно.

Трите замълчаха за няколко секунди. Кейти се зачуди какво ли мислеха леля й и Лоти.

— Как е Люк? — попита тя с надеждата да отклони вниманието от приключението си.

— Спи като ангелче — отговори Лоти. — Вчера му липсваше много, когато гледаше анимационни филмчета.

— И той ми липсваше — призна Кейти, като свали раницата си.

— Кейти — каза леля Мери. — Знаеш ли къде е това поле с марихуана? Имам предвид, можеш ли да обясниш на някого как да го намери?

— Разбира се. Знам точно къде е.

— Госпожице Мери, искам да помислиш малко — намеси се Лоти. — Нямаме нужда да се замесваме в нещо подобно. Знаеш, че държат шерифа в джоба си.

— Не мислех за шерифа — обясни Мери. — Мислех си за Агенцията за борба с наркотиците. Вечно ги показват по новините как арестуват наркодилъри. Обзалагам се, че имат офис в Ноксвил. Може да се заинтересуват. Време е някой да спре тази гадост.

— Не знам — каза Лоти замислено. — Не вярвам, че човек трябва да се бърка в работите на другите. Никога не се получава нищо добро.

В понеделник следобед, веднага щом леля Мери се прибра от работа, тя и Кейти потеглиха към Ноксвил. Офисът на Агенцията за борба с наркотиците се намираше в задната част на пазарския център близо до Кингстън Пайк. Леля Мери обясни на Кейти, че се е обадила в офиса сутринта и говорила с един агент. Той я помолил да го посети незабавно и да доведе Кейти със себе си.

На вратата имаше панел с клавиши и тежко резе. Леля Мери почука и след няколко секунди вратата се отвори. Показа се млад мъж с къса тъмна коса. Беше среден на ръст, мускулест, и носеше презраменен кобур и пистолет. Кейти веднага забеляза дълбоката трапчинка на брадичката му.

— Аз съм Мери Клинтън — представи се леля й. — А това е племенницата ми Кейти. Тя е момичето, за което ви разказах по телефона.

Мъжът се представи като агент Райдър и ги поведе през просторна открита стая, пълна с бюра. На пода нямаше мокет и се виждаха стоманените греди, които поддържаха сградата. Мястото приличаше на склад. Няколко човека се мотаеха наоколо, говореха по телефона и помежду си. Повечето бяха мъже и почти всички бяха въоръжени. Минаха покрай шкаф с пушки и стигнаха до малък кабинет с ламперия по стените и фалшива папрат в ъгъла. На стената зад бюрото имаше карта на Източен Тенеси. Агент Райдър ги покани да седнат.

— Кейти, нали? — каза агентът. — На колко години си?

— На осемнайсет.

Агент Райдър сключи ръце на бюрото. Пръстите му бяха дебели и груби, а вените по ръцете му приличаха на реки.

— Леля ти ми спомена, че разполагаш с определена информация.

— Преди да се захванем — обади се Мери, — искам да ме уверите, че това няма да се обърне срещу нас. Не знам дали сте наясно или не, но шерифът защитава тези хора. Той знае какво става. Ако му кажете откъде имате информация, той ще уведоми престъпниците. А аз не изпитвам желание да разбера как ще постъпят с нас.

— Шерифът няма да има нищо общо с тази операция — отвърна агентът. — Ние сме федерална агенция. В групата ни има хора от щатските и местните агенции, но споделяме информация само когато се наложи. Шерифът определено не трябва да научава нищо. От известно време сме наясно с някои от дейностите му. Просто още не сме успели да попаднем на сериозен случай срещу него. Но ви уверявам, че ако предприемем действия въз основа на информацията, която вие или племенницата ви споделите, няма да споделяме това с шерифа.

— Сигурен ли сте? — попита леля Мери.

— Необходима е доста смелост, за да се направи това, което правите в момента, госпожо Клинтън — отвърна агент Райдър. — Нуждаем се от хора като вас и полагаме всички възможни усилия да защитим свидетелите си.

— Свидетели? Не казвате, че Кейти ще трябва да даде показания в съда, нали?

— Не, госпожо. По телефона ми съобщихте, че племенницата ви разполага с информация относно голямо поле с марихуана. Шансът въобще да заловим някого по време на проверката е минимален. Вероятно само ще ожънем марихуаната и ще я изгорим на полето. Ако наистина е толкова голямо, колкото ми казахте, това ще струва на собственика стотици хиляди, ако не милиони долари. Ще ги ударим там, където ги боли най-много. Право в джоба.

— Знаете ли кой е собственикът? — попита леля Мери.

— Имам идея, но колкото по-малко знаете, толкова по-добре.

— Добре, Кейти — кимна леля Мери, — разкажи му какво си видяла.

Кейти разказа подробно на агента за разходката си в националния парк и как се бе натъкнала на полето с марихуана. После, използвайки картата на парка, която бе донесла със себе си, му показа точното местоположение на полето.

— Пет акра? Сигурна ли си? — попита агент Райдър, когато тя свърши.

— Да. Може да е малко по-голямо или по-малко — отвърна Кейти.

— Това е впечатляващо! Изглежда, ще трябва да се спуснем там с хеликоптер заради терена, което означава, че ще ни чуят, но това ще бъде най-големият улов на марихуана в областта.

След няколко минути агент Райдър поведе Кейти и леля Мери обратно през залата с бюра към вратата. Кейти усети любопитни погледи върху себе си и, докато агентът им благодареше за последен път и се сбогуваше, тя си мислеше дали някой от тези, които я гледаха, може да научи коя е и дали може да й направи нещо.