Дж. Т. Бранън
Произход (19)

13

— Как вървят нещата?

Джейкъбс чу гласа съвсем ясно, но не можа да отговори веднага. Какво би могъл да им каже? Че в момента използва всичките си връзки и всички средства, с които разполага американското правителство, само за да залови две най-обикновени човешки същества без никакво значение? Какво биха си помислили тогава за него и за организацията му?

Но ако ги излъжеше, щяха ли да разберат? И каква щеше да бъде реакцията им? Джейкъбс не се тревожеше за безопасността си, но ако заради неспирните провали на Алфа бригадата те се откажеха от обещанията си, за него това щеше да бъде по-лошо от изтезания и смърт.

Даваше си сметка обаче, че възможностите им са по-ограничени заради разстоянието и че те се нуждаят от него толкова, колкото той — от тях, на този етап дори повече. Така че реши да им каже истината, макар и без да им обяснява всичко.

— Мишените все още са на свобода — каза накрая. — Ние обаче скоро ще ги заловим и няма индикации, че информацията е стигнала по-далеч. Дори подробностите за откритието да бъдат оповестени, не се съмнявам, че ще успеем да омаловажим доказателствата. Не би трябвало да има проблем — продължи Джейкъбс, трупайки увереност, — тъй като според последния доклад от ЦЕРН устройството навлиза в изпитателната фаза. Дори ако вашето съществуване и нашето участие бъдат извадени на бял свят, вече ще бъде твърде късно, за да има значение.

— Грешите — веднага възрази гласът. — Аномалиите винаги имат значение. Непознатите променливи могат да променят нещата до неузнаваемост. Всичко трябва да бъде съвършено. Смятахме, че разбирате това.

— Това е животът — изстреля Джейкъбс, опитвайки се да овладее раздразнението си. — Понякога нещата не са съвършени, просто трябва да се справяме с тях по най-добрия начин.

— Никой от нас не би действал така — беше моменталният отговор. — Ние не приемаме несъвършенството.

Връзката прекъсна, Джейкъбс се отпусна в кожения си стол и отпи глътка вода от дебелата чаша на бюрото. Не приемаха несъвършенството значи. Е, това не беше никакъв проблем. Същото се отнасяше и за него.

 

 

— Добре ли си? — попита Лин от седалката на малкия двадесетгодишен фиат.

Адамс си даваше ясна сметка как изглежда. По челото му се стичаше пот, беше бледен като привидение и силно трепереше. Липсата на сън, адреналинът и вълнението от изминалите няколко дни ставаха непоносими и му се отразяваха много по-тежко, отколкото очакваше. От онзи нещастен случай преди толкова години той отказваше да обсъжда проблемите си. В началото изобщо отказа да допусне, че има проблем, и когато най-накрая го призна, дори не му хрумна да потърси помощ. Сега си даваше сметка, че това е било излишно перчене, и за пръв път в живота си искаше да му помогнат. Искаше му се да се свие на топка и да зареве за помощ. Знаеше обаче, че това никога няма да се случи.

— Мисля, че вдигам температура — излъга той.

— Искаш ли аз да карам?

Адамс се замисли за миг. От шофирането го болеше глава, но така поне се занимаваше с нещо. Ако се отдадеше на самосъжаление на задната седалка, вероятно щеше да се почувства по-зле.

— Не, благодаря — отвърна той, като вложи повече енергия в гласа си. — Ще се оправя. Най-добре да имам за какво да мисля, нали разбираш?

Лин го погледна така, сякаш за пръв път го виждаше истински от срещата им предишния ден.

— Променил си се — каза тя накрая.

„Само ако знаеше“, помисли си Адамс, но вместо това попита:

— Какво имаш предвид?

— Не знам… преди беше толкова пълен с живот… толкова неукротим. Сега изглеждаш… по-унил.

Тя му се усмихна извинително — съжаляваше, че говори така, но искаше да разбере какво е предизвикало промяната в мъжа, когото бе обичала толкова много.

— Предполагам, че животът рано или късно ни застига — отговори Адамс, давайки си сметка, че именно тези коментари бяха накарали Лин да забележи промяната. — Сигурно е от температурата, нищо повече — бързо добави той.

Секундите мълчание преминаха в минути, докато се носеха по Магистрала N5, през просторните пустинни равнини на Чили.

