Дж. Т. Бранън
Произход (51)

24

Бъгитата „Рамкарт“ достигнаха максималната си скорост от петдесет мили в час само след километър по дългия тунел и Барнс изчисли, че ще стигнат до края седем минути след като подминат скрития вход на асансьора.

След като часовникът му отчете шест, той направи знак на хората си да се приготвят. Щяха да нападнат веднага след пристигането си и да ударят бегълците бързо и мощно.

Тогава зърна края на тунела и изоставената количка. Мъжът и жената не се виждаха, което означаваше, че сигурно са се заклещили в тунела, опитвайки се да отворят металния люк. Барнс се усмихна на себе си. Люкът не беше използван от години, все едно беше заварен. Постоянно се заричаха, че ще го оправят, но все не оставаше време.

Бъгитата спряха, а Барнс и хората му се разпиляха в тунела с вдигнати автомати, тичайки към вертикалната шахта. Очертаваше се стрелба по риба в леген.

Двама от хората му стигнаха преди него, насочили оръжията си вертикално към късия изходен тунел. Барнс се учуди, че никой не стреля, после погледна нагоре и всичко му стана ясно. Нямаше по какво да стрелят. Тунелът беше празен, а стоманеният капак зееше към нощното небе.

Адамс и Лин най-после бяха успели да завъртят стоманената рамка така, че да счупят ръждивата ключалка. Стържещият стоманен звук бе заменен от по-леко, свободно движение и капакът най-накрая се отвори напълно.

Докато се мъчеха да разширят отвора, по главите им се посипаха отломки и пръст. Адамс задържа капака на десетина сантиметра, а Лин се дръпна встрани и изчака пръстта да се свлече до пода на тунела.

Мат забута отново и въпреки съпротивата, която срещаше, продължи да упорства, докато го изтика наполовина. От съображения за сигурност не искаше да го отваря напълно, за да не привлече вниманието, в случай че наблизо има пазачи. Предполагаше, че тези от Ниво 36 вече са били тревога и вероятно са стигнали до изхода, стига да можеха да го намерят.

Остави капака отворен, колкото да успеят да пропълзят навън, и направи знак на Лин. Тя се премести до него, готова да поеме тежестта на люка. Адамс измъкна пистолета си, целуна я бързо по устните и бавно си проправи път към звездната нощ.

Тихо се подаде от полуотворения люк, притискайки се плътно към земята. Щом се провря до кръста навън, той спря и се огледа — въртеше очи, без да мърда главата си.

Нищо не се движеше, в това беше сигурен. Той беше експерт в проследяването на животни нощем и знаеше как да открие живот и в най-тъмна доба. Тук обаче не усещаше абсолютно нищо, което не означаваше, че в далечината не се спотайва някой, който ги следи електронно. Или пък се е скрил зад капака на люка, където той нямаше как да го види.

Бавно се измъкна изцяло и позволи на тялото си да се обърне, за да може да провери и задния участък. Огледа целия хоризонт и накрая се увери, че няма никого. Шумът на двигателите в тунела обаче беше стихнал и той започна да долавя рева на другите машини под земята. Даде си сметка, че гардовете знаят къде са и са тръгнали по петите им.

Изтегли се нагоре чак до бедрата, пресегна се към люка и го отвори напълно, а пръстта върху него се изсипа встрани. После хвана Лин за ръцете и я измъкна от тунела с едно плавно движение, докато тя стъпи на земята до него.

Той посочи към шума на двигателите от дясната им страна и Лин проследи погледа му. На шест метра от тях имаше висока мрежа, през която се виждаха ярко осветените писти. Шумът идваше оттам и те веднага осъзнаха, че към тях бързо се приближават бронирани машини, които използват пистата като шосе. От лявата им страна един празен път се виеше в далечината. Като цяло областта приличаше на безплодните пустини в Чили и Перу, от които наскоро бяха избягали.

— Идват — каза й Адамс. — Трябва да тръгваме. Веднага!