Дж. Т. Бранън
Произход (61)

7

Елдридж хвърли поглед към Лин.

— Най-добре спрете да се преструвате, доктор Едуардс — рязко й каза той. — Знам, че дойдохте на себе си още в града.

Лин отвори очи и го стрелна с поглед.

— Как иначе, та вие сте толкова умен — подхвърли тя саркастично.

Елдридж се усмихна.

— Предвид положението ви, шегите са неуместни. Засега ви разрешаваме да живеете. Ще е добре да помните това.

Тя пренебрегна последната забележка и продължиха по пътя в мълчание. Колата влезе през входа на ЦЕРН — бариерата беше твърде елементарна, сякаш пазеше напълно обикновено индустриално предприятие. Докато минаваха покрай невзрачни офис сгради, временни постройки и тук-там някоя по-голяма бетонна лаборатория, Лин откри, че и самият комплекс прилича на стандартен промишлен обект.

Докато работеше в НАСА, тя бе разбрала, че много от най-известните и уважавани научни заведения, които широката общественост си представя като крепости от лъскава неръждаема стомана и модерна електроника, всъщност са отчайващо тривиални и ЦЕРН не правеше изключение.

След няколко минути спряха пред постройка, която приличаше на административен щаб. Пътникът на предната седалка стана и отвори вратата на Елдридж, който излезе, влачейки Лин след себе си.

Преминаха през тежките предни врати и тя с изненада установи, че фоайето е много по-луксозно, отколкото можеше да се очаква от външността на сградата. После съобрази, че изследванията, които се провеждат тук, зависят до голяма степен от дарения и външно финансиране, а от досегашния си опит знаеше, че хората, които подписват чековете, обичат да хапват и пийват в лукс.

Наоколо се мотаеха няколко души и Елдридж се стараеше да не афишира факта, че води жена, прикована към него с белезници. Пазачът забеляза, но само му кимна.

Преминаха през фоайето в мълчание и Лин забеляза първите табели, указващи посоката към Големия адронен ускорител, написани на няколко различни езика. Завиха по дълъг коридор и стигнаха до края му. Лин откри, че е развълнувана независимо от обстоятелствата. ГАУ бе Меката на научния свят и тя винаги бе мечтала да го види.

Елдридж забеляза интереса й и се усмихна.

— Искате да видите ускорителя, така ли? — попита той.

Лин не му отвърна, но той продължи:

— Боя се, че не е в програмата ни за днес, доктор Едуардс, но онова, което ще видите, е много по-специално, повярвайте ми.

Въпреки че ненавиждаше мъжа до себе си, Лин подозираше, че в този случай вероятно е прав.

Стигнаха до асансьора в дъното на левия коридор и се качиха. Елдридж избра етажа на ГАУ, който се намираше на сто метра надолу. Когато асансьорът спря, той извади картата си и я пъхна в един скрит слот. Асансьорът отново потегли, отвеждайки ги още по-дълбоко в недрата на земята. Лин веднага си спомни за другото си подземно пътуване — в Зона 51.

Минута по-късно и още стотина метра под тунелите на ГАУ асансьорът най-сетне се закова на последната си спирка. Вратата се плъзна встрани и разкри огромна луксозна конферентна зала, пълна с хора — стотина души. Лин беше сигурна, че разпознава лицата на повечето от присъстващите.

Тук бяха Скот Кийтинг, известният холивудски актьор, Роман Парлоти, прословутият италиански медиен магнат, Кристина Ниетс, директор на най-голямата фармацевтична компания в света, Тони Кърн, съветник на самия президент на САЩ, и много други. Значи това беше Билдербергската стотица, в добавка към Алфа бригадата. Най-влиятелните хора на света, обединили се с надеждата да придобият още повече власт, независимо от цената.

После погледът й се отмести към ъгъла, където седеше Самюъл Аткинсън, генералният директор на НАСА, пиеше шампанско и оживено бъбреше със Стивън Джейкъбс, архитекта на този налудничав проект.

Когато видя как бившият й шеф, на когото бе вярвала и който бе предал и нея, и целия й екип, си говори с Джейкъбс напълно безгрижно, Лин изгуби самообладание.

— Кучи син! — изкрещя тя с пълно гърло.

Стаята внезапно утихна, а тя се метна към двамата мъже, но Елдридж болезнено я дръпна назад с помощта на белезниците, които все още ги свързваха. Тя отново се опита да се отскубне, но той я сграбчи в меча прегръдка и я повдигна от земята.

Аткинсън я погледна и сведе очи — беше я познал. Джейкъбс обаче не чувстваше никаква вина и просто се обърна и й се усмихна от другия край на стаята.

— А, доктор Едуардс — чаровно каза той, — колко мило, че се присъединявате към нас. И какъв късмет, че идвате точно навреме.