Стигнаха в Копиапо късно предишната вечер, платиха в брой и се качиха на местния автобус до Калдера, на крайбрежието. Щом пристигнаха в градчето, разпитаха откъде да купят кола и откриха една само на няколко минути разстояние. Не беше произведение на изкуството, нямаше климатик и едва се движеше, но изглежда щеше да успее да стигне от точка А до точка Б. Предвид цената, която платиха, това беше достатъчно. А и беше малко вероятно някой да засече колата. Освен ако преследвачите им не ги проследяха до Калдера и не започнеха да обикалят от врата на врата в търсене на човек, който наскоро е продал колата си, щяха да бъдат в относителна безопасност.

Запасиха се с храна, напитки и бензин, тъй като не бяха сигурни колко често ще се натъкват на бензиностанции, и потеглиха по дългия път на север. През по-голямата си част той следваше брега на Тихия океан и красотата му удиви и Адамс, и Лин. Постепенно изникнаха крайбрежните планини и те завиха на североизток, през просторната пустош на пустинята Атакама.

Вече бяха на половината път до Наска, само на сто километра от границата с Перу. Мат реши да забрави темата на предишния им разговор и да премине към друга. Освен това започваше да му прималява и трябваше да говори, за да остане буден.

— Разкажи ми за тялото.

Беше разгледал снимките, които Лин и колегата й бяха направили, докато тялото още бе наполовина оковано в леда, преди пристигането на военните, но знаеше, че след изваждането му тя е видяла и още. След всичко случило се така и не бяха получили възможност да го обсъдят.

— Беше… беше странно — започна тя. — В началото ни се стори, че сме открили тялото на съвременен мъж. Намираше се в падина в основата на хребета и вместо да го смаже, ледът го е съхранил идеално, според нас за период от около четиридесет хиляди години.

— Нормално ли изглеждаше?

— Сякаш е бил погребан там миналата година. Затова е толкова уникален.

— Как смятаме, че са изглеждали хората преди четиридесет хиляди години?

— Ами, проучвам и това, откакто пристигнах в Сантяго. По всичко личи, че като телесни пропорции са изглеждали почти като нас. От първото появяване на хомо сапиенс преди двеста хиляди години никак не сме се изменили.

— А лицето?

— Черепите им са били малко по-различни, смесица от човешки и неандерталски характеристики. По-плоско чело, по-едра челюст, много големи горни кътници. Така че лицето е било напълно различно.

— Но тялото, което сте открили, прилича на нас?

— Абсолютно. По-важно от тялото обаче е онова, което открихме заедно с него.

— В хотела спомена някакви необичайни дрехи.

Лин кимна.

— Да, и, Джеф… — Тя замлъкна при спомена за колегите си. — Ами, преди той е работил в Агенцията за национална сигурност и каза, че никога не е виждал подобно нещо. Когато онези военни извадиха тялото, до него имаше и други неща.

Адамс й хвърли удивен поглед.

— Например?

— Майор Дейли не се радваше, че сме там, и се увери, че няма да видим много. Но ботушите например имаха някакви добавки отстрани, определено механични, може би дори електрически. После откриха още нещо, на нас с Томи ни заприлича на някаква моторизирана шейна.

Адамс се замисли за това, а пустинният път се точеше пред тях като дълга бяла мъглявина.

— Ако забравиш за датирането, какво би си помислила? Какво е правел там този човек?

Лин се замисли за няколко секунди.

— Облекло за студ, моторна шейна — бих предположила, че е участвал в изследователска експедиция. — Тя млъкна. — Може би точно като нас.

— Датирането може ли да греши? — бе следващият въпрос на Адамс.

— Възможно е — веднага отговори Лин. Тази мисъл я занимаваше отдавна. — Но всички бяхме толкова сигурни, колкото е възможно без лабораторен анализ на ядките. Анализ, който трябваше да направят майор Дейли и хората му.

— И така — каза накрая Адамс и избърса студената пот от очите си, — най-вероятно е тялото да е част от съвременен военен или правителствен изследователски екип, било е погребано там наскоро, а датирането не е точно. Ако целта им е била да тестват екипировка за сняг, това обяснява защо искат да покрият всичко.

— Избиха цял екип от НАСА, за да скрият изпитанията на облекло за студ? — невярващо възрази Лин.

