Дж. Т. Бранън
Произход (52)

25

Когато Барнс изникна от люка, фаровете на четири огромни офроуд джипа тъкмо пресичаха неравния терен, насочили към него петдесеткалиброви картечници, монтирани върху колите.

— Долу оръжията! — извика той в тактическия си микрофон, настроен на дължината, използвана от различните поделения на сигурността на Зона 51. Вдигна ръце, а прожекторът на първия джип го освети напълно.

Останалата част от екипа заприижда от тунела зад него, а четирите коли ги заобиколиха и спряха до тях.

— Някъде наоколо са — обяви Барнс. — Имат само няколко минути преднина.

— Имаме ли монитори отвън? — чу се глас от вътрешността на второто возило.

— Да — обяви полковник Кейнс от мястото си. — Има сензори по целия път до главния вход.

Тъй като беше огромен, действителният периметър на базата „Груум Лейк“ не беше ограден. Вместо това единственият път дотам — „Груум Лейк Роуд“, само на четиринайсет мили от Магистрала 375, шеговито наречена от местните „Магистралата на извънземните“ — бе маркиран с множество впечатляващи знаци, които предупреждаваха хората да не продължават. Нарушителите веднага биваха залавяни от частната охрана, която после ги предаваше на местната шерифска служба. Територията между външния периметър и самата база се следеше от множество топлинни сензори и подвижни камери, както и от наблюдатели, разположени на високите хълмове край подходния път.

— Барнс, с хората ти ще продължите търсенето пеша — продължи полковникът, — а джиповете ще разширят обсега си чак до края на основния периметър. През следващите десет минути към диренето ще се присъединят още двеста души с кучета и термални образни устройства. Скоро ще излетят и хеликоптерите, които ще покрият още по-голяма територия. А сега да вървим!

— Тъй вярно, сър! — отвърна Барнс. — Чухте заповедите! — каза той, обръщайки се към екипа си. — Да се изтегляме!

В продължение на четири дълги, ужасни, изпълнени с мигрена часове полковник Бриско Кейнс седеше залепен за мониторите. Целият състав по сигурността на най-обезопасената военна база в света бе мобилизиран, за да открие двама лековъоръжени бегълци в откритата пустиня, засега без никакъв успех. Триста души, двайсет и пет офроуд джипа и четиринайсет хеликоптера претърсваха петстотин квадратни мили пустиня и все още нищо не бяха открили.

Какво ставаше, по дяволите? Макар голяма част от състава на базата да се бяха прехвърлили в Европа по нареждане на Стивън Джейкъбс, Кейнс разполагаше с достатъчно ресурси. Само че не бяха открили нищо, с изключение на чифт следи, водещи от изхода на тунела през пясъка на пустинята до „Груум Лейк Роуд“.

Веднъж стигнали до пътя, накъде бяха потеглили? Нямаше следи от превозно средство. Може би се е появил някой с кола и са отпрашили с него? Или пък са им оставили велосипеди до тунела? Но как са могли да го уредят? Даже сензорите да не успееха да ги уловят, хеликоптерите щяха да ги хванат.

Кейнс нямаше никакво обяснение на ситуацията.

Лин се размърда в опит да се намести по-удобно, но това беше невъзможно. След като напуснаха тунела, Адамс я повлече наляво към павирания път, претърколи се по макадама и я накара да направи същото.

— За да объркаме кучетата — обясни й той, хвана я за ръка и я дръпна обратно по стъпките им до изхода на тунела. Гледаше да стъпват точно на същите места, за да прикрият факта, че са се върнали. След това се захвана да копае в близост до люка и с помощта на Лин успя да направи малък ров. Дръпна я вътре и започна да покрива телата им с изкопаната пръст.

— А как ще дишаме? — прошепна тя, останала без дъх малко преди да се скрият напълно.

Адамс измъкна пистолета си, отстрани пълнителя и го пъхна в джоба си, след това издърпа затвора, за да извади патроните. Събра ги и сложи и тях в джоба си, а Лин започна същата процедура със собственото си оръжие.

Пъхнаха задната част на пистолетите в устите си и продължиха да се заравят с пръст, докато съвсем изчезнаха. Сега от земята стърчаха само цевите на оръжията им, по които преминаваше студеният нощен въздух.

Лежаха неподвижни, почти без въздух, докато дойде отрядът от тунела и джиповете 4×4. Ужасяваха се от мисълта, че ще открият дулата на пистолетите им, или пък че телесната им топлина ще бъде регистрирана върху високотехнологичните монитори на охранителите. В суматохата обаче дулата бяха пропуснати — при наличието на двама бегълци на свобода никой не обърна внимание на купчинката пръст до люка, а телесната им топлина не бе доловена от сензорите благодарение на студената пръст, с която бяха покрити.

Все още лежаха там, когато дойдоха кучетата, придружени от стотици крака, които тъпчеха наоколо. Звуците обаче идваха и си отиваха, а купчинката пръст стоеше непокътната… но беше минало твърде много време и Лин усети, че я обзема остро чувство за клаустрофобия, каквото не бе изпитвала никога досега. Макар от външния свят да я отделяха само няколко пръста земя, на нея й се струваха като стотици метри. Сякаш я бяха погребали жива — като хората, преждевременно обявени за мъртви, които се съвземат в ковчег под тонове пръст. Лин знаеше, че някои от тях успяват да се измъкнат, и сега я обзе същото желание, бясна нужда да започне да копае. Усети движение край себе си и разбра, че Адамс прави именно това — мъчеше се да се измъкне от затвора си. И на него ли му беше дошло твърде много?

Лин започна да рови пръстта незабавно и почти приключваше, когато Адамс се пресегна и й помогна да се измъкне. Тежките буци се сипеха от косата и по кожата й, докато вадеше широкия, болезнено неудобен край на пистолета от устата си, жадна да вдиша истински въздух с пълни гърди. Докато поемаше първите скъпоценни, прекрасни глътки, Адамс внимателно огледа околността.

— Няма ги, поне засега — доволно отбеляза той. — Вероятно претърсват всеки сантиметър край базата.

— Какво ще правим сега? — попита тя, вече по-спокойна.

— Ще избягаме — уверено отвърна той.

— Накъде?

Адамс се усмихна и посочи през рамото й към мрежата, ограждаща Зона 51. Лин се обърна да погледне и простена невярващо.

— О, не — каза тя с чувство на обреченост. — Сигурно се шегуваш!