Дж. Т. Бранън
Произход (56)

2

Джейкъбс се намираше в подножието на хълма, само на десет километра от прочутия Голям адронен ускорител в ЦЕРН, когато се обади Кейнс, чийто тон вече беше по-оптимистичен.

— Прав бяхте, сър — възбудено каза той.

— Открихте ли ги? — веднага попита Джейкъбс.

— Не точно, сър — отвърна Кейнс и нервността му отново пролича. — Исках да кажа, че наистина са се върнали в базата, но са заминали преди няколко часа.

— И как, по дяволите, са постигнали това? — почти избухна Джейкъбс.

— Прегледахме записите от всички камери за наблюдение из цялата база и макар че са малко мрачни и размазани, се изясни, че са се промъкнали на борда на „Джанет“ полета до „Маккарън“ в шест часа.

— Сигурно се шегуваш. И къде са сега?

— Все още разследваме, сър. Камерата на летището е заснела как слизат от самолета и избягват в паркинга. С помощта на камерите за трафик ги проследихме до хотел „Луксор“ и казиното. Изглежда са се обадили от телефонен автомат до слот машините, в момента проучваме това. Сигурни сме, че скоро ще ги хванем, след като вече тръгнахме по следите им.

— Добре — каза Джейкъбс. — Дръж ме в течение.

Адамс бавно се движеше по бабуните с джипа „Тойота Ленд Круизър“, като взимаше завоите с по-малко от десет километра в час. Колата явно не можеше да развие повече.

Едва виждаше и не искаше да излезе от пътя и да катастрофира. Погледна през прозореца към изгарящото слънце и отклони поглед. Главата го болеше почти до агония. Отби встрани от пътя, но това беше безполезно. Следваше камиона от три дни, без да успее да се доближи. Имаше нужда от почивка, само половин час, за да поспи. Беше изживявал този момент много пъти, знаеше какви ще бъдат последствията, ако заспи, и въпреки това нямаше сили да устои. Трябваше да продължи, да се опита да стигне навреме поне веднъж, поне този път. Само че беше толкова изморен…

Сега беше в пустинята и вървеше по следите от гуми, които се бяха отклонили от пътя само на половин километър от мястото, където беше спрял да почине. Слънцето се беше снишило, бяха минали няколко часа. Той се прокле, наясно бе какво означава това. Щеше да открие камиона както хиляди пъти досега, да отвори вратите, надявайки се, че този път ще бъде различно. Нямаше да бъде различно, в задната част на нетърпимо горещия камион все така щяха да гният същите мъртви тела, мъртви, защото той не успя да остане буден.

Въпреки това упорстваше, заклещен в съня, отразяващ събитието, което бе унищожило живота му. Следва дирите още километър и половина през прашния терен, докато откри камиона, изоставен под умиращите лъчи на следобедното слънце. Доближи се и веднага разбра, че този път нещо е различно. Какво ли беше? Опита се да помисли, да прочисти мъглата в главата си.

Миризмата! Нямаше я! Дали бяха още живи? Той хукна към задните врати и възбудено ги отвори. Те бяха вътре — десетки деца, замаяни и изгладнели, но все още живи! Погледнаха го с почуда и сякаш се умножиха, станаха стотици вместо десетки, а после хиляди, докато накрая бяха толкова, колкото са песъчинките в пустинята и във видението му нямаше място за нищо повече.

Тогава чу тиктакане и обърна глава към него. На стената на камиона имаше малък часовник, който отброяваше секундите, и Адамс инстинктивно разбра, че това е времето, което остава на децата, преди да умрат. Той веднага тръгна напред, но един глас го спря.

— Мат! — повика го Лин и той моментално извъртя глава към звука.

Тя стоеше там с новородено бебе — неговото бебе — в ръце. Намираха се на ръба до скала и всеки миг щяха да паднат.

Той погледна към часовника на стената на камиона. Десет секунди. Погледна към Лин и детето. Тя се подхлъзна, към пропастта се посипаха камъчета и тя изгуби равновесие. Адамс замръзна в момент на нерешителност. В камиона имаше хиляди, милиони хора, които чакаха да ги спаси. На скалата стоеше жената, която обичаше, и собственото му дете, част от него, получило живот благодарение на любовта им. Как да постъпи? Как би могъл да спаси всички във времето, с което разполагаше? Трябваше да направи нещо, но не успяваше да помръдне, просто не знаеше накъде да се обърне.

Разнесе се аларма и той се обърна към камиона, после Лин изписка и той се обърна към скалата. С бебето полетяха към бездната, той отвори безмълвно уста и хукна към тях, но го спряха крясъците на милиони агонизиращи хора. Слънцето над него сякаш нарастваше и се приближаваше, все по-голямо и по-голямо, все по-горещо и по-горещо, докато той нито виждаше, нито усещаше нещо.

Тогава Адамс направи единственото, което му оставаше — падна на колене и закрещя.

— Добре ли сте, сър? — тревожно се обади едрият тексасец, който седеше до него и го разтърси.

Адамс моментално се събуди и се постара да не оглежда кабината, за да не предизвика още по-настойчиво внимание.

— Да, добре съм — каза той на благия човек. — Благодаря ви, просто сънувах кошмар.

Тексасецът кимна с разбиране.

— Знам какво е, синко — каза той. — Със сънищата нищо не можеш да направиш.

Адамс кимна.

— Предполагам, че е така — каза той и се усмихна окуражително, за да покаже на мъжа, че вече е добре. Сънят беше нов, но определено беше ужасен. Наистина ли нямаше нищо, което би могъл да направи?

Мат усети как височината намалява, а двигателят забавя ход, после светна предупреждението да си сложат коланите. Вече кацаха и той се отпусна в седалката си. Разбираше, че вероятно скоро ще узнае.