Дж. Т. Бранън
Произход (10)

4

— Е, как върви? — попита Дейвид Макнълти, запращайки топката на триста метра през игрището за голф. Като по-млад беше полупрофесионалист и все още намираше време за една игра всеки уикенд, въпреки че беше президент на САЩ.

— Добре — отвърна Тони Кърн. — Търговската делегация пристига в Пекин утре сутрин и китайците вероятно ще се съгласят. Те…

Прекъсна го пронизителният звън на мобилния му телефон. Кърн се втренчи в екрана и вдигна веднага, макар че президентът стоеше до него и чакаше отговор на въпроса си.

— Да — кратко отговори той и затвори. Пренебрегвайки президента, който все още търпеливо чакаше, той набра някакъв номер и обърна гръб на Макнълти.

— Новини от АНС — прошепна той. — Сантяго, Чили. Парке Метрополитано. — После кимна. — Да — довърши Кърн и затвори.

Макнълти стоеше с ръце на кръста, вторачен в помощника си.

— Прощавай, Тони, да не ти прекъсвам работата?

Киселият му тон не убягна на Кърн, но това нямаше значение. Макар че беше президент на Щатите, Макнълти не бе един от избраните. Съвсем скоро щяха да си разменят местата и Макнълти, и останалите като него, щяха да бъдат стъпкани от истинския световен елит.

— Беше ужасяващо — каза Лин, когато се върнаха в двойната стая, която беше резервирала в „Хостал Американо“ — евтин, скромен хотел в центъра на Сантяго, напълно достатъчен за целите им.

Адамс седна на леглото срещу нея и я изслуша. Вече му беше казала, че в ледника са открили тяло, което вероятно е на четиридесет хиляди години, но има дрехи и инструменти, които пораждат изключително озадачаващи въпроси. Изпи чаша вода, докато тя му разказваше как група военни инженери са се изсипали на глетчера, извадили са тялото и са евакуирали всички с хеликоптер.

В него напираха въпроси, твърде много, за да ги брои, но той не искаше да прекъсва Лин. Тя очевидно изпитваше облекчение, че най-сетне може да говори за това, да сподели какво е преживяла.

— Видях мигащите светлинки и се разкрещях на всички да се махат — продължи тя. — После просто реагирах, не знам защо. Отворих вратата от страната на пилота и скочих. — Гласът й пресекна от емоциите. — Хеликоптерът експлодира, докато бях във въздуха, пламъците ме лизнаха, преди да падна във водата.

Лицето й поруменя и по бузите й рукнаха сълзи.

— Не можах да спася никого! — изхълца тя.

Адамс отиде при нея и я прегърна, а тя се тресеше от ридания.

— О, Мат, трябваше да се опитам да ги изкарам оттам! Само че не го направих, просто скочих, спасих себе си, а останалите са мъртви! Всички са мъртви!

Адамс я прегърна силно и тя се отпусна съсипана на гърдите му. Можеше да й каже, че е постъпила правилно, че ако беше останала да помогне на другите, сега щеше да е мъртва, че така или иначе е било невъзможно някой да оцелее, но знаеше, че това са просто изтъркани фрази. Лин беше изключително талантлива жена, най-интелигентната, която познаваше. Не би могъл да й каже нещо, в което собственият й логичен ум не я бе убедил. Истината беше, че бе постъпила по единствения възможен начин и Адамс знаеше, че тя рано или късно ще го приеме.

Затова просто я прегърна и я остави да поплаче.

— Откри ме един рибарски траулер — продължи тя след известно време, а той все още седеше до нея и държеше ръката й. — Видели експлозията. Подскачах във водата като кегла, раницата ме държеше на повърхността. Когато екипажът ме изтегли, почти бях изпаднала в хипотермия и губех съзнание от шока. Те ме върнали на брега в Южен Чили, съобщили за катастрофата и ме откарали в болницата. Когато най-сетне се свестих и осъзнах къде се намирам, изпаднах в паника. Умолявах лекаря да ме пусне и да скрие факта, че изобщо съм била там. Дадох му друга версия на събитията, казах, че се боя за живота си. Така си беше — ако регистрираха катастрофата и някой споменеше, че има оцелял, щяха да ме подгонят. Нямам никакви съмнения, че взривът в хеликоптера беше екзекуция. Онова тяло е много важно за някого.

Адамс си даде сметка, че има още доказателства за това — прочетеният имейл, опитът да изтръгнат информация от него — но реши да я остави да завърши разказа си, преди да потвърди подозренията й със своята история.

— Докторът се съгласи и дори ми даде пари, за да ми помогне. На следващия ден стигнах до вътрешността на континента, оттам ти пратих съобщението. Не знаех какво друго да направя, на кого другиго да се доверя. Съобщих за находката на директора на НАСА, кой друг ми оставаше? Може би НАСА са замесени, може би не, някаква група е подслушала разговора и се е намесила, кой знае? Може би инженерите изобщо не са били от армията. Знам само, че някой иска да убие всички, които знаят нещо за онова тяло.

