Дж. Т. Бранън
Произход (25)

19

Адамс огледа пустинята, търсейки признаци на живот, докато се настаняваха във временното убежище, но не откри нищо. Уверен, че са в безопасност, той дръпна завивките върху двама им и прегърна Лин с една ръка, за да й помогне да се стопли.

След взривяването на хеликоптера предишната нощ двамата се възползваха от падналия мрак и няколко часа вървяха през пустинята. Навигационната система на хеликоптера определи точното им местоположение, а Адамс прецени в каква посока се намира най-близкият голям град — Арекипа. Използвайки звездите за ориентир, до зори двамата изминаха девет километра и бяха на ръба на изтощението.

При нормални условия Адамс щеше да издържи много по-дълго, но липсата на сън в последно време му се отразяваше жестоко и го превръщаше в трепереща развалина. Решиха, че през деня ще почиват — като се движеха през нощта, по-ефективно се справяха с мразовитите температури в пустинята, а и оставаха незабелязани — и през следващия половин час Адамс подготви убежището им в една естествена пукнатина, добре скрита сред куп избелели от слънцето скали.

Той се надяваше, че няма да ги издирват, но знаеше, че трябва да внимават. От ъгълчето на устата му потече струйка кръв и той я избърса.

— Как са венците ти? — попита той. Кръвта му напомни какво бяха сторили, за да избягат.

— Не толкова зле, предвид обстоятелствата — отвърна Лин с усмивка, която разкри празнината сред горните й зъби.

Предишната нощ Адамс бе започнал маневри, за да могат онези, които ги наблюдават, да привикнат към хаотичните движения на хеликоптера. Когато ракетите бяха точно зад тях, а ръбът на каньона — точно пред тях, той намали скоростта, насочи хеликоптера към земята и двамата скочиха. Паднаха от три метра на твърдата прашна земя, а после се изтърколиха към ръба по грубия пясък. Видяха как ракетите улучват хеликоптера, който избухна с грандиозен апокалиптичен рев и се срина на дъното на каньона.

Спряха само на една ръка разстояние от огромната пропаст и Адамс прегърна здраво Лин, за да я предпази от горещия дъх на експлозията. Щом температурите започнаха да спадат, той я пусна, а по ризата му бяха останали петна кръв от устата й.

Адамс знаеше, че без доказателства, че са загинали в избухналия хеликоптер, гонитбата ще продължи, затова използва безценните секунди преди падането, за да ги осигури. Взе джобния си нож и обърна острието така, че да му служи като клещи, после бързо изтръгна два от зъбите си, опръсквайки кабината с кръв. Прималя му от болка, но не изпусна управлението на хеликоптера и отново използва инфрачервената примамка. Тя отклони още една ракета, а през това време Лин го удиви, като решително дръпна клещите от ръцете му, извади си един зъб и го хвърли на пода на кабината. Когато го погледна, от устата й капеше кръв и той видя непоколебимостта в очите й. Не искаше тя да последва примера му, но разбираше, че това е логично — ако преследвачите откриеха зъби само от единия, като нищо щяха да продължат издирването, докато с категорични доказателства за два трупа вероятно нямаше да си направят този труд.

Тогава той насочи хеликоптера надолу, с Лин си размениха по още един окуражаващ поглед, отвориха вратите и скочиха.

Час по-късно ролите се смениха и Лин прегърна Адамс, който трепереше, без да може да спре. Зъбите му тракаха, цялото му тяло се тресеше неконтролируемо.

Бяха взели допълнителни дрехи от хеликоптера, както и няколкото одеяла, които успяха да намерят. Лин го уви плътно в тях, но той продължи да трепери така силно, че тя се уплаши. Даде му вода и част от храната, която откриха на борда, а после го принуди да изяде две шоколадчета. След това се съблече, съблече и него и се пъхна под одеялото, преплитайки крайници с неговите, за да сподели топлината на тялото си.

