Скот Прат
Несправедливост за всички (41)

40

Рокерът, който уби Хана Милс, вдигна кутията с бира към небето.

— За добре свършената работа — извика той.

Сайръс Червения Маккини бе в настроение да празнува. Работата бе минала идеално. Момичето липсваше от две седмици, а ченгетата нямаха и идея. Беше сигурен, че никога нямаше да я намерят.

До масата срещу него седеше братовчед му, Рики Варела Рийд. Варела бе единственият човек, на когото Червения се доверяваше. Затова и го извика да му помогне със задачата. Сайръс знаеше, че онова, което правеха, бе категорично забранено от правилата на бандата, но също така знаеше, че Варела щеше да си държи устата затворена. Беше му дал пет от двайсетте хиляди долара, които бе получил от мексиканеца. Варела искаше равен дял, но след като Червения бе извършил убийството, реши, че си заслужаваше допълнителните пари.

Беше събота, последната вечер на рокерската седмица в Мъртъл Бийч, Южна Каролина. Сред „Воините на Сатаната“ бързо се бе разнесла новината, че водачите им са сключили изгодна сделка с банда в Шарлът, и алкохол и дрога се лееха щедро. Намираха се в бар „Данте“, скапана дупка в Гардън Сити, която превземаха за около седмица през пролетта всяка година. Гърмеше рок музика, кучките танцуваха полуголи по масите, а двама пияни рокери вече бяха минали с моторите си през заведението. Червения бе изпил почти каса бира през деня и през последния час бе отишъл два пъти до тоалетната, за да смръкне малко метамфетамини. Чувстваше се като истински победител.

— Ние с теб сме двама проклети шибаняци — извика той.

— Мамка му, прав си! — отвърна Варела.

— Онази кучка бе само началото. Ние ще сме следващите „Корпорация убийства“! Наемни убийци, мамка му! Винаги съм искал да съм наемен убиец. Майната им на тия дреболии дето вършехме досега. Ставаме важни клечки, бебчо!

— По-тихо, Червен! Хората те чуват.

— Не ми пука!

Червения се надигна от стола си и вдигна юмруци във въздуха.

— Докато вървя през сянката на долината на смъртта, няма да се страхувам от злото — изкрещя той, — защото аз съм най-злият шибаняк в долината!

Мина по-малко от седмица, преди водачите на бандата да чуят новината. Направиха проучвания, проведоха няколко срещи. И сега Червения се намираше в обор в област Юникой, здраво завързан за метален стол, заобиколен от мъже, които смяташе за приятели. Варела седеше до него и хлипаше като дете.

Червения загледа мъжа, който обикаляше около него. Беше познат като Мечката и бе президент на „Воините на Сатаната“. Беше висок метър и осемдесет и бе як като бик. Огромни мускули изпъваха тесния му черен потник. Целият бе покрит с гъсти черни косми — главата му, лицето, рамената, гърба и гърдите. Носеше униформената черна кърпа на бандата. Останалите водачи се бяха облегнали на едно от отделенията за животни на около три метра от него и го гледаха как си играе с каиш от сурова кожа с дебел възел в края. Те бяха познати като Костенурката, Планината и Рейнмен.

— Знаеш ли защо си тук? — попита Мечката.

— Не сме направили нищо — отговори Червения.

Възелът на каиша се стовари върху слепоочието му. Червения видя звезди, когато болката прониза главата му и се спусна по гърба.

— Не ме лъжи, Червен! Искаш да се отнеса по-снизходително с теб, нали? Момичето, което уби, работи за прокуратурата. Да не мислиш, че ще спрат да го търсят, глупак проклет? Сега ние трябва да почистим бъркотията, която създаде.

— Не е бъркотия — възрази Червения. — И никой няма да открие нищо.

— Имаме правила. Ако ги нарушиш, засягаш всички нас. Какво, по дяволите, си мислеше? Самостоятелна работа, а? При това момиче! И то момиче, което не ни е направило абсолютно нищо. И сега жегата ще е върху нас.

— Няма да има жега. Няма да открият нищо.

— Няма да има жега? Как мислиш, че ние разбрахме за това? Защото си прекалено тъп, за да си държиш шибаната уста затворена ли? Ти и тлъстото лайно до теб.

— Няма да кажем и дума, Мечка — извика Варела. — Кълна се в Господ, че няма да кажем и дума.

Червения чу изплющяването на камшика и глухия тътен, когато възелът удари братовчед му. Варела изпищя.

— Затвори си устата, тлъстако! — изкрещя Мечката. — Познавам и двама ви от дълго време и знам, че дъртият Варел няма достатъчно акъл, за да се скрие от дъжда. Значи ти трябва да си уредил работата, нали, Червен?

Червения кимна и затвори очи. Вслуша се в шума от ботушите на Мечката по мръсния под.

— Кой ти плати?

— Някакъв мексиканец в Мористаун.

— Какъв мексиканец? Как се свърза с теб?

— Не му знам името. Научих за договора за убийство от друг мексиканец, с когото купонясвам. Казах му, че се интересувам и той ми даде номер, на който да се обадя. Уредих среща и отидох в Мористаун.

— Колко? Колко ти платиха, за да ни предадеш?

— Не съм ви предал, човече. Просто свърших една работа. Прибрах петнайсет бона и не навредих на никого. Както ти казах, няма да я намерят.

— Какво направи с нея?

Разпитът продължи още петнайсет минути. Колкото повече Червения говореше, толкова по-дружелюбен ставаше гласът на Мечката. Червения му разказа всичко: как наблюдавали дома й, как я убили, къде скрили трупа, какво направили след убийството.

Мечката клекна пред него и постави ръце на колената му.

— Още нещо, за което да се сещаш?

— Не, човече, разказах ти всичко.

— Добре.

Мечката се изправи и се завъртя.

— Рейнмен, ти и Психопата качете дърворезачката в пикапа и я закарайте до кочината. Искам да застреляте тези двама лайнари, после да ги нарежете на парчета. Прасетата ще се погрижат за останалото.