Дж. Т. Бранън
Произход (55)

1

За пръв път, откакто се помнеше, Стивън Джейкъбс се вълнуваше. Живееше като Джейкъбс от няколко десетилетия и вече не мислеше за себе си като за Чарлз Уитуърт. Въпреки това беше именно Чарлз Уитуърт, първороден син на Бенджамин и Мери Уитуърт, и най-ранният му сблъсък с живота беше Втората световна война. Беше правил какво ли не, беше виждал какво ли не. Това обаче щеше да надмине всичко досега.

Нямаше търпение да се запознае с анунаките и не споделяше нито едно от съмненията, които Адамс и Едуардс се бяха опитали да му внушат. Те щяха да изпълнят тяхната част от споразумението, разбира се, че щяха — та той вече беше безсмъртен. Истинската причина да им вярва обаче — поне засега — беше, че анунаките се нуждаеха от него и от избраните му колеги.

Въпреки технологичния им напредък анунаките не бяха живели на истинска планета от няколко хиляди години. Умовете им бяха силни, но телата им бяха слаби и щяха да се нуждаят от съдействие, ако искаха наистина да поробят останалата част от човечеството. Смъртоносният вирус нямаше да свърши цялата работа и оцелелите трябваше да бъдат открити, заради което щеше да бъде пощадена и цялата Алфа бригада. Задачата на билдербергите беше да използват многото си таланти и да примамят оцелелите, за да може бригадата да ги залови. Тази физическа задача вече просто не беше нещо, с което анунаките биха могли да се справят. Разполагаха с технологията, която им беше нужна, за да построят всякакви роботизирани и кибернетични решения, разбира се, но нямаха място за това, което именно беше причината да се върнат на Земята.

Именно затова Джейкъбс изобщо не възразяваше да им повярва напълно след завръщането им. Не се и съмняваше, че те щяха да се опитат да се отърват от него и от съюзниците му при първа възможност, но за краткото време, което имаше, смяташе да стане незаменим за тях и беше уверен, че може да успее. Освен това имаше друг, по-амбициозен план, но избягваше да мисли често за него поради телепатичните способности на анунаките. През годините се беше научил да ги заобикаля донякъде. Беше разбрал, че мислите или думите трябва да бъдат напълно оформени, за да могат да ги интерпретират, и затова когато мислеше за нещо, което не искаше да узнаят, никога не позволяваше на идеите да се развият в ума му докрай. Приличаше на опит да видиш нещо в тъмното — вместо да го гледаш директно, му хвърляш коси погледи и оставяш периферното си зрение да го долови.

По тази причина крайният план на Джейкъбс не беше известен на анунаките и въпреки че той нямаше гаранции, че ще го реализира, определено смяташе, че си струва да опита в подходящия момент. Засега обаче просто се наслаждаваше на очакването, докато пътуваше по тъмните улици на Женева. С колегите му отново бяха Стоте, след като търговецът на диаманти, милиардерът Сол Рубино, прие поканата му. Кацнаха на летището късно предишната вечер и решиха да прекарат нощта в „Пале Гранде“, който гледаше към езерото, направило града толкова известен.

Уесли Джоунс беше останал във Вашингтон, за да се опита да забави разследването на катастрофата до дома на Джейкъбс, но щеше да дойде в Женева навреме за пристигането на анунаките. През годините Джейкъбс беше започнал да разчита на Джоунс и се надяваше, че той ще успее.

Останалите от билдербергската стотица сега напускаха града с ескорт по автострадата, която минаваше през прекрасните подножия на планините в далечината и пътуваше към ЦЕРН, организация, чието основаване бе подпомогнал самият той именно с целта да доведе анунаките обратно на Земята.

Филип Месие се беше присъединил към тях в хотела и докато вечеряха омари и пиеха „Дом Периньон“, той съобщи на групата, че устройството ще бъде готово до следващия следобед. Засипаха го с овации и вдигаха тостове, а Месие едва се държеше на краката си.

Докато първите проблясъци на зората надничаха иззад планините, Джейкъбс се отпусна в дълбоката кожена седалка на огромната лимузина „Ролс Ройс“ и отпи от сутрешния си коняк. Докато вдигаше чашата към устните си, телефонът му иззвъня и той бързо го извади от джоба си. Видя кой е и веднага вдигна, а кръвта се смъкна от лицето му.

* * *

Полковник Кейнс не искаше да се стига до това обаждане, но беше по-добре да съобщи сам на Джейкъбс, отколкото той да научи от друг източник, което положително щеше да стане до сутринта.

— Господин Джейкъбс — нервно започна той, — боя се, че имам лоши новини.

Джейкъбс внимателно изслуша разказа на Кейнс за случилото се през последните няколко часа.

