Скот Прат
Несправедливост за всички (49)

48

Сънувам, че седя на електрически стол с качулка на главата, а Брайън Гант стои с ръка на ключа и се смее лудо, когато мобилният ми звънва. Вземам го и виждам, че е 4:12 сутринта. Екранчето ми показва, че се обажда Анита Уайт.

— Трябва да поговорим — казва тя, когато отговарям.

— Сега?

— Да. Може ли да се видим?

Надигам се от леглото, обличам се и подкарвам към ресторант „Пъркинс“ в Джонсън. Анита седи в сепаре в ъгъла. Сама. Пие кафе и изглежда изтощена и измъчена.

— Не исках да чуеш това по новините — казва тя, след като сядам и си поръчвам кафе и ледена вода. — Томи Милър призна, че е убил съдия Грийн преди малко.

Думите ме зашеметяват, сякаш съм бил халосан по лицето с лопата. Вторачвам се в Анита и не мога да проговоря. Когато усещанията ми започват да се възвръщат, се чувствам предаден и объркан. Как можах да преценя Томи толкова погрешно? Защо трябваше да въвлича семейството ми в тази бъркотия? Сещам се за Тони Милър и се чудя колко още поражения можеше да понесе.

— Разкажи ми — едва успявам да промълвя, — разкажи ми всичко.

Анита говори почти час. Разказва ми подробно за разпита на Томи. Обяснява ми тактиката, използвана от Хармън, която включвала насаждане на подробностите от местопрестъплението в мозъка на Томи. Казва ми, че Хармън написал признанието лично, а Томи сложил инициалите си на всяка страница и го подписал. Когато свърши, открих, че съм ужасно ядосан.

— Струва ми се, че признанието е било изтръгнато принудително — казвам рязко.

Тонът ми я изненадва и тя скръства ръце отбранително.

— Може би.

— И какво ще направиш по въпроса?

— Какво имаш предвид? Какво мога да направя? Сигурна съм, че Хармън вече се е свързал с всички медии в околността, за да ги уведоми, че сме арестували заподозрения и сме получили писмени признания. Шефовете в Нашвил ще узнаят за това веднага щом отидат на работа. Свършеното е свършено.

— Свършеното е свършено? Това е всичко, което можеш да кажеш? Би трябвало да го спреш по някакъв начин.

— Какъв например? Хармън не би момчето. Не го заплашва. Не го лиши от вода и храна.

— Ами от сън? Каза, че сте го арестували в шест сутринта и в три на следващата сутрин още сте го разпитвали. Това са двайсет и четири часа. Минава всички граници.

— Хармън правеше почивки. Томи можеше да поспи през почивките.

— Спомена, че Хармън излъгал Томи. Това е принуждаване.

— Не, не е и ти го знаеш. Съдилищата поддържат упорито, че полицията може да излъже заподозрян по време на разпита.

— И предполагам, че нищо не е записано на видео, нали?

Клонът на ФБР в Тенеси не използва видео- и аудиозаписи по време на разпити. Доколкото знам, останалите им офиси също не използват. Това дава на агентите повече свобода при разпитите. Също така им позволява да прекрачат някои граници. Ако заподозреният се оплаче, че е бил принуждаван да направи признания, съдът разполага само с неговата дума срещу тази на полицията.

— Хармън е професионалист — казва Анита. — Направи това, което е обучаван да прави.

— Така ли? Кога ФБР започна да обучава агентите си да изтръгват насила признания от невинни момчета?

— Може би наистина го е извършил и просто не си спомня. Алибито му не бе потвърдено. Норкрос отиде до магазина на „Оукланд“, където твърди, че се е събудил онази сутрин. Никой там не го помни.

— Сигурна ли си в това?

— Норкрос не би излъгал.

— Какво каза Томи за дрехите си?

— Каза, че сигурно се бил полял с бензин, когато пълнел резервоара. Каза, че дал дрехите си на жена ти да ги изпере.

— А това означава, че Каролайн ще бъде призована в съда, ако има дело срещу Томи. И тя трябва да бъде свидетел срещу него.

Анита кимва бавно. Внезапно я намирам крайно непривлекателна, дори противна. Тя ме остави с впечатлението, че не вярва искрено във вината на Томи, но въпреки това е седяла там бездейно и не е направила абсолютно нищо, докато шефът й го е принудил да признае. Томи се озовал в кошмарно положение. Няма нищо по-трудно от това да защитаваш фалшиво признание, защото съдебните заседатели намират за почти невъзможно да повярват, че някой би се признал за виновен в престъпление, което не е извършил, особено убийство. Но те не разбират изключителното психологическо напрежение, на което полицията може да подложи заподозрения по време на разпита. Не са наясно, че психиката на човек може да бъде систематично срината до такава степен, че той да започне да вярва, че сигурно е извършил престъплението, макар да е напълно невинен.

