Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Дилард (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Injustice For All, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
plqsak (2021)
Форматиране
in82qh (2021)

Издание:

Автор: Скот Прат

Заглавие: Несправедливост за всички

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 15.10.2012

Редактор: Саша Попова

ISBN: 978-954-655-346-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7572

История

  1. — Добавяне

42

Малко след като Бейтс си тръгва, преглеждам мобилния си, за да намеря номера на Майк Норкрос. Той вдига на второто позвъняване.

— Екранчето ми показва, че се обажда бивш прокурор — казва Норкрос.

— Как си?

— Боря се за истина, правосъдие и американския начин на живот. А ти?

— Не мога да се оплача. Слушай, първо искам да ти се извиня, задето ти се наложи да изгледаш скандала в кабинета на Муни.

— Да се извиниш? Шегуваш ли се? Това беше най-интересното шоу, което съм виждал в живота си. Имаш страхотни топки, адвокате.

— Чувал съм го и преди. Всеки път е било, защото съм направил нещо тъпо.

— Е, между мен, теб и мухата на стената, мисля, че постъпи правилно. По никакъв начин нямаше да успеем да окомплектоваме случая с това, с което разполагахме. Хармън просто се опитваше да раздвижи нещата.

— Хармън? Искаш да кажеш, че идеята не беше на Муни?

— Не, беше на Хармън. Той принуди мен и Анита да говорим с Муни. Шефовете от Нашвил го подлагат на сериозен натиск с този случай.

— Да, представям си. Слушай, трябва да поговоря с Анита. Тя не вдига, когато й звъня. Оставих й няколко съобщения, но не ми се обади.

— Знам — отговаря Норкрос. — Малко е шашната от случилото се с теб. Мисля, че й се иска да бе казала на Хармън същото, което ти каза на Муни.

— С нея ли си? Работите ли тази вечер?

— Не, приключихме преди около час. Честно казано, няма много, по което да работим.

— Знаеш ли къде е Анита?

— Тя не е купонджийка. Предполагам, че си е у дома.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш адреса?

— Ще се явиш там без покана?

— Може би. Тормози ме една мисъл. Искам да поговоря с нея.

Норкрос замълчава за няколко секунди.

— Разбира се, защо не? Стига да не й кажеш откъде си взел адреса й.

— Няма да й кажа. Стига ти да не й звъннеш, за да й съобщиш, че отивам там.

— Договорихме се — засмива се Норкрос и ми дава адреса й.

Оставям бележка на Каролайн и се качвам в джипа. Адресът, който Норкрос ми даде, е нов комплекс с апартаменти, наречен „Точка 24“. Намира се отвъд шосе „Бристол“, срещу парк „Бързата сърна“. Сградите се издигат на хълм над езерото, само на няколко километра от моя дом. Намирам нейната без проблеми. Тя отваря вратата няколко секунди след като звънвам.

— Извини ме, че идвам без покана, но трябва да поговоря с теб — казвам.

Анита е облечена в износен син анцуг с качулка и джинси. Светлината от уличния стълб навън улавя зелените й очи и те проблясват. Притеснявам се, че ще затръшне вратата под носа ми, но тя се усмихва.

— Влез.

Следвам я през осветено от полилей антре и незабавно усещам приятен аромат. На жасмин може би. Вляво има стълбище и кухня с уреди инокс. Влизаме в дневна с огромна библиотека, която покрива половината стена вдясно от мен. До другата половина стои пиано. Стаята е меко осветена от лампа в ъгъла и е обзаведена с вкус. Носи се нежна класическа музика. По стените и малките масички има рамкирани снимки. Забелязвам, че няма телевизор.

— Заповядай, седни — казва Анита, като ми посочва канапето.

— Чела ли си всички тези книги?

— Да. Повечето съм чела и по два пъти.

— Какво харесваш най-много?

— Падам си по класиката, но и по модерните романи. Особено полицейските.

— Имаш ли любим автор?

— Десетки. Да не си тук да проучваш литературните ми предпочитания?

— Дойдох да споделя нещо с теб, но честно казано, чувствам се малко неудобно.

— Искаш ли чаша вино? Може да ти помогне. Аз вече пих една, но като се имат предвид последните няколко седмици, нямам нищо против още една.

Изпих две бири с Бейтс, но мина повече от час. Не мисля, че чаша вино ще повиши нивото на алкохол в кръвта ми достатъчно, за да превиши законната норма, но последното, което искам, е да се зашеметя и да се раздрънкам. Стаята е адски уютна. Топла. А Анита е приятна гледка.

— Разбира се. Чаша вино ще ми дойде добре.

— Пия шабли. Обичаш ли шабли?

— Нямам представа. Не съм ценител.

— Ще се върна след минута.

Анита влиза в кухнята, а аз се размотавам из стаята и разглеждам снимките. Повечето показват хубав чернокож мъж. На няколко от тях той е млад, облечен в униформата на военновъздушните сили. Забелязвам сребърните нашивки. Капитан. На друга снимка мъжът е по-възрастен и е облечен в полицейска униформа.

— Това баща ти ли е? — питам, когато Анита се връща в стаята.

— Да. Тъкмо се пенсионира от полицията в Мемфис. Работи там повече от трийсет години.

