Дж. Т. Бранън
Произход (42)

15

Мина цяла вечност, преди Адамс да усети с вътрешностите си характерното притегляне, което му подсказа, че се спускат надолу — явно най-после щяха да кацнат.

Искаше му се всичко да свърши, беше му омръзнало да седи свит в самолета, без да може да се движи, да наблюдава и да разговаря. Щеше му се да пристигнат, независимо накъде пътуваха, за да види дали може да се измъкне оттам. При пълната липса на информация, като изключим факта, че се намираха в самолет, възможностите му бяха съвсем ограничени. Знаеше, че ще нараснат едва когато се приземят.

Усети, че самолетът бързо губи височина, а после чу тихо електронно жужене някъде отдалеч и разбра, че колесникът се спуска, готов да докосне земята. След още три минути самолетът вече рулираше, а не след дълго спря напълно.

Само миг след спирането го посрещна звукът на отваряща се врата и тежкото топуркане на няколко чифта ботуши. По дишането Адамс заключи, че на борда на самолета са се качили пет-шест души. Макар че не последваха заповеди или пък говор, новодошлите незабавно се заловиха за работа. Мат ги усещаше край себе си, чуваше как отключват разни тайни вместилища, почувства как столът му се разклати и разбра, че е седял в инвалидна количка, захваната за пода на самолета.

Наклониха го назад, стабилно завързан за седалката, а после го подкараха по коридора на фюзелажа. Столът срещна препятствие, мина с усилие през него и започна бавно да търкаля колела надолу.

Разстоянието до изхода, както и фактът, че го бутат по рампа на опашката на самолета, подсказаха на Адамс, че с Лин са летели на транспортна машина „Херкулес“ С-130. Ползваха я предимно военните, така че предположението му за крайната точка на пътуването ставаше все по-вероятно.

Хората, които се бяха качили на самолета, все още не бяха разменили нито дума. Затова пък до него се чу леко изохкване, със сигурност от Лин, както и търкалянето на нейния стол по рампата надолу.

По телесната миризма, походката и дишането Адамс разбра, че количката му е бутана от мъж, но за тази на Лин не беше сигурен. Движеха се към крайната цел по дълъг, криволичещ, заобиколен маршрут. Вероятно искаха да ги объркат, както със запушването на устата и превръзката за очи, за да събудят в тях паника и да отслабят волята им. Въпреки това се опита да запомни откъде минават — ако успееха да избягат, щеше да пробва да се оправи по обратния път. Не беше ясно доколко ще да му помогне това, но самото усилие да се концентрира възпрепятстваше объркването и чувството за безпомощност, които го завладяваха.

Първо ги прекараха по гладък равен асфалтов участък — най-вероятно пистата. Чуваше и другите машини — още два самолета рулираха в различни посоки. Единият издаваше странен шум, като електронна прахосмукачка, такъв досега не беше чувал; малка помощна машина, 4×4, сигурно военен джип; по-голяма камионетка в далечината, както и друг камион само на няколко стъпки от тях. Ниското ръмжене на дизеловите двигатели заглушаваше останалия шум наоколо.

След това изведнъж влязоха някъде и Адамс се напрегна да чуе нещо извън глухото монотонно търкаляне на колелата и острото тракане на ботушите на придружителите им по бетонния под на дълъг празен коридор. После завиха надясно и моментално ги връхлетя ударната вълна от някакъв дивашки силен звук, като от производствена мощност в пълен капацитет. Електрически триони, режещи метални плоскости, заваряващи ацетиленови горелки, грохот на тежки машини и множество гласове, всичките с професионално, научно звучене.

След още четири завоя спряха, изчакаха двайсет секунди и тръгнаха отново, но изминаха само метър-два. Адамс чу, че зад тях щракват врати, и усети, че са в затворено пространство, вероятно асансьор. Така се и оказа — вътрешностите му подскочиха отново, но този път много по-рязко, отколкото в самолета. Асансьорът бе твърде бърз и Мат се боеше, че ще повърне и ще се задави заради кърпата в устата си.

Успя да се въздържи и се зачуди колко ще трае това скоростно слизане — пет секунди, десет, петнайсет, двайсет? Освен това нямаше представа колко дълбоко под земята са отишли. Знаеше, че са нужни четирийсет и пет секунди, за да стигнеш от фоайето на Емпайър Стейт Билдинг до осемнайсетия етаж, и почти се задави, когато осъзна с какви възможности разполага секретната база.

