Дж. Т. Бранън
Произход (29)

2

Адамс погледна към Лин. Тя не за пръв път влизаше в потилия — беше я водил в тази в собствения му резерват, когато бяха женени — но той виждаше, че ужасната горещина й се отразява, а по лицето и шията й обилно се стича пот. Както повеляваше обичаят, беше напълно облечена. Адамс се зачуди дали тя няма да припадне — все пак беше минало много време.

Тя обаче се държеше и дори се присъедини към ритуалните напеви, съпроводени от спокойния ритъм на барабаните. Никога не му се беше струвала по-красива.

— Мат — каза Джон „Танцуващият пръв“ Айита, индианец от племето чероки и водач на отряда след напускането на Адамс, — време е да поговорим.

След тези думи атмосферата в палатката мигновено се промени.

Адамс кимна.

— Какво стана с Марк?

Айита скръбно вдигна очи към покрива на палатката и небето отвъд.

— Неотдавна го отнеха от нас. Сега е при духовете.

— Как? — попита Адамс, но се боеше, че вече знае отговора.

— Сърдечен удар.

Мат знаеше, че съвпадението е твърде голямо. Невъзможно беше да е било истински инфаркт и при тази мисъл го заля мъка. Вината беше изцяло негова. Врагът най-сетне беше успял да заснеме лицето му, докато влизаше в Чили, да разбере с какъв паспорт пътува и да открие Марк Таканауи. После сигурно го бяха изтезавали, за да получат информация, предизвиквайки инфаркта.

— Успя ли да прегледаш тялото?

— Бодауей успя да го погледне в моргата, преди погребението — отвърна Айита с мрачно лице.

Бодауей „Палещият огън“ Арауан беше главният медик на Вълците и се беше превърнал в легенда благодарение на смесицата от традиционна и супермодерна медицина, която практикуваше.

— Мисля, че са използвали електронен спусък — каза той с глух глас. — Говори се, че армията все още го изпробва, засега не може да се купи. Изпраща статични заряди към сърцето и разстройва обичайния електрически сигнал, предизвиквайки симптомите на инфаркт на миокарда. Щях напълно да го пропусна, ако не търсех нещо необичайно. Под космите на гърдите му обаче имаше две миниатюрни изгаряния, които сочат, че е било използвано електронно устройство. Това се допълва с останалите следи, които открих — няколко синини и контузии по тялото, които говорят за побой и употребата на белезници. Освен това открих пробождане от игла в свивката на десния му лакът, а и резултатите от кръвните проби бяха странни.

— Как така? — попита Адамс, вината го разкъсваше.

— Открих следи от бързодействащи барбитурати, най-вече тиопентал, активната съставка на така наречения серум на истината, натриев пентотал. Това означава, че е бил отвлечен и разпитван, преди да го убият с електронно устройство, непознато извън военните кръгове.

— Значи е бил екзекутиран? — попита Адамс.

— Без никакво съмнение — потвърди Арауан.

Стоманеният поглед на Джон Айита се насочи към Мат.

— И смятам, че е крайно време да ни кажеш защо.

Адамс не се допита до Лин, преди да започне разказа си — знаеше, че тя ще го разбере. Един човек беше дал живота си заради нейното откритие и те дължаха истината на приятелите му.

Мат започна от самото начало, с мисията на Лин в Антарктида, и описа премеждията им в подробности. Това, че мъжете, с които споделяше информацията, работят за правителството, което може би стоеше зад всичко това, не го безпокоеше. Племенните връзки винаги бяха по-силни от верността към правителството.

Когато привърши разказа си, Айита поклати едрата си глава бавно и невярващо.

— Невероятно — каза той накрая. — Просто невероятно. Значи Марк е мъртъв заради това откритие?

Адамс кимна засрамено.

— Да. Мъртъв е, защото го помолих за помощ.

Той замлъкна. Мисълта, че сега може би застрашава и останалите си приятели, не му беше хрумвала и вината го заля отново като гореща вълна. Какво беше сторил?

— Моля ви, простете ми — заекна той. — Аз…

Айита вдигна ръка.

— Не се тревожи, братко — каза той. — Марк Таканауи ни бе отнет от могъщ враг и ние няма да намерим покой, докато не му отмъстим.

