Дж. Т. Бранън
Произход (62)

8

Тъй като в стаята вече беше тихо, Джейкъбс се обърна към присъстващите.

— Дами и господа, нашата мисия тук е изключителна — убедително заговори той, а двата живота, които бе прекарал в изнасяне на речи, му гарантираха всеобщото внимание. — Освен това ние самите сме изключителни хора. Пътят бе дълъг и труден, изминаха дванайсет години, през които подбрахме малката ни група, и близо седемдесет от първия контакт. Оттогава използваме влиянието си, за да поставим целия свят под наш контрол. Защото всички знаем, че властта не принадлежи на политиците. В крайна сметка колко дълго е на власт един президент? В Щатите — максимум осем години. Начело на една компания обаче можеш да останеш осемдесет, а парите, с които оперират лобистите на тези компании в Конгреса, осигуряват повече политическа мощ, отколкото десетима президенти, взети заедно. Актьори, певци, писатели — всички те променят света около нас в много по-голяма степен, отколкото политиците, но не носят никаква отговорност за това. Днес тук са се събрали стоте най-влиятелни хора на планетата, онези, които я направиха такава, каквато е сега. Постигнахме всичко това чрез манипулация, корупция и понякога с насилие, вярно е, но все пак го постигнахме. По тази причина сме незаменими за анунаките. Ние контролираме света такъв, какъвто е, така че кого друг биха оставили да оцелее? Те имат нужда от нас, нека никога не забравяме това. Скоро ще пожънем нашата награда. Ще управляваме света открито, ще живеем в невероятен лукс и комфорт през следващите хиляда години. Светът такъв, какъвто го познаваме, ще изчезне, разбира се, но трябва ли да съжаляваме за това? Човечеството се нуждае от прочистване, станали сме твърде слаби и имаме нужда от нова доза страдание, за да ни изстреля към нови постижения. Затова аз приветствам нашите гости, анунаките, които, да не забравяме това, са нашите предци, първата човешка раса. Без да губим повече време — продължи Джейкъбс, посочвайки към позлатената двойна врата зад себе си, — нека за пръв път видим докъде ни доведоха нашите усилия през всичките тези години, какво финансирахме и създадохме.

Тълпата се втурна към широките врати, които бяха церемониално отворени от двама въоръжени гардове.

— Дами и господа, представям ви първия в света управляем времево-пространствен тунел.

Лин усети, че Елдридж я тегли през вратата, но това изобщо не беше нужно. Тя искаше да види… и щом прекрачи в стаята, ахна.

Това беше високотехнологична установка, каквато човек би очаквал да види на горния етаж. Помещението бе обширно, а десетки техници в безупречни бели костюми сновяха от една група монитори до друга. Стаята приличаше на кошер, но все пак обстановката бе толкова стерилна, че Лин не можа да сдържи възхищението си. Още по-впечатляващ, макар и по-зловещ предвид крайната цел, бе фактът, че макар ЦЕРН да бе наел няколко хиляди учени и поддържащ персонал, никой не знаеше за съществуването на това място.

Другата половина от помещението представляваше нещо като галерия за наблюдение и се простираше на шейсет метра от двете страни на вратата. Отпред имаше огромен панорамен прозорец, а галерията бе обточена от край до край с луксозни кожени канапета. Лин се опита да надзърне оттатък, но всичко бе обвито в мрак.

Независимо от ситуацията и предназначението на уреда, тя изпитваше огромно любопитство. Истински работещ тунел? Как, за бога, изглежда такова нещо? Не можеше да си представи, независимо от високата си научна компетентност.

Когато членовете на група „Билдерберг“ заеха местата си, професор Месие излезе отпред и широко се усмихна.

— Приятели — каза той, потривайки доволно ръце, — преди всичко нека ви благодаря. Благодаря ви, че финансирахте този проект. От основаването на ЦЕРН през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година създаването на уреда, който ще видите след малко, погълна съвременния еквивалент на шест трилиона щатски долара, повечето от които дойдоха от членове на група „Билдерберг“ като вас самите. Стивън вече говори за значимостта на проекта, така че няма да се разпростирам върху тази подробност. Просто ще ви направя демонстрация.

Месие наклони глава на една страна и внезапно камерата зад огромния панорамен прозорец бе обляна в ярка светлина. Той очевидно бе доволен от учудването, което се изписа на лицата пред него.

Лин също се смая от онова, което видя. Представяше си нещо като Големия адронен ускорител — гигантска машинария, нещо, което направо крещи „това е високотехнологична физика, на ръба на бръснача!“. Тук обаче имаше само грандиозен подземен каньон, гигантска дупка, изкопана дълбоко в земята и опасана от скални стени, които се простираха докъдето поглед стига.

— Какво е това? — възкликна един член на Стотицата, явно напълно объркан.

Месие вдигна ръка.

— Знам, знам — каза той. — Не очаквахте това, нали? Е, не се безпокойте, цялата пещера е пълна с най-различни машинки, които ще съсредоточат енергията в центъра. Помислете логично. Ние ще върнем обратно цял народ, близо дванадесет хиляди души. Тунелът, който са създали в дълбокия космос, е извън космическия кораб, така че през него ще трябва да премине самият той и да се върне тук. Спомнете си също, че звездолетът е самата Атлантида. Докато все още е била на Земята, са я смятали за град държава, което ще ви даде представа за размерите й. Корабът всъщност е толкова голям, че ще запълни тази огромна пещера изцяло. Гледката ще бъде невероятна! — възкликна Месие с блеснал поглед. — Ще станем свидетели на завръщането на Атлантида, на праисторическата цивилизация, на човешките богове и наши непосредствени биологически предци, и всичко това ще стане едновременно. — Той си погледна часовника. — И ще стане през следващия един час.