Дж. Т. Бранън
Произход (4)

3

— Долу открихме нещо — съобщи Лин на колегите си в базата по радиото с ултрависока честота.

— Какво? — бе изпъстреният с пращене отговор.

— Замразено тяло. Мумифицирано. Потенциално древно. И с някои аномални артефакти.

— А? — Лин ясно долови смущението отсреща. — Какви например?

— По-добре да не ги обсъждаме по откритата линия — отвърна тя. — Връщаме се в базата.

Предаването на ултрависока честота бе уловено от сателита „Кийхол“ на Националната агенция за сигурност и транслирано директно на суперкомпютрите в главната квартира на агенцията във Форт Мийд, на 24 километра югозападно от Балтимор. След петнадесет минути вече бе преминало през няколко нива на анализ, но по заповед на един мъж съобщението бе спряно и „изгубено“ завинаги.

Стивън Джейкъбс гневно стисна юмруци. Бяха толкова близо до целта! Толкова близо! Не можеше да позволи нещо да се изпречи пред мечтата на организацията. Мумифицирано тяло с „аномални артефакти“, погребано в антарктическия лед? Можеше да е нещо незначително, разбира се. Джейкъбс обаче знаеше каква е другата възможност, а такова откритие би предизвикало твърде много въпроси в най-неподходящия момент.

Той въздъхна. Трябваше да говори с началниците си. Нямаше да допусне нещо да застраши мечтата.

— Е, какво е, по дяволите? — попита Сам Мондърс, сеизмологът, когато екипът се събра в база „Мейтрикс“ — домът им, независимо дали им харесваше, или не.

— Доколкото можем да преценим — започна Лин, докато Дивейн раздаваше бира от хладилника, — става дума за тялото на мъж, наглед същото като на съвременен човек, което изглежда е било погребано в леда преди приблизително четиридесет хиляди години.

Тя вдигна очи, когато Дивейн бутна кутия бира по масата към нея, усмихна се с благодарност и я отвори. „Какво пък толкова — помисли си, докато отпиваше дълга глътка. — Такива открития не се правят всеки ден.“

— Тялото е облечено в дрехи, които изглеждат съвременни — продължи тя.

— Какви? Какво искаш да кажеш? — удивено попита Мондърс. Това със сигурност беше много по-интересно от дежурствата на леда.

— Нов вид арктическо облекло от лека, но силно изолираща материя.

— Но какво означава това? — попита Джой Глас, главният специалист по компютърен анализ.

Лин само поклати глава.

— На този етап не знаем.

Последваха бесни спекулации за естеството на находката, а атмосферата беше ликуваща, почти налудничава. Въпреки мисията им една мумия на четиридесет хиляди години просто беше много по-вълнуваща от събирането на сеизмични данни и океанското моделиране. Потенциалната й важност беше зашеметяваща.

Ако е така, напомни си Лин, както приляга на учен. Щеше да им е необходимо много повече време за оглед, както и много по-големи ресурси, за да стигнат до истината. Беше добре запозната с щетите, нанесени на Снежния човек Йоци, мумията от Алпите, след откриването й. Властите бяха решили, че тялото, намерено от двойка туристи, принадлежи на катерач, загинал при злополука. Затова вместо да се постараят да го запазят, те се бяха опитали да го извадят от леда. Бяха разкъсали дрехите му, бяха използвали лъка му вместо лост и дори бяха пробили дупка в бедрото му.

При тяхната находка нямаше да има такива грешки. Лин бе твърдо решена да следва стриктна научна процедура при изследването на тялото. Именно усетът за подробностите дори в момент, когато вълнението от откритието заплашва да я надвие, й помогна да се нареди сред първите в нейната област.

Евелин Едуардс, позната на приятелите си като Лин, беше изключително талантлива. Завърши „Харвард“ с отличие и после си проправи път до върха в поле, все още доминирано от мъже. Външността й, за която мнозина й завиждаха, не бе направила кариерата й по-лека. Като момиче беше невзрачна и понякога се чудеше дали това е причината за академичния път, който бе избрала. Постепенно обаче се превърна в красива млада жена. Имаше гладка маслинена кожа, която намекваше за нещо екзотично в произхода й, и гъста тъмна коса, ограждаща ярките й, необичайно зелени очи. Тялото й беше гъвкаво и атлетично, закалено от редовен джогинг рано сутрин, кикбокс и тренировки в салона. В света на науката обаче хората често не я приемаха сериозно заради красотата й. Изглежда смятаха, че жените, които изгледат така, няма как да бъдат и интелигентни. Тя продължи да се бори въпреки неблагоприятните условия, накрая талантът й надделя над тесногръдието и твърде категоричните виждания на съвременниците й и тя стана един от най-добрите учени в НАСА.