Прегърна го и допирът на тялото й до неговото събуди ярки спомени за общото им минало, когато лежаха в леглото с часове, любеха се, почиваха в прегръдките си и се любеха отново. Сега си даваше сметка, че тогава бяха щастливи. Защо не го беше разбрала? Работата й беше попречила да се отдаде напълно на мига, когато е с него, да бъде истински щастлива с него. Дори докато лежаха заедно в блажена хармония, тя не можеше да се сдържи и мислеше за следващия си изследователски проект. Кого да привлече, как да съберат средства, какви резултати могат да очакват? Списъкът ставаше все по-дълъг и накрая започна да ги отдалечава един от друг.

Адамс се наслаждаваше на живота тук и сега, а Лин бе обсебена от работата си. Когато съпругът й спомена деца, тя се изсмя на предложението му — нима не знаеше каква е професията й, колко време и енергия поглъща? Децата определено трябваше да почакат. Адамс поиска да разбере колко и тя не можа да му отговори. След това останаха заедно още малко, но беше ясно, че приоритетите им са различни. Постепенно се отчуждиха толкова, че им оставаше единствено разводът.

А сега? Докато държеше Мат в прегръдките си, а топлината на кожата й проникваше в тялото му, тя си даде сметка колко е сгрешила. Докъде я беше докарала работата й? Живееше сама, опитваха се да я убият и единственият човек, към когото можеше да се обърне, бе мъжът, с когото бе живяла в самото начало. Тя беше сред най-добрите в своята област, разбира се, но какво значение имаше това сега?

До нея Адамс се раздвижи и отвори очи, замаян и дезориентиран.

— Лин? — безсилно каза той.

— Спокойно — отговори тя и го прегърна по-силно. — Всичко е наред. Просто имаш треска.

Лин видя как той отново затваря очи и усети как си поема дълбоко дъх. После отново ги отвори и се взря право в нейните.

— Не — тъжно каза Мат. — Не е.

Все още жадуваше за сън, няколко часа истински, дълбок сън. Можеше да продължи да се преструва, че има треска, но дължеше истината на Лин.

— Не мога да спя — простичко каза той и забеляза изненадата й. — Сънувам кошмари.

— Как…? Защо?

Главата й не го побираше. Онзи Мат Адамс, когото бе познавала, нямаше никакви проблеми със съня. Беше пълен с живот, оптимизъм и надежда и когато дойдеше време да си легне, се унасяше съвсем безгрижно.

— След като се разделихме — започна той, доволен, че най-сетне ще му олекне, че най-сетне ще сподели проблемите си с някого, и то точно с нея, — бях привлечен от правителството.

— Какво?

Лин отново се изненада. Когато бяха заедно, той не беше показал никакъв интерес към възможността да работи за правителството, в това беше сигурна. Знаеше, че Мат е най-добрият следотърсач в резервата и често помага на местната полиция с по-заплетените случаи, но да работи за правителството беше нещо съвсем друго.

— За „Имиграция и митници“ — поясни той. — Сформираха отряд на име „Сенчестите вълци“, за да следи контрабандистите в граничните територии между Мексико и САЩ. До един следотърсачи като мен, от девет различни племена. Чули за мен и ме поканиха.

— И ти прие? — попита Лин. Отново й беше трудно да свърже чутото с онзи Мат Адамс, когото беше познавала.

— Какво друго ми оставаше? — попита той. — Разведохме се, ти ми каза, че трябва да си намеря посока в живота, както ти — с твоята работа. Появи се възможност и аз се възползвах.

Лин кимна — съжаляваше, че отчасти е била отговорна за решението му.

— Продължавай — нежно го подкани тя.

— Ами, работих с Вълците години наред, станах най-добрият в отряда — успехите ми нямаха аналог. Но един ден всичко се промени.

Лин видя погледа му — измъчен, виновен, изтерзан, но не каза нищо. Знаеше, че той ще продължи, щом е готов.

