Скот Прат
Несправедливост за всички (37)

36

Хана Милс, бившата Кейти Дийн, вдигна очи към водопада и се зачуди какво правеше. За първи път от години се мотаеше из планината и седеше в подножието на водопад Ред Форк в област Юникой. Бързо осъзна защо не го бе правила толкова отдавна. Спомените бяха неизбежни: дългите дни в националния парк, красотата на десетките водопади и потоци, горите с величествени дървета. Но тези хубави спомени събуждаха другите, които се опитваше да потисне.

Така й бе по-лесно да се преструва, че леля Мери и Люк никога не бяха съществували. Беше се научила да ги държи далеч от мислите си заедно с Лоти, фермата и животните. Все едно всичко това се бе превърнало в облаци, които бяха разнесени от вятъра.

След пожара, който Хана въобще не помнеше, животът й бе излязъл извън контрол за известно време. Тя се сдоби с ново име, заживя в Солт Лейк Сити в апартамент в центъра, през няколко сгради от гигантския мормонски храм. Агентите в Ноксвил й казаха, че това е единственият начин, по който могат да осигурят безопасността й, и по онова време тя нямаше сили и воля да се съпротивлява. Агент от ФБР на име Фриц стана новият й най-добър приятел в Юта, но Хана бързо започна да изпитва носталгия по любимите си планини. Един ден си събра нещата, качи се на автобуса и никога повече не погледна назад.

Озова се Ноксвил, сама и объркана. Единственият човек, с когото имаше връзка, бе агент Райдър, който при връщането й в Ноксвил й бе дал достатъчно пари, за да си наеме малък апартамент и да оцелее, докато се изправи на крака. После, няколко седмици след като се върна, адвокат от Гейтлинбърг, който искаше да се срещне с Хана, се свърза с агент Райдър. Той уреди срещата и там Хана научи, че леля Мери я бе направила не само изпълнителка на завещанието й, но и наследница. Хана и Лоти получаваха по равно от парите на леля й — малко над триста хиляди долара, инвестирани в ценни книжа. Хана също така получи фермата, но адвокатът й каза, че господин Торбет, съседът, предложил да я купи. Адвокатът посъветва Хана да приеме офертата и тя го направи. Нямаше желание да се връща там.

Хана прекара месеци в мъгла, вторачена в стените на малкия си апартамент, просната на леглото с дни. Нямаше нито желание, нито възможност да започне отначало. Проклинаше Господ или съдбата или каквато и да е друга сила, която бе решила да й стовари толкова много мъка и срам. Не й пукаше за парите. Те нямаха стойност и значение за нея, особено като се имаше предвид как ги бе получила.

Агент Райдър бе този, който най-после й помогна да се измъкне от дълбоката мъка и отчаяние. Идваше редовно в дома й и успя да я убеди да отиде на психиатър, жена на име Мати Рий. Доктор Рий й предписа серотонин и постепенно мъглата започна да се вдига. Хана се записа в университета през януари същата година. Не си създаде много приятели, тъй като се държеше настрани от хората, но рутината на живота в университетското градче и лекарствата й помогнаха бавно да загърби трагедиите. Шест години след като се записа в университета, взе магистърска степен по социология и си намери работа като координатор на жертвите и свидетелите в прокуратурата в Ноксвил. След като прекара още шест години в спокойна анонимност, като помагаше на хора като самата нея, станали жертви на престъпления, тя се запозна с Лий Муни на конференция в Нашвил и той я убеди да направи промяна.

Сега, докато стоеше вторачена във водопада, нечия ръка я докосна леко по рамото.

— Май няма да е лошо да се връщаме — каза Танър Джарет.

— Прав си — кимна Хана. — Наближава буря.

По-късно тази вечер няколко човека от службата се събраха в „Рауди“, бар в Джонсън, да отпразнуват двайсет и седмия рожден ден на Танър. Хана и той бяха станали добри приятели, но тя винаги внимаваше да не породи у него мисълта, че търси нещо повече. Разходката в планината по-рано през деня бе първият път, когато бяха само двамата. Понякога ходеха да обядват заедно, но винаги с още някой от службата.

Днес беше рожденият ден на Танър и когато той покани Хана на разходка до водопада, а после да го придружи в „Рауди“, тя не можа да му откаже. Щеше да й е много по-лесно да се държи на разстояние, ако Танър не беше толкова привлекателен. Беше хубав, забавен и чаровен и я караше да се чувства чудесно, когато беше с него. Но тя не можеше да се сближава прекалено. Просто не можеше. Не още.

На празненството присъстваха Хана и Танър, Джо и Каролайн Дилард, Лий Муни, Рита Джоунс и гаджето й — адвокат, когото Хана не познаваше — и двама млади прокурори от службата с приятелките си. Хана се забавляваше отлично. Джо и Каролайн Дилард й бяха станали добри приятели и тя често се чудеше какво ли бе да си толкова близък с някой мъж както Каролайн бе с Джо. Двамата бяха неразделни вън от службата и се отнасяха един с друг с любов и уважение, каквито според Хана можеха да се получат само след връзка, изграждана в продължение на много години.

Хана хапна малко, докато Танър се смееше и се шегуваше с Джо за някакъв случай на шофиране в пияно състояние, на който той бе обвинител.

— Трябваше да го видиш само! — каза Танър с пълна с пилешко уста. — Пуснах видеото на полицая и то показва как жената излиза от колата си. Гола от кръста надолу. Започва да се търка в ченгето и да пее „Хей, прахоснико“^[1]. Стори ми се, че адвокатът й щеше да повърне пред съдията.

Смехът бе заразителен, разговорът — лек и приятен, и Хана реши да направи нещо, което никога не бе правила. Реши да пийне. Танър шофираше. Защо не? Тя се завъртя към Лий Муни, който седеше вдясно от нея, и прошепна:

— Моля те, не го споделяй с никого, но никога преди не съм пила алкохол. Какво да си поръчам?

Муни й се усмихна и се наклони към ухото й.

— Опитай „Водка Колинс“ — посъветва я той.

Коктейлът пристигна след няколко минути и Хана отпи. Леко горчив и леко лимонов вкус. Хладен в устата й и топъл, когато се спускаше надолу в гърлото й.

— Как е? — попита Муни.

— Хубаво.

Питието изчезна постепенно и Хана откри, че се развеселява все повече и повече. Никога не бе осъзнавала колко забавна и духовита може да бъде. След като първият коктейл свърши, Муни й поръча втори. След малко келнерката й донесе трети. Когато момичето оставяше питието на масата, Муни заяви пред всички, че Хана е девственица в пиенето и опитва алкохол за първи път.

— Наистина ли? — учуди се Танър. — Никога в живота си не си пила?

— Никога — отвърна Хана завалено. Главата й беше замаяна и вече бе пияна.

— Не съм опитвала вкуса на алкохол нито веднъж.

Муни вдигна чаша.

— За девствениците — каза той. — Господ да благослови всяка една от тях.

Цялата група се разсмя, но вместо да се присъедини към тях, Хана започна да се цупи. Алкохолът замъгли разума й и срина самоконтрола й и тя започна да се ядосва. Не беше богородица все пак. Просто не можеше да приеме мисълта, че някой мъж щеше да види зловещата й гърда. Той щеше да й зададе въпроси и да събуди спомени за смърт и мъка. Как смееше Муни да й се подиграва?

Хана допи третата водка и удари с юмрук по масата.

— Аз съм девственица, да знаеш! — изкрещя тя в ухото на Муни и останалата част от групата занемя. — Истинска девственица! И не ми е приятно да ми се подиграваш!