Дж. Т. Бранън
Произход (7)

1

С мътен поглед Мат Адамс поля изстиналите овесени ядки с хладка вода. Млякото беше скъпо, а и бездруго в това състояние едва го различаваше от водата. Не беше спал повече от седмица. Понякога кошмарите идваха на вълни, по два-три на нощ, а после не се появяваха с месеци.

През последните седем дни успяваше да дремне за половин-един час, когато тялото му буквално отказваше, но тогава идваха сънищата и той отново се будеше и не желаеше да затвори очи въпреки умората.

Знаеше каква е причината — никога нямаше да забрави онова — но си оставаше само сянка на предишното си „аз“, не мъж, а измъчена развалина. Новината, която получи тази сутрин, с нищо не повдигна духа му.

Евелин Едуардс — Евелин Адамс, когато бяха женени — беше мъртва. Загинала в някаква катастрофа с хеликоптер на връщане от антарктическа мисия на НАСА.

Останките бяха пръснати из прохода на Дрейк и бе малко вероятно телата някога да бъдат открити. Вместо погребение, след две седмици във Вашингтон, окръг Колумбия, щеше да има помен в памет на Лин и колегите й. Извън професионалните й познанства нямаше много поканени. Тя нямаше семейство и повечето й близки бяха от НАСА.

Адамс каза на жената, която му се обади, че ще отиде. Докато ядеше закуската си, мислите му постоянно се връщаха към Лин.

Истината беше, че все още я обичаше. Една сълза се търкулна по бузата му и той погледна купата с овесени ядки на масата пред себе си, без дори да е сигурен какво има в нея.

След един час все още не бе помръднал от мястото си.

Индианският резерват Пайн Ридж се намира в югозападния край на Южна Дакота, на границата с Небраска. Управляван от племето огала сиукс, той се простира на почти девет хиляди квадратни километра и в границите му влизат три от най-бедните окръга в САЩ. Коренното население на Щатите е в най-добрия случай маргинализирано. Има сериозни проблеми с образованието, здравето и бедността и това е особено очевидно в Пайн Ридж.

Докато неуверено караше велосипеда си до службата, Адамс си даде сметка, че има късмет, че изобщо го назначиха. Работата не беше добра, особено в сравнение с предишната, която бе напуснал толкова трагично, но все пак си беше работа. Плащаха му малко, но поне не се тревожеше за наема.

Тъй като едва четири процента от земите в резервата бяха годни за обработка, а федералното правителство напълно пренебрегваше затрудненията на хората тук, бедността беше масова и създаваше идеални условия за алкохолизъм, престъпност и всякакви други проблеми. Докато наближаваше малката туристическа колиба до националния парк „Бадландс“, Адамс си мислеше, че е от късметлиите.

Племето огала сиукс е гордо и внушително — едно от седемте, от които навремето се състояла Великата сиукска нация — и Мат „Свободната мечка“ Адамс бе част от това племе. Членовете му го наричаха „огала лакота ойате“, а именитите им предци се бяха изправили срещу американската армия във войната на Червения облак и в Голямата сиукска война, и бяха сред изкланите при Раненото коляно.

Произходът на самия Адамс обаче не беше толкова ясен. Бяха го открили пред вратите на племенната полиция в Пайн Ридж още като новородено и така и не се разбра кои са родителите му. Началникът на полицията го взе под крилото си и Мат заживя в неговото семейство. Това обаче продължи само няколко години, защото добрият старец бе застрелян в града през една студена ноемврийска нощ. Мат Адамс скоро започна да обикаля от едно място на друго. Когато навлезе в тийнейджърските си години, вече беше живял в над двадесет сиропиталища и приемни домове.

Младият Адамс обаче беше жилав — духът, който началникът на полицията възпита у него, никога не изчезна. Мат не позволяваше на обстоятелствата да го надвият, не се предаваше и непрекъснато се бореше.

