Дж. Т. Бранън
Произход (58)

4

Лин седеше до прозореца и гледаше как голямата гара „Женева-Корнавен“ изниква от мразовитата мъгла, която се беше спуснала само час след като потеглиха и скри красивите селски пейзажи.

Така или иначе вече пристигаха и тя трябваше да се съсредоточи върху онова, което щеше да се случи. Айита и Стивънфийлд пак щяха да слязат първи, за да огледат перона, в случай че наоколо има врагове. Ако хоризонтът беше чист, тя и Адамс щяха да слязат от влака и четиримата щяха да се отправят поотделно към такситата отвън независимо един от друг. Такситата щяха да ги откарат до четири случайно избрани места, откъдето те щяха да продължат пеша до парка „Моальобо“. Щяха да се срещнат там и да се качат по двойки в други таксита — първо Стивънфийлд и Айита, а Лин и Адамс след тях — и да помолят да ги откарат до Мезонекс Десю, предградие на северозапад, точно преди подножието на планините Жура. ЦЕРН се намираше в непосредствена близост до градчето и там четиримата щяха да се срещнат отново, за да потвърдят официалния план за влизането в базата.

Лин отлично осъзнаваше, че нейната роля е да остане в Мезонекс Десю, за да следи комуникацията и да осигурява връзка между останалите. Разбираше причината за това — само тя от четиримата нямаше нужния тренинг, както и пряк практически опит. Ако това беше единствената причина, все пак щеше да настоява да ги придружи до ЦЕРН, но останалите до един й обърнаха внимание (Мат с изключителна убеденост), че е бременна и не бива да поема риск, като участва директно в операцията.

Наистина беше разумно някой да наблюдава нещата от разстояние и предвид ситуацията, тя беше единственият подходящ човек. Стивънфийлд й беше показал как да борави с различните електронни устройства, които някак си беше успял да пренесе от Америка, така че тя определено нямаше да бездейства. Въпреки това част от нея предпочиташе да участва по-активно. Друга част обаче — една по-силна част — настояваше, че трябва да последва препоръките им и да не се излага на опасност. Не знаеше дали това е майчинският инстинкт, който вече се проявява, или просто страх. Може би двете бяха свързани — може би се боеше не за себе си, а за нероденото бебе.

Накрая реши, че може да живее с това.

Елдридж и хората му се приземиха на частната писта на международното летище в Женева и веднага се прехвърлиха в джипове „Ауди“, отправяйки се директно към гара „Корнавен“.

Големият пробив дойде благодарение на местните камери за наблюдение. Екипът на Кейнс в Зона 51 беше разпознал Лин Едуардс на един запис от летище „Рино-Тахо“. Тъй като то беше просто маловажен транспортен център, процесът се забави и когато софтуерът за лицево разпознаване най-сетне откри и анализира изображението, самолетът вече се беше приземил в Цюрих.

Щом идентифицираха Едуардс, откриха, че Адамс е взел същия полет и една бърза проверка на пътния лист откри подробностите в новите им паспорти. Елдридж се зачуди откъде ли са ги намерили за толкова кратко време.

Трябваше да се признае, че Кейнс беше много експедитивен — веднага нареди пренасочването на един сателит към Цюрих, както и наблюдението на всички билетни системи в реално време, обяви паспортите на Едуардс и Адамс за издирване и качи снимките им в системите за наблюдение в Женева.

После ги загубиха за кратко, но снимката на Едуардс отново беше частично разпозната в метрото на Цюрих. Изглежда, че Адамс — както можеше да се очаква предвид професията му — успяваше по-умело да се скрие от камерите. На името на хората, на които принадлежаха новите паспорти, не бяха купувани никакви билети, но Елдридж знаеше, че двамата биха могли да отиват само на едно място — Женева, за да се опитат да попречат на завръщането на анунаките.

Само ако Джейкъбс си беше държал устата! Защо му трябваше да им разказва всичко? Каква полза можеше да има от това? Така или иначе беше им казал и те идваха.

Елдридж прегледа разписанието на влака и откри най-вероятните маршрути, след което нареди на Кейнс и хората му да анализират сателитните снимки на пероните при качването на пътниците. Съвпаденията не бяха стопроцентови, но стигаха за частично разпознаване, този път и на Едуардс, и на Адамс, и Алфа бригадата се втурна из улиците на Женева към смъртоносна среща с мишените.

Адамс гледаше през прозореца как Айита слиза на перона от спрелия влак. Макар че това не беше очевидно, Адамс разбираше, че той прави пълен оглед за преследвачи.

След по-малко от минута слезе и Стивънфийлд и дискретно провери перона от другата страна. След още една минута и двамата протегнаха десните си показалци, за да покажат на Адамс, че с Лин могат да слязат от влака.

Адамс осъзнаваше, че присъствието на Айита и Стивънфийлд е безценно. Знаеше, че ще търсят най-вече него и Лин, и беше невероятно полезно, че тези изпечени професионалисти проверяваха пътя предварително. Освен това изпитваше огромно облекчение, че до ЦЕРН ще го придружат те, а не Лин. Това, че бе дошла чак дотук, и бездруго го изнервяше, но той знаеше, че тя никога не би останала в Америка. По този начин поне можеше да им помага и все пак да е в сравнителна безопасност.

Той се надигна от мястото си и понечи да тръгне към вратата, но внезапно се вкамени, забелязал, че Айита раздвижва дясната си ръка. Беше изправил и четирите си пръста — знак, че на перона има някой, че хоризонтът не е чист.

Мат остана на мястото си, докато останалите пътници продължиха да слизат. Скоро щеше да е единственият в своето купе и ако Лин беше забелязала сигнала, на което той силно се надяваше, тя също щеше да остане сама в нейното. Но Айита явно си имаше причини и Адамс осъзнаваше, че не става дума за нищо добро. Той се раздвижи и спокойно тръгна към съседната врата, за да мине в купето на Лин. Ако нещо щеше да се случи, искаше да бъде с нея. Видя я през прозорчето, сложи ръка върху дръжката и натисна.

Тогава се развихри адски хаос.