Сърцето на Адамс се изпълни с надежда.

— Ще можете ли да отделите толкова време? — попита той.

Айита кимна.

— Боя се, че да — каза той. — След като прегледахме тялото на Марк, Министерството на вътрешната сигурност разпусна Сенчестите вълци. Наредиха ни да се върнем при племената си и да се разформироваме. Дори не ни предложиха друга работа. Вълците вече не съществуват.

— Шегуваш се! — възкликна Адамс.

— Боя се, че не — отвърна Айита. — Би било трудно да избият всички ни, особено докато работим за правителството, така че вместо това ни разпуснаха и ни пратиха по резерватите, за да се пръснем из страната. Няма да се изненадам, ако през следващите няколко седмици „нещастни случаи“ сполетят още някои от нас.

— Що за хора могат да разпуснат група като Вълците? Сигурно са от проклетото Министерство на вътрешната сигурност! — обади се Лин за пръв път, откакто беше влязла в палатката, и всички погледи се насочиха към нея.

Айита се обърна към един мъж от другата страна на огъня и се взря през горещата мъгла.

— Самюъл? — подкани го той.

Самюъл „Двата коня“ Стивънфийлд беше разузнавачът на групата.

— Вече започнахме разследването, разбира се — отвърна той и забеляза внезапния интерес по лицата на Адамс и Лин. — Някога чували ли сте за групата „Билдерберг“?

Лин отговори първа, като се стараеше да пренебрегне задушаващата жега и влага в палатката.

— Не е ли просто сбирщина политици и медийни магнати, които се срещат веднъж годишно, за да обменят идеи и телефонни номера? Нещо като неофициална мрежа за големи клечки от целия свят. — Избърса потта от челото си, но след миг тя изби отново. — Мисля, че дори Сам Аткинсън отиде на една от срещите им преди няколко години и…

Тя замлъкна насред изречението, осъзнала какво значи това. Аткинсън беше директорът на НАСА, както и първият човек, на когото бе съобщила за тялото.

— Кажи ни какво знаеш — каза Адамс на Стивънфийлд, а разузнавачът кимна.

— До известна степен Лин е права — започна той. — Първата среща на групата се е състояла през май петдесет и четвърта в хотел „Билдерберг“ в Холандия, оттам произлиза и името им. Събрали се заради проблеми със съдействието между Европа и САЩ по повод на наистина важните проблеми. Преценили, че е нужна нов вид среща, малко по-скрита и неофициална, без да се тревожат, че журналистите ще отразяват или коментират казаното, особено предвид надигащата се от СССР заплаха. След края на Студената война срещите продължили и зачестили. Дори без комунистическата заплаха западните лидери все още имали сериозни грижи — търговията, пазара на труда, финансовата политика, екологичните проблеми, инвестициите, тероризма и международната сигурност, например. Обикновено участват около сто и двадесет души, като списъкът се мени ежегодно. Мнозинството са от Европа, останалите — от САЩ, но други нации по света са все по-добре представени. Една трета от делегатите са министри и политици, а останалите две трети представляват сферите на индустрията, финансите, труда, образованието и комуникациите. По време на срещите не се подготвят резолюции, не се гласува и не се издават политически декларации. Това са просто говорилни, където най-добрите в света се събират далеч от светлината на медийните прожектори.

— Те как са свързани с това, което става? — попита Адамс.

— Връзката изникна, когато проучихме кой е притискал Министерството на националната сигурност да ни разпусне. Накрая разбрахме, че натискът идва директно от Белия дом, по-конкретно от съветника на президента, Тони Кърн. Бързо открихме, че той е член на група „Билдерберг“.

— Член ли? — попита Лин. — Нали казахте, че мрежата е неформална и че всяка година участват нови хора?

Стивънфийлд кимна.

— Това е вярно. Освен това обаче има управляващ комитет от дванадесет полупостоянни членове и един от тях е Кърн.

— Това, че е член на управляващ комитет на международна група, едва ли е нетипично за съветник от Белия дом — възрази Лин.