— Къде е Томи сега? — питам.

— Вероятно в затвора.

Навеждам се напред и я поглеждам в очите.

— Защо ми се обади и ме извика тук, Анита? И не ми казвай, че си искала да чуя лошата новина от теб, вместо да я прочета във вестниците или да я чуя по радиото. Защо наистина ми се обади?

Тя забива очи в масата и прокарва пръст по ръба на чашата си. Изглежда няма отговор.

— Не мислиш, че Томи го е извършил, нали? Реши да ми кажеш, защото искаш аз да направя нещо по въпроса. Искаш да му помогна.

Очите й си остават приковани в масата и аз ставам.

— Трябваше да проговориш — казвам. — Той се е нуждаел от теб в стаята за разпити и ти трябваше да му помогнеш. Но да запазиш скъпоценната си служба, означава повече за теб от това да постъпиш правилно. Не те прецених, Анита. Мислех, че си една от добрите.

Обръщам се и излизам от ресторанта. Докато вървя към джипа, поглеждам през витрината. Анита още седи до масата, подпряла глава на ръцете си. Плаче.

 

 

Няколко часа по-късно чукам по евтината алуминиева врата на малък фургон в „Каш Холоу“. Вече съобщих лошата новина на Каролайн и се отбих в затвора да видя Томи. Каролайн сега е с Тони Милър. ФБР я държа повече от двайсет часа заради фалшивото обвинение за възпрепятстване на правосъдието. Веднага щом Томи призна, я освободиха.

Разговорът ми с Томи в затвора потвърди убеждението ми, че е бил принуден да признае. Отначало не можех да повярвам, че е разказал всичко на Хармън, но скоро се уверих, че решението му е било смесица от умора и объркване, причинени от бягството и наивната вяра на младеж, че ако каже истината на полицията, всичко ще бъде наред.

Анита ми спомена, че Хармън е излъгал Томи относно свидетелите, които са го видели близо до местопрестъплението, но не ми каза как Хармън просто е разбил Томи с думите, че майка му е убедена във вината му. След като поговорих с Томи и го утеших, доколкото можах, подкарах към магазинчето на „Оукланд“, където ми дадоха указания как да стигна до фургона. Сигурен съм, че Норкрос е идвал тук по-рано, но Томи бе категоричен относно факта, че се е събудил в колата си пред магазина, затова се чувствам задължен да дойда до тук.

Дебела млада жена с бебе на ръце отваря вратата. Има безнадеждния примирен поглед на бедните. Представям се и помолвам да говоря с Елис Холмс.

— Полицаите вече бяха тук — казва тя с омраза.

— Не съм от полицията, госпожо. Съжалявам, че ви притеснявам, но е изключително важно.

Тя се извръща от вратата.

— Елис! Довлечи си задника тук!

Млад мъж на около двайсет и пет години се появява след няколко секунди. Нисък е, може би не повече от метър шейсет и пет, и изключително слаб. Облечен е в оранжеви шорти, бял потник и джапанки. Тъмнорусата му коса оредява. Прилича на сираче, на мършаво гаменче от улицата.

— Господин Холмс? — казвам.

— Да. Какво искаш?

Гласът му е носов и неприятен. Откривам, че изпитвам съчувствие към него. Животът може да е жесток в много отношения и през няколкото секунди, в които опознавам Елис Холмс, забелязвам, че у него няма и едно привлекателно нещо.

Държа снимка на Томи Милър в ръка и му я показвам.

— Виждали ли сте някога този младеж? — питам.

— Друго ченге вече ми зададе този въпрос.

— Не съм ченге. Знам, че полицаите вече са били тук. Но искам да погледнете по-внимателно и да помислите. Офицерът, който бе тук вчера, каза ли ви защо ви разпитва за младежа?

— Не. Просто искаше да знае дали някога преди съм го виждал. Спомена нещо, че май бил пред магазина, където работя, преди няколко седмици.

— Следите ли новините, господин Холмс?

— Всъщност не. Не се интересувам много от тях.

— Чухте ли нещо за убийството на съдия преди известно време? Той беше обесен и изгорен в двора си.

— О, да, да. Чух за това.