— Получихме сведения за група контрабандисти на деца. Знаехме за тях, прекарваха деца през границата вече няколко месеца, но не успявахме да ги хванем. Този път ни съобщиха марката и модела на камиона им и разбрахме, че са ни в кърпа вързани. — Погледът му се отклони встрани, изгубен в миналото. — Деветдесет и пет километра следвахме камиона през териториите на тохоно о’одхам и накрая го открихме, само на шестнадесет километра от границата. Беше празен, изоставен в пустинята, в жегата. Доближихме се внимателно, очаквахме контрабандистите да побегнат, но когато погледнахме в кабината, там нямаше никого. Следите в пясъка издаваха, че шофьорите са си тръгнали предишната нощ, може би дори предишния ден. Камионът стоеше там от двадесет и четири, може би дори тридесет и шест часа. — Адамс млъкна за момент и си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Заобиколихме, за да проверим какво има отзад, но вече знаехме, заради миризмата. Трупове. — Той затвори очи в опит да прогони спомена. — Зад вратите ни чакаше кошмар. Шейсет и седем деца, някои само на три години, натъпкани в задната част на камиона, без възможност да се движат, изоставени, за да умрат насред пустинята. Лятото беше в разгара си, температурата вътре сигурно е достигала шейсет и пет градуса. Камионът не се проветряваше. Били са обречени.

Когато си спомни ужаса, разкрил се пред него при отварянето на вратите, по бузите му потекоха сълзи.

— Бяха мъртви — всичките, до едно. Бяха умрели от горещината и от задушаване. Представяш ли си какво им е било? Затворени в тази пещ, без да могат да излязат, а до тях, над тях и под тях умират хора. Навсякъде имаше следи от диария и повръщано, бяха издраскали вътрешността на камиона в опитите си да се измъкнат. — Адамс избърса сълзите си и погледна към Лин. — Знаеш ли защо контрабандистите са ги оставили там? — Лин поклати глава. — Защото разбрали, че Вълците ги преследват. Решили, че няма да се измъкнат, зарязали камиона и избягали пеша. Заради нас.

Той сведе поглед, твърде разстроен, за да продължи. Лин го притисна към себе си и топлината на телата им й внуши уют и сигурност.

— Нищо не си можел да направиш — тихо каза тя, макар да знаеше, че така няма да го успокои.

— Можех да открия камиона по-рано — моментално отвърна Адамс. — Предполагаше се, че съм най-добрият, а се провалих. Провалих се ужасно, а всички те са мъртви, защото не бях достатъчно бърз, достатъчно добър. Опитах се да продължа работата си, но скоро след това започнаха да ме мъчат лоши сънища. Влошаваха се все повече и повече, превърнаха се в кошмари и скоро ме беше страх да легна да спя. След известно време изобщо не можех да работя. Бях… повреден. Накрая ме уволниха и се върнах в резервата, оттогава едва свързвам двата края. — Адамс взе ръцете на Лин в своите и се вгледа в дълбоките й бляскави очи. — Може би не си даваш сметка за това, но ти ми даде причина да живея — каза накрая той. — Благодаря ти.

Сърцето на Лин подскочи в гърдите й. Беше изложила живота му на опасност, а той й благодареше? И по нейните бузи рукнаха сълзи и тя осъзна нещо, което не искаше да признае. Все още го обичаше и беше сигурна, че и той още я обича.

Докато голите им преплетени тела се притискаха едно към друго, Адамс изтри сълзите й, приближи лице и докосна устните й със своите. Отначало просто проверяваше реакцията й, но тя отвърна на целувката му с неочаквана страст. Съзнанието, че желанието е взаимно, успокои и двамата и те се отпуснаха напълно и влязоха в идеален синхрон, а натрупаните през последните няколко дни стрес и адреналин се превърнаха в страст и телата им налучкаха ритъм, който смятаха, че отдавна са забравили. Накрая Лин зарови лице във врата на Мат и напрежението ги напусна едновременно в поток от сладко, прелестно облекчение.