— При нормални обстоятелства би имала право, разбира се — съгласи се Стивънфийлд. — Група „Билдерберг“ обаче по никакъв начин не е обикновена. Тя е обект на силен международен скептицизъм и конспиративни теории за това какво замислят тези лидери на тайните си срещи. Някои смятат, че там се решава международната политика, и то по особено недемократичен начин — хора, които не са били избрани, обсъждат въпроси от глобална важност без контрол и възможност дискусиите им да бъдат отразявани. Смята се, че се опитват постепенно да наложат нов световен ред, който почива на интересите на големия бизнес.

— Все още не мога да разбера какво общо има това с тялото или с убитите хора — настоя Лин.

— Може би няма общо — призна Стивънфийлд. — Членството на Кърн в групата обаче е единствената аномалия, която откриваме засега, и съответно си струва да я проучим. Особено сега, когато участието на Самюъл Аткинсън като директор на НАСА в една от срещите им сочи явна връзка. Вашият екип открива тяло, ти съобщаваш на Аткинсън, който е свързан с групата, скоро след това тялото изчезва и всичките ти колеги са мъртви. Мат отива да ти помогне, моли стар приятел за помощ, след което той е убит, а полицейски отряд, който действа от седемдесетте години на миналия век, внезапно бива закрит без причина, отново от човек, свързан с група „Билдерберг“.

— Добре — каза Адамс и кимна, — значи имаме възможна връзка. Какво още знаем за тях?

— Просто нямахме достатъчно време да ги проучим основно — призна Стивънфийлд. — Онова, което научихме обаче, е най-малкото интересно.

— Какво научихте? — попита Адамс.

— За първоначалните си проучвания използвахме различни правителствени източници, до които за щастие все още имаме достъп. Изглежда, че тези ежегодни срещи са нещо много повече от говорилня и служат за своеобразен терен за вербуване.

— Вербуване с каква цел? — попита Лин.

— А — отвърна Стивънфийлд, — именно това е въпросът за голямата награда, нали? Според разказите на някои участници, обсъждали събитието, в един момент по време на конференцията през уикенда всеки делегат трябва да се яви на неофициален разговор с управляващия комитет. Той се провежда в специална стая и явно е нещо като интервю. Никой не споменава за какво вербуват участниците. Изглежда обаче, че през годините необичайно голям процент от поканените стават жертва на „нещастен случай“ — загиват в катастрофа, получават инфаркт, падат в банята и си чупят врата и какво ли още не.

— Какво става според вас? — попита Лин.

— Предполагам — осмели се Адамс, — че едно от възможните обяснения е, че от време на време някой отхвърля предложението им. И тъй като вече знае какво е, групата му запушва устата, за да се увери, че целите им никога няма да бъдат разкрити.

Айита бавно кимна.

— Точно така мислим и ние, Мат — каза той. — Но остава въпросът с каква цел вербуват хора. Очевидно е нещо, за което са готови да убиват. Точно затова не ме напуска мисълта, че имат нещо общо с вашите проблеми.

— Но как? — объркано попита Адамс.

— Все още проучваме, но благодарение на Кърн възможностите ни вече са ограничени.

Адамс и Лин се спогледаха, дълбоко замислени. Дали имаше нещо, каквото и да било, което бяха пропуснали?

— Хеликоптерът — внезапно каза Лин и вдигна очи. — Опитах се да намеря информация за полетите му, но не получих достъп. В Антарктида дойдоха с два военни хеликоптера, „Чинук“, доколкото си спомням. На опашните им перки имаше серийни номера. — Тя се замисли за миг и повтори номерата, доволна, че научно ориентираният й мозък и склонността й да помни подробности все още й служат.

Стивънфийлд кимна.

— Възможно е да са фалшиви, но тъй като са очаквали, че всички на борда ще умрат, може да са били и истински. Ще ги проучим.

Адамс погледна към Стивънфийлд и останалите си другари — нови и стари — и очите му се заковаха върху Джон Айита.

— Благодаря ти — каза му с неподправена искреност.

Айита махна с ръка.

— Наш дълг е да отмъстим за смъртта на брат Таканауи — сериозно каза той. — И ако това ни отведе при труп на четиридесет хиляди години и най-могъщата тайна клика, никой от нас не би се отказал от подобно приключение.