Мисълта му не беше стигнала много далеч, когато ги затъркаляха по друг празен бетонен коридор, а после се отвори метална врата. Вкараха ги в някаква стая, а шумът на колелата подсказваше, че подът също е метален. Той усети, че ръцете на облегалката на количката се отпускат и отдръпват, после ботушите тръгнаха назад и излязоха в бетонния коридор. Вратата се затвори и двамата с Лин останаха в тайнствената метална стая, на стотици метри под повърхността на земята.

Адамс усещаше, че Лин е в стаята с него, и беше благодарен за това, макар и да умираше от страх за сигурността й. Така поне знаеше къде е. Представяше си как щеше да се почувства, ако я бяха откарали в някоя друга част от комплекса.

Оставиха ги сами за дълго. Мат реши, че се опитват да ги изтощят, за да загубят усещане за време и място. Успяваше да се владее благодарение на това, че се опитваше да проследи маршрута им и броеше секундите. Надяваше се, че Лин прави същото.

Беше стигнал до почти петнайсет хиляди секунди, когато вратата се отвори отново. Влязоха двама души — единият с ботуши, другият с обувки с кожени подметки. Включиха светлините и Адамс видя яркия им блясък, независимо от превръзката на очите си. Веднага разбра какво ще последва.

След няколко секунди една силна ръка дръпна превръзката от очите му и той осъзна, че искат да го заслепят, за да отслабят съпротивата му. Той обаче беше стиснал силно клепачи в момента, в който усети, че някой се пресяга да го развърже, и макар че блясъкът на халогенните лунички прогаряше клепачите му, поне напрежението върху ретината беше по-слабо.

Малко по малко отвори очи и пред него се разкри неприятна гледка — Флин Елдридж, който му се хилеше садистично.

— Дано сте пътували добре — подхвърли той с безизразно лице.

Адамс не му обърна внимание. Погледна към Лин и със задоволство видя, че тя също е затворила очи, докато са сваляли превръзката й. Отвори ги внимателно и той се усмихна, стараейки се да я успокои и окуражи с поглед.

Адамс се обърна към Елдридж и зад мускулестото му рамо зърна приятен костюмиран мъж на средна възраст, когото веднага разпозна като Стивън Джейкъбс. Това силно го впечатли — значи големият шеф бе дошъл лично за разпита!

Джейкъбс се приближи и започна да ги разглежда внимателно, както учен би изучавал новооткрит биологичен вид.

— Ето ни заедно тук, приятели — каза накрая с дълбок, сериозен глас. — Всички знаем, че няма да напуснете тази база живи. Не си правете никакви илюзии, вие ще умрете. — Той се усмихна. — А как точно ще умрете е от голямо значение за вас.

Джейкъбс направи знак на Елдридж, който пристъпи напред и отпуши първо устата на Адамс, а после на Лин. Тя като че ли само това чакаше — изплю се право в лицето му, като го изгаряше с пълен с омраза поглед.

— Е, хубава работа, доктор Едуардс — обърна се Джейкъбс към Лин, докато Елдридж изтриваше слюнката от бузата си. — Той не е виновен, ни най-малко. Просто изпълняваше заповедите.

— Вашите заповеди? — озъби му се Лин.

— Всъщност да — отвърна Джейкъбс непоколебимо. — А сега съм наредил на експертите да ви разпитат с всички средства, с които разполагат, за да разберем какво точно знаете и на кого още сте казали.

— Вече намерихме Баранели — уведоми ги Елдридж с видимо удоволствие. — За нула време пропя като канарче. За щастие не е имал време да каже на никой друг. Сега е мъртъв, разбира се.

Лин и Адамс едновременно се опитаха да се изстрелят от столовете си, за да докопат Елдридж. И двамата даваха мило и драго да го удушат с голи ръце, но бяха вързани здраво и рязкото движение само едва-едва разклати столовете им.

— Това вероятно вече няма никакво значение — каза Джейкъбс, пренебрегвайки опита за нападение от страна на пленниците. — Нещата са отишли твърде далеч, за да се тревожим дали ще се разбере, или не, но не можем да ви оставим да висите във въздуха, така да се каже. Вие представлявате два отпуснати края, които трябва да се завържат. Твърде много сме вложили в тази история, за да направим подобна грешка.

— След като така и така ще умрем, защо не ни обясните за какво става дума? — попита Адамс. Ако трябваше да умре, поне искаше да знае защо.

Джейкъбс се обърна към Елдридж, който поклати глава, а после погледна Адамс и Лин.

— Е, нищо не пречи сега да узнаете, нали така?

Пренебрегна неодобрителния поглед на Елдридж, дръпна един пластмасов стол и седна, отправяйки усмивка към Лин и Адамс, очевидно доволен и от себе си, и от постигнатото. Все пак заслужаваше да се порадва на успеха си поне за кратко.

— Предлагам да започнем от самото начало — усмихна се той.