Лин погледна Адамс в очите и стисна ръката му още по-здраво.

— Дори не знаех дали ще ми повярваш, гледах репортаж, че съм била убита при „инцидента“. Молех се имейлът да стигне до теб и да му повярваш. Не можех да се обадя, рискувах да проследят разговора. Кодирах съобщението и използвах няколко задънени канала, за да не е ясен произходът му. Ако не се беше появил до няколко дни, щях да се опитам сама да напусна страната. Паспортът ми още е у мен, но не искам да го използвам, сигурна съм, че по летищата ме издирват.

Ако четирима въоръжени мъже не се бяха опитали да го пребият, за да научат къде се намира Лин, Адамс щеше да реши, че тя страда от параноя. Изглежда обаче наистина я гонеха някакви хора, които бяха успели да прочетат имейла й. Надяваше се, че не са стигнали по-далеч.

Лин отново вдигна глава и го погледна в очите.

— Вярваш ли ми?

Той се взря в нея, потъвайки в бистрите зелени езера на очите й.

— Вярвам ти. — Прегърна я силно и я целуна по бузата. — Вярвам ти.

Стивън Джейкъбс размести дънерите, които горяха в голямата камина, и по-скоро усети, отколкото видя как командир Флин Елдридж влезе в дневната.

Елдридж, бивш командир от Екип 6 на военноморските тюлени, сега командваше още по-потайна група. Тя беше позната като „Бригада Алфа“, помещаваше се в Невада и следваше заповедите на организацията, оглавявана от Стивън Джейкъбс. Състоеше се изцяло от бивши военни от специалните части, вербувани от военноморските тюлени, разузнавателния отряд на морската пехота, зелените барети, Делта форс и от специалните части на военновъздушните сили. Бяха частна армия, която не следваше заповедите на правителството и можеше да съществува над закона благодарение на протекциите на организацията на Джейкъбс.

Елдридж се наслаждаваше на всяка минута — Конгресът не го следеше, никой не му дишаше във врата, не му налагаха абсурдно рестриктивни правила за действие — а за Джейкъбс единствено резултатите имаха значение. По тази причина Елдридж бе получил картбланш, стига да си свършеше работата — факт, който безкрайно допадаше на безскрупулната му, агресивна природа. Ако трябваше да получи информация от някого, можеше да го изтезава. Ако трябваше да стресне някого, имаше право да застреля човека до него.

Беше цар в собствения си малък свят — свят на убийци наемници, на които се налагаше единствено със силата на волята си. Понякога си мислеше, че има опасност да заприлича на мъжете от специалните части на САЩ, изпратени в джунглите на Лаос и Камбоджа, за да обучават партизаните, които бяха минали на страната на местните по време на войната във Виетнам. Това бяха мъже, с които тамошните хора се отнасяха като с богове и които напълно бяха изгубили представа за реалността. Той обаче винаги си дърпаше юздите, когато усетеше, че е наближил тази граница. Все пак беше професионалист. Безскрупулен, страшен, безмилостен, но въпреки това професионалист.

Само че, докато влизаше в просторната, облицована с махагон дневна в имението на Джейкъбс на брега на река Потомак във Вашингтон, Елдридж ясно осъзнаваше скорошния си провал. Първо, докато бяха в Антарктида, не се беше уверил, че всички в хеликоптера са мъртви. Второ, четирима от хората му сериозно бяха подценили бившия съпруг на оцелялата, Мат Адамс. Сега той без съмнение щеше да се срещне с Едуардс и тогава… кой знае?

— Сър — високо каза Елдридж и застана мирно зад възрастния човек.

Джейкъбс продължи да бърка в огъня, като събаряше живи въглени, за да разпали угасналите цепеници и да подхрани пламъците.

— Добър вечер — каза накрая, без да се обръща.

Разпалва огъня още няколко минути, а неудобството на Елдридж все повече нарастваше.

Накрая Джейкъбс се обърна и срещна погледа на командира от специалните части.

— Сигурен съм, че разбирате как организацията ни реагира на провала.

Елдридж кимна — сам беше екзекутирал няколко души, които явно не отговаряха на стандартите на организацията.

— Колко сигурен се чувствате в момента? — директно попита Джейкъбс.

Елдридж неловко пристъпи от крак на крак. Не беше свикнал заплахите да са отправени към него.

— Дайте ми още една възможност, сър — каза той. — Ще ги спипам.

Джейкъбс се усмихна, успокоен от увереността на Елдридж. Не знаеше дали тя се дължи на заплахата от екзекуция, или на мисълта за наградата, ако всичко мине според плана. Така или иначе му повярва.

— Добре. Трябва да намерим тези двамата, и то бързо.

Елдридж кимна.

— Имаме ли някакви следи?

За пръв път тази вечер Джейкъбс се усмихна.

— Всъщност имаме.