— Имате ли изобщо някакви следи?

— Не, сър — призна Кейнс, доволен, че не е в една стая с Джейкъбс. — В момента нямаме представа къде може да са отишли, но правим всичко възможно да ги открием.

За момент Джейкъбс беше готов да кресне на Кейнс заради некадърността му и да го заплаши с мъчения и смърт заради провала на мисията. След това като нищо щеше да натроши телефона на парченца. Вместо това той просто бавно затвори капачето, прекъсвайки връзката, без да каже и дума, успял да овладее емоциите си. Нямаше смисъл да крещи на Кейнс. Каква полза имаше от това сега?

Адамс и Едуардс бяха умни и по-опасни от всякога. Защо им разказа всичко в лабораторията? Беше се поддал на гордостта си, ето защо. Със сигурност беше достатъчно възрастен, за да знае, че не бива да го допуска, но също както нямаше смисъл да крещи на Кейнс, нямаше смисъл и да съжалява. Вместо това, докато лимузината се носеше по гладките швейцарски пътища, той се замисли как ли са успели да се изпарят. След няколко секунди скочи от мястото си и сграбчи телефона, за да се обади на Кейнс.

Кейнс видя, че се обажда Джейкъбс, и с нежелание отговори.

— Да, сър? — предпазливо каза той.

— Кейнс, провери ли във вътрешността на базата? — възбудено попита Джейкъбс.

— Простете, сър, какво имате предвид?

Джейкъбс въздъхна с досада.

— Имам предвид претърси ли вътре в проклетата база? — почти изкрещя той.

— Ами… не, сър — отговори Кейнс. Никога не му беше хрумвало, че бегълците са проникнали вътре в базата.

— Е, претърси веднага! — нареди Джейкъбс. — Ако не можете да ги откриете извън оградата, значи са вътре!

Адамс погледна през прозорчето до себе си, взря се в гъстите облаци, които скриваха Атлантическия океан, и си позволи да се отпусне мъничко. Полетът от летище „Рино-Тахо“ до Цюрих продължи шестнадесет часа и му позволи да си почине.

Идеалният вариант беше директен полет до Женева, но международните летяха до Цюрих, откъдето трябваше да си осигурят по-нататъшен транспорт. Щом научеше за бягството им, Джейкъбс и без това щеше да нареди да проверяват пристигащите в Женева, така че може би беше по-добре, че кацаха в Цюрих. Нямаше да им отнеме много време да стигнат до Женева с бързия влак, а и на гарата беше по-лесно да пристигнат незабелязано.

За да избегнат нежелано внимание, четиримата седяха далеч един от друг и Адамс дори нямаше с кого да разговаря. Самолетното списание го занимава само няколко минути, а посредствените филми, които предлагаха, не го заинтересуваха. Единствено мислите му правеха компания. Даде си сметка, че това не е нещо лошо. Дълги години беше живял само така.

Опита се да обмисли какво ще правят, щом стигнат в Цюрих. Бяха решили, че Айита и Стивънфийлд ще слязат първи, за да проверят дали наблюдават летището и да отвлекат вниманието на хората, които може би ги чакаха там. С Лин щяха да ги последват, ако хоризонтът се окаже чист. Щяха да минат през паспортния контрол един по един и да вземат отделни таксита до градския площад. Там щяха да се срещнат и да стигнат пеша до гарата, за да си купят билети до Женева с пари в брой.

Щом пристигнеха, нещата щяха да се усложнят — Адамс знаеше това, но колкото и да се стараеше да го обмисли логично, умът му постоянно се връщаше към Лин. Евелин Едуардс, бившата му съпруга и майка на все още нероденото му дете. Тъй красива, интелигентна и изобретателна, и то дълги години след първата им среща. До известна степен не можеше да повярва, че изобщо се е влюбила в него.

Той все още я обичаше, знаеше го със сигурност и от години това беше част от проблемите му — фактът, че още е влюбен в нея. Това се отразяваше на останалия му живот, правеше го неспособен да продължи напред. А сега тя беше бременна, щяха да си имат дете. Адамс просто не знаеше какво да чувства. До голяма степен беше почти неописуемо щастлив — щеше да има детето, което винаги бе искал, с жената, която винаги бе искал, но конфликтът също беше дълбок. Предвид всичко, което ставаше, какво щеше да се случи с бебето? Дали изобщо ще се роди, или човечеството щеше да бъде изтрито от лицето на Земята преди този прекрасен ден?

Тежестта на надвисналата отговорност се стовари отгоре му. От него зависеше да се увери, че това никога няма да се случи, също както бе зависило от него да стигнат до онзи проклет камион в пустинята. Той обаче си обеща, че сега няма да се провали, каквото и да му струва.