Дж. Т. Бранън
Произход (45)

18

На лицето на Лин се изписа огромен шок. Тя погледна към Адамс, който изглеждаше също толкова изненадан.

— К-какво? — изпелтечи тя, докато лекарите идваха към тях с капещи спринцовки.

— Бременна сте — делово отвърна той. — На осем дни.

Тя знаеше, че не е нужно да изчислява. Вероятно се беше случило в пустинята, когато се любиха след бягството от Чили.

— Боя се, че не можем да избегнем крайния изход на процедурите — извинително каза Стайнбърг, — но ще се опитаме да направим процеса колкото се може по-удобен. Което обаче няма да го промени по същество.

Лин гледаше напред с празен поглед и скована мисъл. Беше бременна. Щеше да става майка. А бащата беше Мат — точно както бе искал преди години. Именно това бе големият спор, който ги раздели. И ето ги тук сега, заедно, най-после с дете, а в бъдещето ги очакваше единствено смъртта.

Адамс се взря в Лин, не вярваше на онова, което току-що беше чул и все още се опитваше да проумее. Лин — бременна? И въпреки това пак щяха да я разпитат и убият, заедно с нероденото му дете?

Знаеше, че лекарите ще им инжектират някаква упойка, за да ги прехвърлят без усложнения върху носилките, разположени до тях, а после да ги откарат в други помещения, където ще започнат същинските „забавления“.

Кожените ремъци, с които бяха вързали ръцете и краката му за стола, бяха стегнати — вече се беше опитал да се изтръгне от тях, докато пътуваха насам със самолета. Това обаче беше известно само на съзнанието му, а докато наблюдаваше как лекарят се приближава към Лин и нероденото им бебе, насочил спринцовка към голата й ръка, а пазачът заема позиция до нея, съзнанието му се замъгли и напълно отстъпи пред животинската част от личността му — див звяр, който разчиташе единствено на чист, необуздан инстинкт.

Мат изрева, конвулсивно напрегна мускули, изпъвайки кожените ремъци, и гърбът му се изви в дъга срещу облегалката на стола. Очите му щяха да изскочат от орбитите си, лицето му се изкриви дивашки, а усилието сякаш заплашваше да разкъса тялото му на две.

— Дръж го! — изкрещя Стайнбърг на пазача до Адамс, който не се помръдваше, изненадан от неочакваните мощни гърчове.

— Бийте му инжекцията! — кресна той на лекаря, докато тялото на Мат се извиваше отново и отново, а ремъците всеки път се изпъваха все повече.

Другият пазач остави Лин, дотича на помощ и двамата мъже се опитаха да принудят бясно тресящия се Адамс да седне, натискайки ръцете му надолу. Лекарят се опита да насочи иглата към правилната точка, но мишената продължаваше да се мята и той не успяваше да се прицели добре.

Един от пазачите посегна към тейзъра на колана си, извади го от кобура и го притисна към тялото на Адамс. Тогава обаче той се сгърчи отново, още по-мощно отпреди и изкрещя с пълно гърло, надавайки пронизителен животински вой, който стресна всички наоколо му и ги накара да се отдръпнат за част от секундата. В този кратък миг коженият ремък, който държеше дясната му китка, най-сетне се скъса. Свободната ръка на Адамс се стрелна към китката на пазача с тейзъра и жестоко я изви към лекаря. Контактът запрати тялото му назад и в него нахлуха петдесет хиляди волта електричество, напълно изключвайки нервната му система. Лекарят падна на металния под, а съдържанието на спринцовката се пръсна навсякъде.

Адамс продължи да извива ръката на пазача, като още се тресеше от буен гняв. Тогава поддаде и вторият ремък и лявата му ръка се освободи. Той сграбчи другия пазач за колана и с всичка сила го дръпна към дулото на тейзъра. Пазачът падна на пода в безсъзнание и Мат, все още с вързани глезени, леко се надигна от стола и посрещна пазача отсреща с кроше в челюстта. Дезориентиран, той не можа да попречи на Адамс да извие ръката му така, че тейзърът да зашемети собственика си.

Трима мъже вече лежаха на пода в безсъзнание и Мат веднага се зае с останалите двама — онзи със спринцовката все още беше в опасна близост до Лин, а Стайнбърг, който сякаш беше замръзнал на мястото си, наблюдаваше невярващо с отворена уста.

Внезапно мъжът със спринцовката скочи към Лин, а Адамс метна тейзъра към него. Без да изчака да види дали е улучил целта, той се наведе и бързо развърза ремъците около краката си. Чу как малкото метално оръжие удари лекаря и той изстена. Вдигна очи и се хвърли към мъжа със спринцовката, който отново се насочваше към Лин, след като мятането на тейзъра го беше разсеяло за миг. Адамс се заби в него, блъсна гърба му към стената и му изкара въздуха. Мъжът падна на пода, а Адамс заби коляно право в лицето му, жестоко удряйки главата му в металната стена. Обърна се и видя Стайнбърг, който все още се взираше, без да реагира. Съзрял убийствените намерения в очите на Адамс, той най-сетне се раздвижи и посегна към електронния интерком на стената.

