Дж. Т. Бранън
Произход (30)

3

Санта Роса е миниатюрно селце в Пима, Аризона. Там на площ, по-малка от петнадесет квадратни километра, живеят по-малко от четиристотин и петдесет души, като над петдесет процента от населението е под границата на бедността. Санта Роса се намираше в териториите на тохоно о’одхам и това я правеше безопасна — външните хора не бяха добре дошли и лесно се забелязваха.

Малката дървена къщичка, в която нощуваха Адамс и Лин, беше една от малкото свободни в селцето и Айита беше уредил да останат там засега. Дадоха им пикап, в случай че трябва да отидат до Финикс за резултатите от ДНК пробите или да заминат бързо по каквато и да е причина. Казаха им, че след двадесет и четири часа Стивънфийлд ще ги посети, за да им донесе новини от разследването. Тъй като вече не можеха да разчитат на телефоните и другите видове електронна комуникация, решиха, че срещите са единственият им вариант.

Адамс погледна през закрития от прашни щори мръсен прозорец и спомените му се върнаха. Беше прекарал много дни в Санта Роса (която индианците наричаха Каиж Мек), докато работеше с Вълците, проверяваше сведения, разговаряше с местните хора и търсеше следи до главната магистрала на областта, Индиански път N29.

Съвсем наблизо, малко встрани от Индиански път N15, бе открил и камиона преди всичките тези години. И труповете.

Бързо се обърна, тръгна към кухнята и видя заспалата Лин. Беше се оплакала, че й е зле, и той я беше настанил на дивана, където тя веднага се унесе. Дори заспала беше красива — той се възхити на строгите и все пак нежни очертания на скулите й, на падналата върху челото коса и на позата, в която спеше — обвила ръце около тялото си, с вдигнати до гърдите крака.

Той пресече стаята, взе якето си от един стол и я зави с него. После се наведе и нежно я целуна по бузата. Зачуди се какви ли са чувствата й към него. Знаеше, че случилото се в Перу вероятно се дължеше на дълбоки емоционални проблеми, които се нуждаеха от мощно физическо проявление след бягството им през Чили и последвалата катастрофа с хеликоптера. При него обаче ставаше дума за нещо повече, за нещо, на което се беше надявал до много по-голяма степен. Дано и Лин да се чувстваше така.

Оттогава не бяха имали възможност да поговорят, всичко се развиваше толкова бързо, но когато погледна надолу към нея, сърцето му прескочи, а стомахът му се сви, защото разбра — обичаше я.

Легна до нея, прегърна я и опря глава в нейната. Затвори очи и вдъхна аромата на косите й, доволен за пръв път от много години. После се унесе в дълбок, истински сън, какъвто не го беше спохождал от много време.

* * *

Дванадесет часа по-късно Адамс усети, че пред вратата има някой. Звукът от стъпки по пътеката го беше събудил и той скочи от дивана, свеж и изпълнен с нов живот след необходимия продължителен сън. Темпото на стъпките му подсказа, че това е Стивънфийлд, макар да му се стори, че разузнавачът е изменил дължината на крачките си, може би, за да провери дали Адамс е нащрек.

— Влизай, Сам — каза той и му отвори точно преди да се почука.

Стивънфийлд вдигна поглед и се усмихна.

— Не се подведе, значи?

— Почти — пошегува се Адамс, докато го пускаше да влезе. — Просто следващия път ще трябва да се постараеш повече.

— Е, ти винаги си бил най-добрият — призна Стивънфийлд, докато влизаше в гостната. Лин седеше на дивана, отпочинала след дългия сън, и той й кимна за поздрав.

— Здрасти, Лин — приятелски каза той.

— Здрасти, Сам — отвърна тя. — Не съм сигурна какво имаме в кухнята, но да ти донеса ли нещо?

Стивънфийлд поклати глава.

— Не, благодаря — отговори той. — Сигурно ще искате веднага да ви кажа новините.

Адамс седна на дивана до Лин и двамата се хванаха за ръце, без дори да се замислят. Стивънфийлд се настани на стола срещу тях.

— Така, първо най-важното — започна той. — Обадихме се в „Ди Ен Ей Аналитикс“, още няма резултати.

Адамс кимна.

— Да, смятаме, че ще им отнеме още ден-два. Дано парите да ускорят нещата.

— А хеликоптерът? — тревожно попита Лин.

— Ами изглежда имаме право за група „Билдерберг“. Проверихме номерата, които ни даде, и проследихме хеликоптерите по няколко канала до човека, който ги е наел. — Стивънфийлд забеляза очакването по лицата на Лин и Адамс. — Уесли Джоунс — каза той и тъй като очакването премина в объркване, си даде сметка, че те никога не са чували за този човек. И защо ли да са чували? — Петдесет и шест годишен, бивш кадър на Разузнавателната служба на Пентагона, с чин полковник. Сега е личен помощник на Стивън Джейкъбс.

Адамс и Лин бяха получили папки с онова, което Стивънфийлд бе открил за група „Билдерберг“ до момента, и веднага се сетиха кой е Джейкъбс.

— Председателят на групата? — попита Адамс.

— Същият. Така че нека го кажа ясно — продължи Стивънфийлд. — Помощникът на председателя на група „Билдерберг“ е човекът, наел хеликоптерите, които са закарали инженерите в Антарктида и са отлетели с тялото. Сега имаме ясна, неоспорима връзка между групата и онова, което ви се случва.

— Добре — спокойно каза Адамс. — Какво още знаем?

— Джон иска да разговаря лично с вас за това — отговори Стивънфийлд и се изправи. — Хайде, да тръгваме.

Бизнес паркът „Хай Кдан“ е част от Комитета за развитие на Сан Екзейвиър в Тусон, до магистрала „Ногалес“. Намира се на територията на тохоно о’одхам и Джон Айита, който беше наел там един малък склад на дългосрочен договор, го смяташе за нещо като убежище.

Ситуацията около Мат Адамс и бившата му съпруга много го притесняваше. Не стига, че един от старите му другари бе мъртъв, а и целият отряд беше закрит от чудовищно могъщ враг. Ами тялото, което Лин и екипът й, също избит, бяха открили в Антарктида? То пък какво беше? Наученото досега му подсказваше, че вероятно е наистина специално и затова привлича такова специално внимание. Онова, което особено го тревожеше обаче, беше мястото, където бе кацнал хеликоптерът, който го пренасяше. То доказваше, че онези, срещу които щяха да се изправят, са по-силни, отколкото си мислеха в началото.

Щеше да им се наложи да влязат в бърлогата на звяра и Айита се чудеше дали Адамс все още има хъс за това.