Дж. Т. Бранън
Произход (18)

12

Лин отново опипа раницата си, когато с Адамс се наместиха в кабината на големия камион. Всичко си беше на мястото, все още невредимо. Доказателствата за тялото, открито в леда, тялото на мъж на възраст четиридесет хиляди години. Мъж, заради когото някой бе готов да ги убие.

Тя се обърна към седналия до нея Адамс. Ужасно я тревожеше фактът, че той също се е превърнал в мишена. Знаеше за тялото (дори да не му беше казала, те щяха да приемат, че знае) и се намираше в не по-малка опасност от нея самата.

Бяха открили камиона до едно крайпътно магазинче на излизане от Сантяго. Зарязаха откраднатата кола и Адамс успя да запали друга на паркинга две пресечки по-нататък. Напуснаха града, като се стараеха да крият лицата си, щом забележеха каквито и да било камери на пътя. Осъзнаваха, че врагът може да анализира записите в тях — ресурсите му явно бяха огромни.

С откраднатата кола стигнаха до Колина, голям град на двадесет и четири километра от Сантяго. Паркираха в охраняем подземен паркинг и платиха за една седмица, убедени, че властите няма да я забележат, преди те да са напуснали района. После пътуваха на автостоп до следващата спирка, купиха си обяд и поприказваха с един шофьор, който превозваше части за компютри до Копиапо, на шестстотин и петдесет километра на север. Срещу мъничко „мордида“ (местната дума за приятелски подкуп, която буквално означаваше „хапчица“) той се съгласи да пътуват с него. Обясни, че нищо не му коства, а парите в брой ще му дойдат добре.

— Накъде пътуваме? — попита накрая Адамс, обръщайки се към Лин. Засега му беше ясно само, че тя иска да пътуват на север.

— Към Перу — отговори тя. — На едно място, наречено Наска.

— Наска? — повтори Адамс. — Знаците в Наска ли имаш предвид? — Щом Лин кимна, той попита: — Защо?

Знаците в Наска са тайнствени очертания насред пустинята — толкова невероятно огромни, че се виждат ясно единствено от въздуха. Представляват прави линии, животни, геометрични линии и птици с размер до триста метра и се смята, че са изрисувани в пампата преди повече от две хиляди години. Теориите за произхода им са различни — че са служили за астрономически календар, че са сбор от ритуални пътеки, свързани с култ, почитащ водата или плодовитостта, че представляват сънищата на шаман след наркотичен транс и дори, че са писти с извънземен произход.

Адамс беше чувал за тях, но нямаше представа защо тръгват натам. Нямаше възражения срещу Перу — ако искаха да се върнат в САЩ, Перу бе удобна транзитна точка — но знаеше, че Лин неслучайно иска да стигне точно до Наска.

— Фабрицио Баранели — тайнствено отвърна тя.

— Кой?

— Би трябвало да кажа професор Фабрицио Баранели — поправи се Лин. — Все пак е най-добрият в своята област.

— Коя е неговата област? — попита Адамс.

— Археологията. В момента е на експедиция, картографира областта. Смятам, че разработва нова теория за геоглифите там.

— Геоглифи ли?

— Знаците, рисунките по земята. Не знам върху какво работи, но е важно.

— И защо искаме да се видим с него? — попита Мат, все още объркан.

— Запознахме се в „Харвард“ преди години — обясни Лин. — Той ми е скъп приятел. Освен това е единственият човек, когото познавам в Южна Америка и който би могъл да ни помогне. Това, че копае около защитен археологически обект, означава, че е свързан с правителството и има приятели където трябва. Надявам се да ги използва, за да ни помогне да се върнем в САЩ.

Адамс обмисли положението. Отдавна се чудеше как ще влязат в Америка — беше находчив, но планът за връщането на Лин му създаваше затруднения. Паспортът й вече със сигурност беше неизползваем, а той не беше сигурен, че може да използва своя — може би врагът бе проследил пътя му от Пайн Ридж, алармирайки властите. Оставаше да пресекат границата пеша, а не беше сигурен, че Лин ще се справи с огромното разстояние. Можеха да използват друг транспорт, но това водеше след себе си различни проблеми. На всичкото отгоре тези методи бяха и бавни, което осигуряваше на врага повече време, за да ги засече.

Баранели беше външен фактор, но може би щеше да помогне с нещо — контактите му с правителството положително щяха да им бъдат от полза. Може би имаше и познати в медиите, които да разгласят новината за доказателствата в раницата на Лин.

— Добре — каза той. — Този камион ще ни закара до Копиапо, което е на деветстотин и шейсет километра от Наска, там е и границата с Перу. Какво планираш по въпроса? — попита той по-саркастично, отколкото му се щеше.

Лин не му обърна внимание — осъзнаваше в какво положение го е поставила, изтръгвайки го от собствения му живот, за да го изложи на смъртна опасност. Сарказмът беше нищо в сравнение с това. Тя топло му се усмихна и взе ръката му в своята.

— Хей — каза и се втренчи в тъмните му кафяви очи, за миг изгубена в тях, омагьосана от душата му. Премигна, дойде на себе си и продължи: — Съжалявам, че те забърках, наистина съжалявам. Искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен, дължа ти живота си.

Адамс задържа погледа й известно време, после отклони очи, засрамен от себе си. Бяха оцелели, наистина, но той не се беше справил безупречно.

— Бих го направил отново, само кажи.

Лин се усмихна, кимна и избърса една сълза от ъгълчето на окото си.

— Знам — прошепна тя и притисна ръката му към сърцето си. — Знам. — После целуна дланта му и отново го погледна. — Питаш дали имам план как ще влезем в Перу? Ти си моят план. Имам ти вяра, Мат. И за да стигнем дотам, имам нужда от теб.