— А майка ти? Това ли е тя? — соча снимката на жена на средна възраст, седнала на люлка на веранда.

— Това е баба ми. Мама ни напусна, когато бях малка.

— Съжалявам. Не исках да любопитствам.

— Няма проблеми. По онова време ми беше трудно, но се научих да се справям. Не я чух, докато завърших право. Оказа се, че не е отишла много надалеч. Живееше с някакъв мъж в Колиервил. Баща ми никога не се разведе с нея обаче. Мисля, че още я обича.

— Защо ви напусна?

— Предполагам, че беше самотна. Татко вечно работеше. Мислеше, че върши каквото трябва.

Анита се връща до креслото си и сяда. Отпивам от виното. Спуска се меко в гърлото ми.

— Харесва ли ти? — пита тя.

— Отлично е.

— Обичаш ли Шопен? — махва тя с ръка. — Намирам го за великолепен.

— Харесвам класическа музика в малки дози. Предпочитам ритъм енд блус.

— Е, какво дойде да ми кажеш?

Отпивам още една глътка и я поглеждам. Боря се със себе си вече от седмици. Преди да проговоря, повдигам чашата към устата си и отпивам отново. Оставям я на масата, облягам лакти на колената си и скръствам ръце.

— Видях Томи Милър сутринта, когато бе убит съдия Грийн. Намерих го да спи на канапе в дома ми, когато излязох за работа. По онова време не си помислих абсолютно нищо. Реших, че вероятно не е искал да се прибере у дома в нощта след погребението на баща си. Но по-късно, след като научих за случилото се със съдията и след като говорих с теб на местопрестъплението, реших, че е трябвало да ти кажа.

Анита държи чашата с вино под носа си. Залюлява я леко и вдъхва аромата.

— Е, сега ми каза — отвръща тя меко. — Но това не променя нищо, нали?

— Има и още нещо. По-късно открих, че дрехите му миришели на бензин. Той имал логично обяснение по онова време, затова не споделих факта с никого.

— Какво беше обяснението му?

— Бил пиян и се полял с бензин, когато се отбил да си напълни резервоара.

— Това може да се потвърди лесно, при положение че ни каже в коя бензиностанция се е отбил.

— Казва, че не помни.

— Той ли ти разказа всичко това?

— Не, не съм говорил с него. Знам го от друг човек.

— И какво е станало с дрехите му? — пита Анита.

— Не съм сигурен. Мисля, че може да са били унищожени.

— Нарочно унищожени?

— Не съм сигурен.

— От кого?

— Не мога да ти отговоря.

— Защо?

— Защото може да навреди на човек, когото много обичам.

— На сина ти?

— Човек, когото обичам силно. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Анита се навежда напред, все още стиснала чашата с тънките си пръсти.

— Осъзнаваш ли, че като ми казваш това, изглеждаш уличен в престъпление? А човекът, когото обичаш толкова силно, също може да е виновен.

— Знам.

— Какво искаш да направя?

— Не знам.

Поколебавам се няколко секунди.

— Все още не мисля, че Томи е убил съдията, но просто исках да ти се извиня, задето не бях откровен с теб.

Анита замълчава за минута, после прави нещо, което ме изненадва страхотно. Надига се от креслото, приближава се и сяда до мен на канапето. Стомахът ми се свива развълнувано. Лицето ми се зачервява и незабавно изпитвам чувство за вина.

— Аз също ти дължа извинение — казва тя.

Ухае на люляк.

— Наистина ли? За какво?

— За уволнението ти. Обвинението на Томи Милър бе идея на шефа. Но докато седях в кабинета на Муни и слушах как разкостваш случая и крещиш на началника си, осъзнах, че и аз трябваше да се възпротивя на моя. Предполагам, че се чувствах доста отчаяна, тъй като бях подложена на напрежението да арестувам някого. Съдиите и политиците от целия щат звъняха на шефа ми, а той притискаше мен. Знаеш какви са ченгетата. Последното, което искаш, е да признаеш, че не разполагаш с нищо и не можеш да докажеш нищо. Затова, когато Хармън бе осенен от откачената си идея да отидем при Муни, се съгласих с него. Не трябваше да го правя. Съжалявам.

— Не си първото ченге, поддало се на изкушението да използва силата на голямото жури необмислено и прибързано — успокоявам я. — И съм сигурен, че няма да си последното.

— Не си помислих и за миг, че това може да ти струва работата — казва тя.

Анита поставя ръка на бедрото ми и аз потръпвам. Отпивам от виното.

— Добре съм — казвам. — Ние сме добре. Не се тревожи. Слушай, трябва да вървя. Каролайн вече сигурно си е у дома. Благодаря, че поговори с мен.

Оставям празната чаша на масата и се изправям. Анита ме повежда към вратата. Отваря я и аз излизам навън в нощта. Обзема ме облекчение. Избягах. Но се завъртам назад.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се.

— Защо не си омъжена? Имам предвид, ти си умна, красива, талантлива. Не мога да повярвам, че мъжете не чакат на опашка да им обърнеш внимание.

— Чакам мъж като баща ми — отговаря тя. — Но засега познавам само един такъв, а той е женен.

Тя ми се усмихва, намига ми и бавно затваря вратата.