Скот Прат
Несправедливост за всички (39)

38

Хана Милс постави тънката дълга плочка върху хартиена кърпа до тоалетната и се заразхожда из къщата. Взе Пачес, кокерчето, което бе осиновила от приюта за животни преди няколко седмици, и го понесе със себе си.

— Не е възможно — каза му тя. — Просто не е възможно!

След всичко, което й се бе случило, Хана бе станала експерт в прогонването на неприятни мисли и точно така бе постъпила и със спомена за пиянската нощ в ресторанта. Какво друго можеше да направи? Да обвини Танър, че я бе изнасилил? Вероятно в пияно състояние тя просто се бе съгласила и не можеше да си спомни.

Танър й се обади на следващия ден, за да провери как се чувства. Тя небрежно го попита как се бе озовала в леглото и той й обясни, че я занесъл в къщата, поставил я на леглото, събул й обувките и я завил. Хана не можеше да се накара да вярва друго.

Умората започна след около седмица. Имаше моменти, когато й се струваше, че краката й бяха от бетон. Внезапно откриваше, че едва се движеше и й бе трудно да остане будна. На няколко пъти й се поиска да заплаче и се втурваше в тоалетната да го направи. Миналата седмица започна да повръща сутрин дори когато стомахът й бе празен. Гърдите й бяха прекалено чувствителни. Уринираше много по-често от обикновено. Мензисът й не дойде.

Хана се върна в банята. Тестът за бременност я очакваше. Знаеше какъв ще е резултатът, но нямаше представа как щеше да постъпи. Прегърна кученцето с лявата си ръка и се протегна надолу с дясната…

Хана реши да се обади на Лий Муни. Той я бе назначил и се бе отнасял с нея изключително мило откакто се бе преместила от Ноксвил. Освен това познаваше Танър добре и можеше да й даде някакъв съвет в това отношение. Тя се зачуди дали да звънне на Джо и Каролайн Дилард и да поиска съвет и от тях, но се срамуваше прекалено много. Не сподели проблема си с Муни по телефона, само му каза, че трябваше да говори с него колкото се може по-скоро. Той пристигна в дома й след по-малко от половин час и сега седеше в дневната.

— Надявам се, няма да ми съобщиш, че си решила да напуснеш — каза Муни, когато Хана му подаде чаша чай с лед.

— Не, не напускам — нервно отговори тя, но внезапно идеята й се стори привлекателна. — Поне не планирам да напусна. Не и в скоро време.

— Това не звучи много обещаващо — отбеляза Муни.

— Съжалявам. Просто това… просто това, което ще ти кажа, е адски трудно. Да не кажа срамно. Не трябва да го споделяш с абсолютно никого.

Муни засука мустак с дясната си ръка.

— Никога не съм те разпитвал за семейството ти, Хана — каза той. — Ако си спомням правилно, ти зададох няколко въпроса, когато се запознахме на конференцията, но те те накараха да се почувстваш неудобно. Няма ли човек от семейството ти, с когото можеш да поговориш?

— Нямам семейство. Родителите, братята и сестра ми бяха убити. Съвсем сама съм.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи с тях?

— Благодаря, но не.

— Добре. Е, надявам се, знаеш, че можеш да ми се довериш.

— Ти винаги си бил мил с мен.

— Удоволствието е изцяло мое.

Хана отпи от чая си. Ръката й трепереше, затова тя остави чашата на масата пред себе си, скръсти ръце и се залюля напред-назад.

— Бременна съм — заяви тя.

Помъчи се да се овладее, но шокът от изричането на думите я срина. Тя покри лицето си с ръце и заплака тихо. След няколко секунди усети присъствието на Муни до себе си. Той седна на канапето и нежно хвана ръцете й.

— Няма проблеми — каза той. — Всичко ще е наред.

Хана го погледна с мокрите си от сълзи очи. Той се усмихваше топло. И гласът, и докосването му бяха успокояващи.

— Имаш ли желание да поговорим?

Хана се успокои, доколкото бе възможно. Господин Муни й подаде носна кърпа и тя му разказа за симптомите си от последните няколко седмици и за резултата от теста за бременност.

— Сигурно се е случило в нощта, когато се напих — изплака тя. — Трябва да е бил Танър.

— Нямаш ли спомени за това, което се случи, след като се прибра у дома в онази нощ? — попита Муни.

— Никакви! Абсолютно никакви.

— Е, определено има начини да узнаем дали Танър е бащата — каза той. — Тестове за бащинство. Можеш да го помолиш да си направи тест за бащинство.

— Знам. Помислих за това.

— Ако откаже, можеш да го принудиш.

— Да, знам. Но после какво? Ами ако направи теста и се окаже, че бебето е негово?

— Тогава предполагам, че можеш да поискаш да го арестуват за изнасилване.

— Не съм сигурна дали ме е изнасилил. Може да съм му позволила. Може да съм го искала.

— Хана — прекъсна я Муни, — бях там онази нощ. Видях колко беше пияна. Всъщност аз се чувствам виновен, задето допринесох за състоянието ти. Но сексът е нещо, което трябва да стане между двама зрели хора по взаимно съгласие, а ти по никакъв начин не бе способна да се съгласиш на каквото и да било. Ако Танър е правил секс с теб онази нощ, това си е било чисто изнасилване. А ако те е изнасилил, трябва да си понесе последствията.

— Не — възрази Хана, — не мога да го направя. Не искам. Работила съм с десетки жертви на изнасилвания през последните шест — седем години, господин Муни. Виждала съм през какво минават. Не мога да си причиня това.

— Разбирам, Хана. Наистина! Системата може да е по-тежка за жертвите, отколкото за престъпниците.

Муни разтърка нежно ръцете на Хана. Тя се зарадва задето бе решила да му се обади. Беше хубаво да има човек, с когото да поговори, особено човек, който бе опитен и изпълнен със съчувствие като господин Муни.

— Помисли ли за алтернативата? — попита той.

Хана го погледна тъпо и премигна. Не беше сигурна какво имаше предвид.

— Можеш да прекратиш бременността. Случва се по-често, отколкото си мислиш, особено в случаите с изнасилване.

Мисълта за аборт въобще не й бе идвала наум. Но абортът бе абсурдна идея. Не можеше дори да си помисли, че ще унищожи живото същество, което растеше в нея. Изнасилване или не, абортът не бе възможност.

— Не — тихо отговори Хана, — никога не бих го направила.

— Сигурна ли си? Това не е грях, Хана, особено като се има предвид какво ти се е случило.

— Не — прошепна тя, — не, господин Муни. Няма да унищожа собственото си дете.

— Разбира се, че не. Надявам се да ми простиш, че въобще заговорих по въпроса.

Хана замълча, потънала в лабиринта от мисли за последното си премеждие. Господин Муни продължи да разтрива ръцете й да я утешава нежно и тя нямаше нищо против. Мина около половин час, може би малко повече. Муни коленичи пред нея и отметна косата от лицето й.

— Става късно, Хана — каза той, — трябва да вървя. Защо не изчакаме ден-два и после да решим кой ще е най-разумният ход? Няма смисъл да се бърза прекалено много.

Хана кимна и след малко господин Муни си тръгна.

Навремето, когато реши да си смени работата, тя усети, че постъпва правилно. Вече не бе толкова сигурна в решението си, но се оказа права поне за едно.

Господин Муни бе мил и почтен човек.