Дж. Т. Бранън
Произход (36)

9

Джейкъбс допи брендито, наля си още една чаша и я преполови, преди да се облегне в стола си и да се усмихне на Лоуъл.

— Искаш да знаеш какво става, така ли? — попита той.

Лоуъл се наведе напред с блеснал поглед.

— Настоявам да зная.

Джейкъбс въздъхна примирено, кимна и посочи металния куб в ъгъла на стаята.

— В началото се свързвахме с тях чрез какви ли не сложни апарати. Въпросите ни пътуваха със седмици, както и отговорите им. Сега комуникираме единствено с помощта на онази кутия.

— „Тях“? — повтори Лоуъл, а по орловите му черти плъзна скептично изражение. — И кои са „те“, дявол да го вземе?

Джейкъбс се усмихна чаровно.

— Ти, разбира се, си чувал за Розуел.

— Розуел? — невярващо повтори Лоуъл. — Какво общо има това с Розуел?

— Осми юли четирийсет и седма — започна Джейкъбс, сякаш Лоуъл изобщо не присъстваше. — Розуел, Ню Мексико. Уолтър Хаут, говорителят на въздушната военна база в Розуел, съобщава на пресата, че петстотин и девети бомбен взвод е открил „летящ диск“, катастрофирал в едно ранчо наблизо. После е лансирана версията, че развалините на мястото на катастрофата са от строго секретен проект, известен като „Могул“ — високолетящ разузнавателен балон, създаден, за да шпионира ядрените опити на СССР. Първата версия обаче е вярна. Развалините наистина са от летящ диск с непознат произход. За съжаление пилотите загиват при удара, но благодарение на технологията, която открихме, успяхме да установим контакт.

Лоуъл изглеждаше смаян и явно още не беше сигурен дали да повярва дори дума от онова, което чуваше.

— С кого сте се свързали? — настоя той, а Джейкъбс посочи кутията зад гърба му.

— Защо сам не ги попиташ?

Скритият под кабинета Адамс се постара да пренебрегне останалите звуци, които долавяше из къщата, колкото и да бяха важни, и се опита да се съсредоточи върху идващите отгоре. Джейкъбс явно се канеше да влезе в комуникация с онези, с които работеше — или може би за които работеше — и Адамс се надяваше най-сетне да разбере какво става. Притисна ухо към тънкия панел и се напрегна до краен предел.

— Кои… кои сте вие? — несигурно попита Харви Лоуъл, директорът на тайните служби на САЩ.

Адамс зачака отговор, но бе възнаграден с мълчание. Беше толкова съсредоточен, че долавяше нещо, за което реши, че е дишането на двамата мъже, това на Джейкъбс — ритмично и дълбоко, а това на Лоуъл — нервно и възбудено. Отговор обаче не последва.

— Какво е това? — шокирано се обади Лоуъл.

— Така работи кутията — отговори Джейкъбс. — Просто я остави да действа.

„Кутията ли? — зачуди се Адамс. — За какво говори, по дяволите?“

— Добре — решително каза Лоуъл. — Ще ми кажете ли какво става?

Адамс отново се опита да чуе отговора, но не долови нищо, само дишането на Лоуъл, което бързо се ускоряваше. Явно чуваше нещо.

— Това… това не може да бъде! — заекна Лоуъл.

— Може, може, приятелю — увери го Джейкъбс. — И още не си чул най-хубавото. — Тонът му се промени, сякаш говореше на някой друг. — Защо не му кажете какво ще се случи?

Отново настъпи мълчание и Адамс отново се запита не само какво чуват двамата мъже в кабинета, но и как го чуват. Що за кутия имаше там? Едва ли беше просто някакъв уред за комуникация — Лоуъл положително не би се впечатлил от нещо толкова банално. Дали беше някаква извънземна технология? Разказът на Джейкъбс за Розуел и откритите там останки от летящ диск сочеше именно към такава вероятност, а на този етап Адамс беше готов да повярва на всичко.

— Вие… вие сте луди! — изкрещя Лоуъл, а ужасът в гласа му беше осезаем. — Не можете да направите това! Не можете!

— Харви, ето защо не те избрахме на последната среща. Решихме, че никога няма да одобриш плана. Просто не си достатъчно силен.

— Силен ли? — каза Лоуъл, възвръщайки си част от предишното спокойствие. — Това не е сила, Стивън. Това е геноцид.

— Нима това не изисква сила? — засече го Джейкъбс. — Такова нещо изисква повече сила, отколкото можеш да си представиш.

Геноцид? Главата на Адамс се замая.

— Вече и без това няма значение — каза Лоуъл. — Ще ви попреча. На всичко ще попреча, не ми пука нито кои са приятелите ти, нито откъде идват. Ще отида направо при президента, другата седмица тайното ти проектче в Европа ще бъде закрито, а приятелите ти никога няма да стъпят тук. И ти, и приятелчетата ти от „Билдерберг“, ще отидете в затвора за много дълго време.

Последва кратко мълчание, после Адамс чу кикота на Джейкъбс.

— О, мислиш, че е смешно ли? — попита Лоуъл. — Хората ми са навсякъде из имението, а ти си арестуван.

Джейкъбс отново се изкиска и тонът на Лоуъл се промени, сега сякаш говореше в микрофон.

— Дженкинс, започвай с арестите — нареди той с подновен ентусиазъм. — Да опразним това място. — Отговор не последва. — Дженкинс? — тревожно повтори Лоуъл.

Джейкъбс още се кискаше и внезапно шумовете, които се чуваха из къщата, внезапно започнаха да се подреждат в главата на Адамс.

— Фредрикс? — каза Лоуъл. — Фийлдинг? — Той отново се сопна на Джейкъбс. — Дявол да те вземе, какво е станало с тях?

— Мъртви са, Харви. Съдбата им беше решена в момента, в който ги доведе. Ти обаче имаше някакъв шанс. Ако беше приел визията ни, щяхме да те приемем. Можеше да станеш един от нас.

— Ей — умиротворително каза Лоуъл. — Да не избързваме, Стивън. Можем да преговаряме, нали? Онова беше тогава, това е сега, нали така? Още не е твърде късно. Пак мога да се присъединя към вас. Знаеш, че мога да ви бъда полезен. Знаеш го, нали?

— Не, Харви, не го знам. Защо не попиташ моя приятел? — разумно предложи той. — Какво мислиш? — попита Джейкъбс и Адамс се досети, че въпросът е насочен към тайнствената кутия.

— Е — каза Джейкъбс след малко, — отговорът му беше съвсем ясен, нали?

— Не! — изкрещя Лоуъл и Адамс чу как той ужасено блъска стола си назад. — Не!

Тогава се разнесоха три мощни отчетливи изстрела с деветмилиметров полуавтоматичен пистолет, а мъртвото тяло на Лоуъл глухо се стовари на пода.