— Ако беше казала, че датирането е вярно на сто процента, не бих обмислил тази възможност — каза Адамс. — Само че точността му не е сто процента, а и дори да говорехме за деветдесет и девет процента, пак бих казал, че сценарий, при който тялото не е на четиридесет хиляди години, е по-вероятен.

Лин искаше да отговори, но не можа. Той беше прав. След преживяната през последните дни драма и вълнението от откритието напълно бе забравила по-обикновеното обяснение. Логичната страна на ума й обаче разбираше, че именно тривиалните обяснения обикновено се оказват верни. Но нима едно тривиално обяснение имаше смисъл предвид последвалата реакция? Избиха цяла група учени, откраднаха тялото, четяха пощата й, подгониха бившия й съпруг, из Южна Америка обикаляха убийци. Прекалено крути мерки, ако целта е просто скриването на нова технология, използвана от правителството. Едно откритие, което би променило представите за човешкото съществуване, бе по-основателна причина за онова, което бе изживяла, и за многото загинали.

— Е — каза Адамс, — вероятно ще знаем повече, когато анализираме данните в САЩ.

Потънала в мисли, Лин кимна.

— Прав си. Нека се уверим, че ще пристигнем там живи и здрави.

 

 

Елдридж се срещна с хората си на летището в Сантяго, където самолетът „Лиър“ кацна на частната писта в задната част на комплекса. Качи се сам — останалите деветима все още бяха в града и заедно с полицията и правителствените агенции се опитваха да изработят профил на движението на двамата бегълци.

От двадесет и четиримата мъже на борда Елдридж задържа четирима. Останалите двадесет прати при онези, които вече бяха в Сантяго. След това обяви самолета за свой оперативен център и нареди да го заредят с гориво и да го подготвят за излитане. По заповед на Стивън Джейкъбс машината беше модифицирана така, че да може да я зареждат във въздуха, и чилийските военновъздушни сили бяха обещали на Елдридж, че това ще му бъде осигурено веднага, за да може да остане във въздуха за неопределено време.

Той смяташе, че трябва да е в състояние да реагира моментално на новопостъпила информация, а по въздуха можеше да стигне където и да било на континента сравнително бързо. Ако останеше на земята, времето му за реакция щеше да се удвои и дори утрои, а с всеки изминал час, през които Адамс и Едуардс бяха на свобода, опасността за организацията нарастваше.

Записите от камерите по пътищата пристигаха бавно. Джейкъбс ги насочваше към суперкомпютрите в АНС, откъдето ги пращаха към неговите техници в Невада. Засега не откриваха нищо, но Елдридж знаеше, че няма как да са стигнали твърде далеч. Паспортите и на двамата бяха обявени за издирване и при използването им щеше да последва моментален арест. Фотонаблюдението по всички летища, пристанища и международни автобусни спирки бе обект на постоянен анализ и засега липсваха резултати. За Елдридж това означаваше две неща — първо, че бегълците все още се намират в Чили, и второ, че използват пътищата, вероятно на стоп или с крадени коли.

Той отправи молба към местната полиция и карабинерите да спират подозрителните превозни средства и да проверяват документите на шофьорите, както и версиите на пътуващите на стоп. Освен това помоли цялата информация за наскоро откраднатите коли да се изпраща директно на него.

Докато изучаваше картите на чилийската пътна система, той си даде сметка, че вариантите отново са два. Те или щяха да се придвижват бавно по черните обезлюдени пътища, смятайки, че така е по-малко вероятно да ги видят, или щяха да изберат основните пътища с надеждата да използват скоростта за свой съюзник и да се отдалечат максимално от преследвачите си.

Елдридж поиска подробен сателитен анализ на колите, които се движеха по черните пътища, при който компютрите в АНС щяха да докладват за всякакви аномалии, а после се обади директно на шефа на националната полиция.

— Сеньор Васкес — започна той, без да се налага да се представи, — боя се, че имам още една молба.

На пръв поглед американското правителство напълно го подкрепяше, така че ставаше дума по-скоро за заповед, но той трябваше да спазва приличие.

— Какво желаете, приятелю? — сервилно попита Васкес.

— Искам блокади — отвърна Елдридж. — На всяка магистрала, на интервали от сто километра.

„Няма да избягат — обеща си той. — Няма да избягат.“