Скот Прат
Несправедливост за всички (25)

24

Кейти Дийн остави бастуна настрани, свали раницата си и седна да похапне на едно паднало дърво. Беше съботен следобед през юни, 1998 година. Слънцето грееше, планинският въздух бе ясен и мек, вятърът разлюляваше клоните на дърветата. Тя извади плик с фъстъци, стафиди, сушени банани и шоколад и задъвка бавно.

— Искаш ли малко? — попита тя Маги, колито, което бе станало постоянният й придружител през последните пет години.

Времето минаваше светкавично за Кейти. Животът й в малката ферма до Гейтлинбърг бе прост. Дните бяха дълги, а работата — тежка, но тя заобича животните, земята и най-вече хората, които я заобикаляха. Майка й, братята и сестра й си останаха в сърцето й, но вече бе приела, че леля Мери, Люк и Лоти бяха нейното семейство сега.

Кошмарният спомен за онази ужасна неделя я тормозеше от време на време. Няколко седмици след като се нанесе при леля си, Лоти приготви пържено пиле за вечеря в петък. Уханието накара Кейти да избяга от къщата и да се втурне по пасбището с писъци. Леля Мери я настигна със стария си пикап и след като се успокои, Кейти й разказа всичко, което си спомняше за деня, когато семейството й бе убито. Никога вече не усети аромата на пържено пиле в къщата.

Имаше и други неща, които я караха да сънува кошмари. Дребни неща като звъненето на църковни камбани, човек, който й напомняше за братята или за майка й, звуците от изстрели през есента, когато започваше ловният сезон. Но най-честото напомняне за ужаса бе огледалото, защото в него Кейти виждаше зловещ розов белег на мястото, където би трябвало да е дясната й гърда. Тя се научи да се прикрива с хавлия, преди да се погледне в огледалото след къпане, но бе невъзможно да превъзмогне срама си. В гимназията се справи с деформацията като носеше протеза. Стоеше настрани от момчетата и избягваше лични разговори с момичетата, докато един ден най-добрата й приятелка Ейми й каза, че всички в училище знаят за случилото се с нея. Ейми й обясни, че живеят в малък град, където няма тайни.

Въпреки липсващата гърда и спомените, Кейти превъзмогна ужасите. Съсредоточи се върху хубавите неща в живота си, а те бяха много. Люк беше най-добрият й приятел. Четеше му с часове, гледаха телевизия заедно и се грижеше за него. Къпеше го, хранеше го и сменяше пелените му. Той се разтреперваше развълнувано всеки път, когато тя се прибереше от училище или от работа във фермата. Лоти беше права. Люк беше умен младеж. Общуваше като издаваше различни звуци и чрез изражението на очите си. Имаше великолепно чувство за хумор и Кейти го смяташе за най-сладкото и мило същество на земята.

Кейти получи възможност да продължи образованието си в колеж, тъй като леля Мери бе взела значителна сума пари, когато съпругът й загина при трудова злополука. Никога не й бе казала колко точно, само че са повече от достатъчно да стигнат за нея, Люк и Лоти до края на живота им. Кейти се записа в университета в Тенеси. Щеше да започне в края на август. Вдъхновена от красотата, която я заобикаляше в планините, тя възнамеряваше да учи лесовъдство и градинарство и някой ден да работи за горската служба.

Леля Мери й бе дала и друг подарък — най-хубавия, който някога бе получавала. За седемнайсетия й рожден ден тя я заведе в Ноксвил при пластичен хирург. Той постави разширител за тъкани под кожата, където би трябвало да е гърдата й. През следващите няколко месеца лекарят вкара увеличаващи се количества вода в разширителя, за да разпъне кожата и да направи място за имплант. Когато постави импланта, той изработи и зърно от парченце кожа от задника на Кейти, татуира зърното и околната кожа в розово, за да съвпадат с другата гърда. После инжектира пигмент, за да осветли кожата, която покриваше импланта. Работата не беше идеална, но за първи път от години Кейти се почувства нормална.

Тя лапна няколко фъстъка и продължи разходката си. Всяка година Кейти се отдалечаваше все повече от „Ръмжащо разклонение“ и навлизаше по-дълбоко в гората. Беше изкачила връх Леконт, бе посетила хижите и фермите на първите заселници и се бе възхищавала на красотата на водопадите и стотиците видове растения и животни.

Беше станала експерт в ориентирането и къмпирането. Нужна й бе почти година, за да убеди леля си, че е способна да се справи с пренощуването в парка. И вече бе направила няколко дълги престоя в гората. Беше се сблъсквала с мечки и змии и дори с див глиган, но се чувстваше в безопасност, особено когато Маги я придружаваше.

Планът й за уикенда бе да се отправи на изток към Грийнбрайър, после на юг към Лоръл Топ. Стигна до Грийнбрайър бързо и изпита облекчение, когато се отклони от туристическата пътека, посещавана от все повече хора всяка година. Кейти превали билото и погледна картата си. Щеше да достигне целта си преди здрач, а утре да се прибере у дома.

Докато се спускаше от другата страна на билото, Кейти внезапно спря. Нещо не беше наред. Тя надникна през клоните на дърветата и видя, че гората в подножието бе разчистена и заменена от огромно поле с… Какво беше това? Каквото и да беше, беше яркозелено, почти блестящо. Тя се промъкна към процепа сред дърветата и бръкна в раницата си, за да извади бинокъла.

Полето с марихуана беше огромно, почти пет акра. Растенията бяха високи поне метър и двайсет и се полюляваха леко на вятъра. Кейти се огледа наоколо с бинокъла и видя две бъгита в края на пътеката. В другия й край, на около сто метра вдясно от нея, трима мъже седяха на градински столове и ядяха. И тримата приличаха на мексиканци.

Маги сигурно бе усетила миризмата им, защото започна да ръмжи.

— Шшшт, Маги — прошепна Кейти.

Тя коленичи до кучето и стисна нашийника му с лявата си ръка. Ушите на Маги бяха щръкнали, както и козината по врата й. Тя излая леко.

— Не, Маги, не.

Кейти погледна през бинокъла. Мъжът с белега стоеше прав и сочеше към нея. Беше я видял.

— Да вървим, Маги.

Кейти се завъртя и се затича с всичка сила нагоре по билото. Маги я последва, но продължи да лае.

Когато Кейти стигна до върха, чу звук от двигатели. Преследваха я. Тя навлезе в гъсталака и запрескача дънери и клони, запълзя под рододендроните. Дори ако я видеха, не можеха да я последват с бъгитата си, а тя бе убедена, че можеше да надбяга всекиго в планината.

След малко чу двигателите на билото, може би на около три — четиристотин метра назад. Клекна зад масивен дънер, обви ръка около муцуната на Маги и зачака. Минаха двайсетина секунди, преди да види двама мъже в бъгита, които спряха в края на гъсталака, изключиха двигателите и се заслушаха.

— Шшт — прошепна Кейти, като притисна носа на Маги до себе си. — Шшт!

След дълга агонизираща минута, бъгитата потеглиха нагоре по билото. Веднага щом изчезнаха от погледа й, Кейти се затича на запад. Звукът от двигателите замря постепенно.

Кейти непрестанно си повтаряше, че вече е в безопасност.

Беше в безопасност.