Дж. Т. Бранън
Произход (53)

26

Оградата не беше чак толкова непреодолимо препятствие, колкото изглеждаше. В действителност представляваше демаркационна линия, предназначена за персонала — да знаят къде могат да ходят и къде — не. Що се отнася до сигурността, смяташе се, че е невъзможно да избегнеш детекторите за телесна топлина и движение, поставени из цялата пустиня, както и непрекъснато дебнещите патрули.

Щом се приближиха обаче, Адамс забеляза, че макар и да не беше физически внушителна — само един ред мрежа с височина три метра — оградата е осеяна със сензори за движение и телесна топлина по цялата си дължина. Може би нямаше да е толкова лесно.

Той приклекна в сенките, а нощното му зрение различи нещо като порта в далечината. След още миг вече беше сигурен, че джиповете на охраната са минали именно оттам.

— Хайде — прошепна той на Лин и й посочи изхода.

— Главният вход? — невярващо попита тя.

— Това не е главният вход — шепнешком отвърна той, — а страничен изход. И мисля, че все още е отворен.

Хвана я за ръка и тръгнаха приведени покрай оградата към изхода. След петдесет метра отново се снишиха, за да различат портата по-ясно и да огледат подробностите. Около тях, далеч в пустинята, силни гласове издаваха заповеди, чуваше се ревът на офроуд джиповете, които се бореха с тежкия терен, и на кръжащите в небето хеликоптери. Тук обаче всякакъв живот сякаш бе замрял. Адамс допусна, че изходът е оставен отворен временно, за да улесни колите, които щяха да влизат и излизат цяла нощ.

Внезапно зад гърба му изръмжа двигател, той сграбчи Лин за ръката и я дръпна надолу към песъчливата земя. Погледнаха през рамо и видяха, че два джипа се прибират в базата. Наблюдаваха внимателно как офроудърите подскачат по неравния терен, влизат през входа и осветяват с фаровете си малка, изоставена наблюдателна кула.

Взираха се още няколко минути, после Адамс се обърна към Лин.

— Другите са поне на миля оттук — каза той, с лекота долавяйки рева на двигателите през мъртвата пустиня, после посочи към изхода. — Време е да вървим.

— Е, докъде стигнахме? — попита Кейнс по вътрешната комуникация, с надеждата, че нещо — каквото и да е — ще им помогне да разрешат кошмарната ситуация.

— Доникъде — чу се незабавният отговор на Барнс. — Навън няма абсолютно нищо, само гаден пясък!

Кейнс долавяше отчаянието в гласа му, което се усещаше и в отговорите на шофьорите на разузнавателните джипове и пилотите на хеликоптери. Никой нищо не беше открил.

Той се обърна отново към мониторите, напълно пренебрегвайки жужащия екип, стълпил се в офиса.

Къде бяха, по дяволите?

В момента, в който Кейнс си зададе този въпрос, плячката му беше на по-малко от сто метра от Главната сграда по сигурността, като и двете страни изобщо не си даваха сметка за присъствието на другата.

Адамс знаеше какво представлява голямата тухлена сграда от отсрещната страна на макадамовия път — Стивънфийлд го беше инструктирал за основното разположение на Зона 51 — и затова гледаше да я избягва. Тя се намираше на северозапад от друга подобна сграда, лаборатория с името „Инструменти за точни измервания“. На север от нея се издигаше огромна постройка, в която се помещаваше щабът на главното командване на базата. В момента тя беше точно срещу него, но той още не можеше да разбере къде се намира подземието, в което ги държаха. Всъщност не беше нужно да знае. Това, което му трябваше, беше съвсем наблизо.

Двамата с Лин бяха смаяни от размерите на базата, разпростряла се като градче, което обаче консумираше електричество колкото голям град. Десетки сгради — от леки малки постройки до огромни складове и навеси за превозни средства — се простираха върху огромна територия, успоредно със седем ярко осветени писти, всяка със своя собствена командна кула и поддържаща техника.

Вътрешната база обаче изглеждаше напълно пуста. За щастие търсенето на бегълците бе ангажирало почти всички ресурси на персонала по сигурността. Мат и Лин прекосяваха писта след писта, ниско приведени, докато пресичаха терена между тях, и бързо тичаха по гладкия макадам, като при всяка възможност се криеха в сенките. Най-накрая стигнаха до пистата, която бе най-близо до сградата на щаба.

След като се снишиха, Адамс посочи редицата от шест пътнически самолета „Боинг“ 737, на чиито фюзелажи от всяка страна имаше по една червена линия.

— Това са самолетите „Джанет“ — прошепна той на Лин и посочи към по-далечната страна, където един екип зареждаше гориво. После вдигна очи към луната и звездите в небето. Силните прожектори на базата правеха задачата му трудна, но не и невъзможна.

— Минава пет часът — каза той на Лин. Зората все още беше твърде далеч в студеното зимно утро. — Първият полет е в шест, с него връщат служителите от нощната смяна, които не живеят тук.

— Какво общо има това с нас? — попита Лин, макар да подозираше, че вече знае отговора на въпроса си.

— Ще пътуваме заедно с тях — прошепна той в отговор.

Вратите на самолета бяха затворени и заключени, това му беше ясно дори от сегашната им позиция срещу пистата, но не можеха да си разрешат да чакат. Не след дълго приходящите служители щяха да излязат от Главната квартира и да пристигнат с минибуси от други части на базата, готови да се приберат у дома, и да наобиколят самолета.

Двамата с Лин застанаха колкото се може по-близо един до друг, изчакаха помощния персонал да си тръгне и спринтираха по макадама към колесника, като се стараеха да тичат приведени в сенките, където имаше такива. После Адамс избута Лин по масивната гума на основното колело и сам се набра по нея, продължавайки до кожуха, към дълбоките тъмни вътрешности на самолета. Двамата се провряха покрай сложната машинария със съзнанието, че стигнат ли до горната част на кожуха, вече никой няма да може да ги види.

Адамс сграбчи горната част на колесника и заопипва в тъмното, докато намери един лост. Дръпна го и пред него се отвори малка квадратна вратичка, която водеше към самолета. Той пропълзя вътре пръв, като едва се провря. Отначало си помисли, че раменете му ще се заклещят, но успя да ги превие достатъчно, за да се вмъкне, и бързо издърпа Лин, чието гъвкаво тяло премина много по-лесно.

Адамс остави люка отворен, тъй като мракът се разсейваше единствено от отразената светлина от пистата под тях. Очите му бързо се нагодиха и той видя, че са в товарния отсек, който бе наполовина пълен с метални контейнери. Те бяха закрепени към пода и Адамс избра онзи, който се опираше на задната преграда. Затвори люка и тъмнината веднага ги обгърна като дебела завивка. Хвана Лин за ръката и я отведе в скривалището зад контейнера. Ако си направеха труда да проверят товара, щяха да ги открият, но Адамс си помисли, че така или иначе цялото внимание е съсредоточено върху пустинята — шансовете за проверка бяха малки.

После зачакаха да стане шест часът с отчаяната надежда, че разписанието ще бъде спазено. В шест самолетът започна да рулира и след десет минути Мат и Лин усетиха как малкият боинг ускорява ход по пистата и се издига във въздуха.

Заля ги облекчение.