Точно това привлече вниманието на Джим „Голямата мечка“ Мадисън, водач на бойното общество „Силно сърце Акисита“ и далечен роднина на Лудия кон, известен най-вече с това, че повел хората си срещу американската армия в битките при Роузбъд и Литъл Бигхорн.

Също като началника на полицията, Мадисън взе Адамс под крилото си. Когато го представи на старейшините, те оцениха не само бойния му дух, но и дълбоката му духовност и също се заинтересуваха от него.

Традиционните военни, ловни и следотърсачески умения на племето се смятаха за анахронизъм от повечето му членове, тъй като вече не отговаряха на съвременните им нужди. От деветнайсети век насам не се предаваха от поколение на поколение, но някои от шаманите лакота бяха запазили знанията си.

Тези мъже наблюдаваха природата и живееха във връзка с всичките й аспекти — животните, растенията и самата земя. Затова, когато се отдаваха на привидно физически занимания като следотърсачеството, те не само разчитаха на очите си, но и се вслушваха в онова, което светът им казваше за себе си.

Малко хора бяха способни на такава връзка със земята или на подобно духовно сливане, но младият Адамс показа невероятна склонност към ученията на старейшините лакота. Това причини брожения сред останалите членове на племето, според които на дете без съответния произход не се полага такова обучение. Затова въпреки защитата на Голямата мечка животът на Адамс не беше лесен — той не успя да избегне клеймото на сиропиталището и постоянно трябваше да се бори за онова, което другите получаваха свободно. Духът му обаче надделя, той стана най-уважаваният следотърсач в резервата и Мадисън и шаманите лакота му дадоха името „Свободната мечка“, което показваше, че се е освободил от капана на произхода си и е извоювал име единствено благодарение на уменията и волята си.

Никой не знаеше какво биха си помислили за него Мадисън и старейшините, ако знаеха, че се готви да поведе група туристи из парка „Бадландс“ на обиколка, наречена „Да бъдеш американски индианец“. Само че, докато яздеше и им показваше чудесата на парка, той не мислеше за разочарованието на Мадисън. Можеше да мисли само за Лин.

Турът беше четиридневен и групата нощуваше около лагерен огън, където всички обсъждаха преживяното и слушаха разказите на Адамс за местната митология.

Въпреки ниските температури той нощуваше под звездите. Те бяха милиони и блестяха ярко в отсъствието на изкуствено осветление, и докато отпиваше чай от коприва, Адамс усети как умът му — духът му — се понася из космоса.

После обаче се намесиха мислите и рязко го върнаха обратно на земята. Лин. Влюбиха се, ожениха се и се разведоха, а сега той вече нямаше да я види, докато сам не се пресели в света на духовете. Бяха се срещнали именно в националния парк „Бадландс“ и докато отпиваше поредната глътка, Адамс се усмихна при спомена за това.

Тогава беше само на двадесет — преди повече от две десетилетия — и преследваше мъжка виторога антилопа през тревистите равнини. Тя се бе отделила от стадото и беше сама. Не смяташе да я убие, целта му беше да се доближи колкото е възможно повече, без да го усети. Искаше да я докосне. Това беше ловкост.

Лежа и чака с часове, след като следва антилопата с километри и безшумно се промъкваше все по-близо и по-близо. Беше само на три метра от великолепното животно, когато ги усети.

„Двама души. Пътуват пеша. На не повече от километър и половина на североизток.“

Заслуша се по-внимателно, опрял ухо в земята, с изострени сетива. Молеше се виторогият да не ги усети. Пропълзя по-наблизо — два метра и половина, метър и осемдесет, осемдесет сантиметра, шейсет. Стъпките на непознатата двойка се чуваха по-ясно, но Адамс беше сигурен, че ще успее да докосне антилопата, преди да ги е чула.

— Виж! — чу се гласът на млада жена.

— Извади камерата! — извика друга и това беше достатъчно.

Точно когато той посегна, животното се стресна, обърна глава към пронизителните викове и препусна през равнината.