— Този младеж от снимката, казва се Томи Милър, бе арестуван и обвинен в убийството на съдията. Познавам Томи едва ли не от раждането му и не мисля, че би могъл да убие някого. Баща му се самоуби около седмица преди да стане убийството. Томи погреба баща си в деня, преди да убият съдията. Казва, че се напил през онази нощ и се е събудил в колата си, паркирана пред магазина, където работите. Не си спомня как е стигнал дотам. Смята, че се е полял с бензин, докато е пълнел резервоара си, но не помни и това. Ако е бил пред магазина, това означава, че казва истината и може да докаже, че е невинен. Затова, моля ви, разгледайте снимката внимателно. Ще ви попитам още веднъж. Видяхте ли Томи Милър през онази нощ?

Холмс поглежда нервно през рамо навътре във фургона.

— Да поговорим в двора — казва той, като затваря вратата и слиза по стълбите.

Отиваме до джипа ми, който е паркиран на десетина метра.

— Може и да съм го видял — признава Холмс, — но не мога да се замесвам в убийство.

— Моля ви! Животът му може да зависи от това.

— Мога да си загубя работата.

— Защо бихте си загубили работата, ако кажете истината?

— Нуждая се от работата, човече. Заплатата е мизерна, но нямам нищо друго, а трябва да се грижа за онова бебе там.

— Аз съм адвокат, господин Холмс. Обещавам ви, че ще направя всичко възможно да ви помогна да запазите работата си. Ако ви уволнят заради показанията ви, аз ще ви осигуря работа. Можете да работите в дома ми. Имам десет акра и вечно се нуждая от помощ. И ще ви плащам повече, отколкото изкарвате в магазина.

Той ме поглежда подозрително.

— Без майтап? Заклеваш ли се в живота си?

— Давам ви думата си.

— Добре — казва той. — Не искам да видя как бесят някого за убийство, което не е извършил. Момчето пристигна в магазина около единайсет вечерта. Нямаше никаква работа, затова тътрех чувал с боклук към контейнера. Връщам се към магазина и виждам малка бяла хонда сивик, която спира на около метър от колонката за бензин. Чудя се дали маркучът ще стигне чак дотам. После момчето ви излиза от колата и се клатушка като патица. Виждал съм доста пияни, но този тип бе пиян като мотика. Връщам се в магазина, пускам колонката и си казвам, че той няма да успее да си налее бензин. Стоя, гледам го и се хиля. Той дръпва маркуча от колонката, но минава известно време, докато се усети какво иска да направи. Най-после натиска бутона и се препъва към колата. Отваря капачката на резервоара, но губи равновесие и залита назад. Шибва се в колонката и отново губи равновесие. Решавам, че трябва да изляза и да му помогна. Та тъкмо стигам до вратата и виждам, че сипва бензин. Но е забравил да свали капачката на резервоара и бензинът се лее наоколо. Когато стигам до него, вече е прогизнал. Уплашвам се, че ще взриви проклетото място. Грабвам маркуча от него и го облягам на колата. Толкова е пиян, че едва говори. Питам го дали има пари, но не може да ми отговори. Затова вадя портфейла му от задния му джоб. Има около петдесет кинта и напълвам резервоара му. Сипвам бензин за двайсет и пет долара. Вадя парите от портфейла му и го връщам в задния му джоб. Той вече спи, облегнат на колата. Отварям задната врата и го набутвам на задната седалка. И ще ви кажа нещо — никак не беше лесно. Той е едър тип. После паркирам колата му до сградата, вземам ключовете му и го оставям да се наспи. Проверявам го на всеки час, за да се уверя, че не се е задавил в собственото си драйфане или нещо подобно. Около четири сутринта виждам, че се размърдва. Решавам, че е достатъчно трезв, за да шофира, затова вадя ключовете и ги оставям на волана.

— Значи си е тръгнал към четири?

— Не, остана пред магазина поне до пет и петнайсет. Оскар, колегата от следващата смяна, дойде в пет часа. Побъбрих си с него десет — петнайсет минути. Видях как момчето ви излиза от паркинга, докато вървях към моята бричка.

— Сигурен ли сте, че минаваше пет, когато си тръгна?

— Да. Абсолютно сигурен съм.

Иска ми се да го прегърна и разцелувам. Томи казваше истината и това го доказа. Но знам, че не трябва да се радвам прекалено много. ФБР няма да пусне Томи въз основа на думите на продавач от бензиностанция. Разполагат с подписани признания.

— Защо не разказахте това на агента от ФБР, който ви посети? — питам.

— Той не спомена, че момчето е обвинено в убийство — отговаря Холмс. — И не исках да се върне тук да шпионира.

— Защо?

— Помните ли двайсетте и пет долара, които извадих от портфейла му, за да платя бензина?

— Да.

— Ами те не стигнаха до касата.