Адамс грабна тейзъра от пода, хукна напред и го заби в шията на лекаря точно преди той да натисне бутона. Лекарят се вдърви и се срина на пода, а Адамс го изрита жестоко в стомаха — веднъж, два, три пъти. От всяка пора на тялото му се излъчваше насилие и той вдигна крак, за да нанесе смъртоносния удар.

— Не! — изкрещя Лин и заклинанието изгуби силата си. Адамс свали стъпалото си и се огледа. — Той ще ни трябва, ако искаме да се измъкнем оттук — каза тя.

 

 

Отне им по-малко от пет минути да обезвредят двамата пазачи и учените, които започваха да идват на себе си. Адамс върза ръцете и краката им и им запуши устата, преди да ги тресне с още петдесет хиляди волта, за да се застрахова. Не искаше да ги убие, но не смяташе да рискува и реши, че колкото по-дълго останат в безсъзнание, толкова по-добре.

С помощта на Лин той настани доктор Стайнбърг в една от инвалидните колички и го върза така, както бяха вързали тях преди няколко минути. Двамата взеха пистолетите „Зиг Зауер“ и радиостанциите на пазачите и тръгнаха към вратата на лабораторията.

Адамс беше забелязал, че като се изключи двойното огледало, в помещението няма камери. Допусна, че предвид местоположението, тук долу не е нужно такова стриктно наблюдение. Даваше си сметка обаче, че двама от пазачите сега липсват.

— Къде е охранителният пункт? — попита той Стайнбърг, който вдигна към него замъглените си очи.

— На горния етаж — измърмори той, като с мъка се опитваше да дойде на себе си.

— Колко са?

— На горния етаж ли? — попита Стайнбърг. — Около тридесет, но отговарят за три етажа.

Като професионалист в областта на разпитите той осъзнаваше, че е безсмислено да се противи и е най-добре веднага да им каже истината. Вероятно и бездруго щяха да го убият, но поне щеше да си спести много болка.

Адамс се опита да направи няколко сметки наум, но не успя.

— Колко са общо, в цялата база?

— Почти триста.

Погледна към Лин се обърна пак към Стайнбърг.

— А тези двамата — попита той и посочи припадналите пазачи, — кога трябва да се върнат горе?

— Трябваше да останат до края на разпита, а после ще ги сменят други двама.

Адамс огледа лицето на Стайнбърг, търсеше неискреност, но не откри.

— Колко остава до края на смяната им?

— Току-що започнаха, така че им остават около осем часа.

Лин се наведе към човека, който щеше да ръководи изтезанията и убийството им.

— Можем ли да излезем оттук? — попита тя. — Можеш ли да ни изведеш?

— И защо ми е да го правя? — подигравателно изсумтя Стайнбърг.

Адамс погледна към Лин, после обратно към лекаря.

— Какво точно знаеш за плановете на Джейкъбс? — попита го той. Отне му няколко минути да преразкаже онова, което знаеха, и Стайнбърг целият настръхна.

— Копеле! — измърмори той. — Нима се надява да му се размине?

— Това е почти факт — напомни му Адамс. — Вече е на половината път до Женева.

Реакцията на Стайнбърг донякъде го изненада — все пак той се прехранваше, изтезавайки невинни хора. Всеобщият геноцид обаче беше нещо съвсем друго, особено когато току-що си научил, че и ти ще бъдеш сред злощастните жертви.

Стайнбърг седеше неподвижно и клатеше невярващо глава.

— Знаех за извънземните изследвания, разбира се, но нямах представа, че е установен какъвто и да било контакт. Просто не мога да повярвам, че…

— Докторе — категорично се намеси Адамс в опит да привлече вниманието на лекаря. — Трябва да се махнем оттук и да стигнем до ЦЕРН. Можете ли да ни помогнете?

След малко Стайнбърг вдигна глава и срещна погледа на Адамс.

— Може и да има начин — сериозно каза той.

Десет минути по-късно Стайнбърг вече не седеше в инвалидния стол, а те го следваха по друг бетонен коридор, който кънтеше от стъпките им.

— Защо е толкова пусто тук? — попита Лин.

— Този етаж е клас А-1 Ултра — обясни Стайнбърг. — Малко хора имат право на достъп и повечето от тях бяха изпратени другаде — сигурно в ЦЕРН, ако съдя по разказа ви. Останали са само няколко служители.

— Какво правят тук? — попита Адамс.

— Вие сигурно бихте го определили като „извънземни изследвания“ — призна Стайнбърг. — Тук разработваме проекти, пряко свързани с технологията, открита след катастрофата в Розуел. Повечето от хората, които работят в Зона 51, не знаят за този етаж. И аз не зная много подробности, просто провеждам разпитите. Базата ни е тук, защото това е нивото с най-висока сигурност. Асансьорите обикновено спират на горния етаж, освен ако имате специален ключ за достъп.