Качествата, благодарение на които беше толкова добра в работата си, обаче провалиха личния й живот. Бракът й оцеля по-малко от две години и тя знаеше, че отговорността за това до голяма степен е нейна. Мат всъщност не беше виновен. Влюбиха се дълбоко, сгодиха се и се ожениха за съвсем кратко време. Твърде кратко, както се оказа. Мат Адамс беше индианец следотърсач, як, енергичен мъж, който обичаше да живее сред природата, в съзвучие с „великия дух“. Необузданото му безгрижно поведение веднага привлече Лин, а едва сдържаният му ентусиазъм по отношение на всичко я омагьоса. Той наистина знаеше как да живее… и я бе обичал с цялото си сърце.

Сега споменът за това я караше да се чувства зле, а тя често мислеше за него на глетчера Пайн Айлънд. Името му толкова й напомняше за Пайн Ридж, Южна Дакота — резервата, в който живееше Мат. Зачуди се дали той е още там и какво би си помислил за находката им. Несъмнено щеше да е доволен — често й бе разказвал индиански митове, според които територията на Съединените щати е била населена преди десетки хиляди години, и то от много напреднала култура.

Усмихна се при мисълта за него, но скоро я прогони и се съсредоточи върху онова, което ги занимаваше — качество, което бе както благословия, така и проклятие.

Лин взе радиофона с кодирана връзка и се обади в главния щаб на НАСА. Такова съобщение трябваше да стигне директно на върха. Операторът се включи и тя бързо каза:

— Свържете ме с Администратора.

Самюъл Бартоломю Аткинсън беше Администраторът на НАСА, „Космическия шеф“, както с обич го наричаха служителите му. Беше се влюбил в космоса едва на тригодишна възраст — така бе казала майка му — мечтаеше за кариера в звездите и я преследваше със страст, която граничеше с настървеност. Вече я беше получил и се наслаждаваше на всяка минута от работата си. Имаше предизвикателства, разбира се, но какво удовлетворение би могъл да донесе живот без предизвикателства? Длъжността му му осигури знания за космоса, от които тригодишният Самюъл би се изплашил, но сега той ги ценеше повече от всичко.

Съобщението, което току-що беше получил от Евелин Едуардс, ужасно го обезпокои и той щеше да разиграе малко топката. Каза й, че ще се свърже с нея до час. Посегна към телефона с кодирана линия на бюрото си и пръстите му бързо набраха номера на Стивън Джейкъбс, който вдигна още на първото позвъняване. Аткинсън започна да разказва бързо, но Джейкъбс го спря насред изречението.

— Знам, Самюъл. И вече говорих с нашите приятели.

Аткинсън се изненада, но Джейкъбс открай време беше човек, пълен с изненади.

— Те какво казаха?

Джейкъбс прочисти гърлото си.

— Казват, че определено е повод за тревога. Може да има връзка, макар че няма как да разберем без разследване. Причини за тревога обаче има. Трябва да овладеем ситуацията.

— Да, сър. Какъв е следващият ни ход?

— Така — заяви Джейкъбс, — слушай внимателно. Ето какво искам да направиш.

Звънът на радиофона отскочи от металните стени на помещението за комуникации в базата. Лин вдигна веднага.

— Здравейте, Лин — поздрави Аткинс с добронамерен, приятелски тон. — Как сте?

— Вълнувам се — отговори тя. — Вълнувам се, но съм готова да действам както трябва. Какво препоръчвате?

— Засега ще останете в базата — каза Аткинсън. — Не искаме да изложим мястото на риск. Към вас вече пътува екип специалисти. Ще се свържете с тях и ще им осигурите максимално съдействие. Ясно ли е?

— Да, сър — потвърди Лин. — Кога пристигат?

— Очаква се да пристигнат в седем утре сутринта в „Макмърдо“, а после ще дойдат при вас. Организирайте им топло посрещане.

— Да, сър.

— И още нещо, Лин.

— Да, сър?

— Това вече е ултрасекретна информация. Никой друг не знае и искаме нещата да останат така. Освен ако не минава през мен, от сега нататък ще прекъснете всякаква комуникация с външния свят.

На 16 000 километра оттам, седнал в кабинета си във Вашингтон, окръг Колумбия, Аткинсън остави слушалката и потърка очите си. Чакаше го дълга нощ.