Адамс въздъхна и вдигна очи. Нямаше смисъл да се ядосва. Какво ли знаеха туристите? Може би трябваше да внимават повече, но никога не го правеха, той отдавна бе научил този житейски факт.

Знаеше, че двете момичета са наблизо, чуваше как си бъбрят.

— О, много се забави!

— Избяга!

Реши да се позабавлява, за да не пропилее деня напразно. Съвършено невидим във високата трева, той изчака, докато те почти го настъпиха, и изведнъж рязко се надигна и седна пред тях. Смяташе да извика „Бум!“, но дъхът заседна в гърлото му, когато зърна момичето отляво. Най-красивото момиче, което беше виждал.

Оказа се, че двете следват в „Харвард“ и са в пролетна ваканция, но вместо да хванат самолета за Флорида или Канкун и да прекарат седмицата в пиянски оргии, бяха решили да дойдат в Големите равнини и да почувстват историята на страната си.

Красивото момиче се казваше Евелин Едуардс и следваше физика и астрономия. Мат не й повярва веднага — тя изглеждаше по-скоро като фотомодел, отколкото като физик.

Другото момиче беше нейна съквартирантка. Определено нямаше външността на Лин — Адамс веднага разбра как предпочита да й казват — и повече отговаряше на представата му за астрофизиците.

След като се извини, че ги е изплашил, и им обясни какво е правил там, той ги покани на вечеря в дома си в Пайн Ридж. Приятелката се изплаши, но Лин явно се заинтересува от него и прие от нейно име.

В следващите дни се развихри стихиен романс. Адамс разкри на Лин чудесата на Големите равнини и й даде възможност да си почине от учението. За съжаление приятелката й скоро бе забравена и се върна сама, след като първите два дни й подсказаха, че е нещо като трето колело.

В деня преди Лин да замине за Харвард, Адамс отново я изведе в „Бадландс“ и двамата седнаха под дървото, под което лежеше сега. През нощта дълго разговаряха и накрая той нежно докосна бузата й с върховете на пръстите си. Когато най-сетне се целунаха, Мат инстинктивно разбра, че са обречени да бъдат заедно.

За щастие турът приключи и Адамс се върна в хижата, която използваха за главна квартира. Погрижи се за конете, после си взе душ и се преоблече. След като управителят му плати, той се качи на колелото и се отправи към най-близкия бар.

Не пиеше, но от време на време, ако кошмарите го тормозеха, се опитваше да установи дали алкохолът ще го приспи. Понякога се получаваше, друг път — не, а когато заспеше, лошите сънища се завръщаха, по-ужасни от всякога. Притеснен да не би да го споходят пред туристите, той изобщо не спа по време на обиколката. В момента тялото му настояваше за какъвто и да било сън, дори изпълнен с кошмари.

Само след час бе изпил достатъчно. Беше на ръба да се напие и се опасяваше, че няма да го избегне, ако продължи. Вече знаеше, че този път алкохолът няма да го унесе, така че плати и тръгна към къщи.

Докато караше по улиците в хладната нощ, той два пъти обърка пътя и се изсмя с глас. „Едно време беше най-добрият следотърсач в историята! Ха! Виж се сега, собствената си къща не можеш да намериш!“

Накрая обаче я откри — порутена едноетажна развалина с една спалня, баня, кухненски бокс и малък двор, ограден с мрежа. Нищо особено, но това беше домът му. „Домът ми, скъпият ми дом.“ Адамс се изкикоти, остави велосипеда в двора, запрепъва се към мрежата и я отвори. Подпря се на рамката на вратата, докато търсеше ключовете си и няколко пъти не улучи ключалката. Не беше съвсем пиян, но алкохолът определено не се отразяваше добре на координацията му.

След доста ругатни най-сетне успя и пристъпи в антрето. Тогава за пръв път си даде сметка за нещо, което трябваше да усети много отдавна. В дома му имаше някого.

Понечи да влезе, но замръзна на място, усетил студеното стоманено докосване на едрокалибрен пистолет, опрян в тила му.

Адамс моментално изтрезня.