Лин кимна. Продължиха мълчаливо още няколко секунди, следвайки инструкциите на Стайнбърг. Той вървеше към определена точка, но се стараеше да не разкрива много за нея от страх, че ако го направи, похитителите му вече няма да имат нужда от него.

— Внимавайте — каза им, докато завиваха към друг дълъг бетонен коридор. — Тук долу има лаборатория. Сега би трябвало да е празна, но човек никога не знае.

Мълчаха, докато стигнаха до вратата на лабораторията, но тя възбуди любопитството на Лин.

— С какво се занимават тук?

Стайнбърг й се усмихна.

— Тук държат телата — прошепна той.

— Телата ли? — попита Лин. — Кои тела?

— На пилота на космическия кораб, катастрофирал през четирийсет и седма — гордо отговори той. — Съвършено запазено въпреки многократните аутопсии.

— И на кого още? — попита Адамс.

— О, най-различни трупове с неизвестен произход, открити през годините.

— Като онова, което моят екип откри в Антарктида? — попита Лин и Стайнбърг кимна. — Значи е имало и други?

Той се усмихна.

— Разбира се, че е имало — каза той, сякаш разговаряше с малко дете. — Искате ли да ги видите?

 

 

Адамс знаеше, че това не е разумно. Нещата в Женева се развиваха твърде бързо, а машината в ЦЕРН беше почти готова и не можеха да губят време заради просто научно любопитство. И все пак осъзнаваше, че за Лин става дума за нещо повече — тялото, открито в леда от нейните хора, бе довело до тяхната екзекуция и тя смяташе, че трябва да проследи откритието до края. Дължеше им го.

Освен това той трябваше да признае, че и сам много иска да надникне в лабораторията. Пък и всичко, което научеха тук, можеше да се окаже полезно, когато дойдеше моментът да се изправят срещу Джейкъбс в Женева.

И все пак поемаха риск. Кой можеше да е сигурен, че стаята съдържа именно онова, което твърдеше Стайнбърг? Може би лекарят ги беше измамил и ги водеше право към охранителния пункт. Адамс не можеше да знае със сигурност дали е повярвал на разказа им за Джейкъбс, или само се е престорил, за да им устрои капан, но внимателно го беше наблюдавал — цвета на лицето му, пулса, дишането, потенето — и доколкото можеше да прецени, взимайки предвид разбираемата му нервност (все пак бяха опрели пистолет в главата му), лекарят казваше истината. Адамс беше уверен в способността си да долавя такива неща и накрая се съгласи да влязат в лабораторията.

— Не знам дали вътре ще има някого — искрено каза Стайнбърг, — така че трябва да бъдем внимателни.

Адамс кимна и извади пистолета си, докато заемаше позиция до вратата. Стайнбърг се приведе и опря длан на електронния панел, който светна и разпозна ретината му. Ключалката щракна и вратата се отвори.

Мат кимна на Лин, която влезе в помещението на крачка разстояние от Стайнбърг.

— Андрю! — приятелски каза Стайнбърг. — Реших, че си заминал с останалите.

— Уили! — изненадано възкликна по-възрастен мъж. — Какво правиш тук?

Адамс светкавично пристъпи в лабораторията и насочи пистолета си към мъжа, който стоеше на не повече от двадесет крачки от него. Изражението му подсказваше, че няма да крещи или да побегне — по-скоро беше замръзнал на мястото си заради шока.

Мат хукна към него, накара го да легне на пода и върза ръцете му с пластмасовите белезници, които беше взел от стаята за разпити. В същото време огледа помещението, в случай че има и други хора, но не видя никого. Онова, което видя обаче, беше повече от интересно и като изправи Андрю на крака, той продължи огледа.

Скоро си даде сметка, че това е по-скоро морга, отколкото лаборатория — представляваше голям метален цилиндър с десетки хладилни чекмеджета в стените. В центъра на помещението на видно място стоеше резервоар, пълен с течност, в която плуваше тяло. Адамс и Лин го видяха едновременно и зяпнаха от учудване. Стайнбърг забеляза израженията им и се усмихна.

— Господин Адамс, доктор Едуардс — с формален тон каза той, — позволете ми да ви запозная с Експонат 1А, пилотът на космическия кораб от Розуел.

Лин го придружи до резервоара, а Адамс побутна другия мъж, на чиято табелка пишеше „А. Травърс“. Двамата спряха до прозрачния контейнер с ококорени очи. Лин с изненада откри, че тялото изобщо не прилича на онова, което бяха открили сковано в леда, като се изключи присъствието на ръце и крака.

Трупът на четиридесет хиляди години, който бяха открили в Антарктида, толкова приличаше на съвременните хора, че спокойно можеше да е замръзнал там преди седмица. Видът на този тук обаче беше съвършено извънземен.

Тялото беше дребно, с къси тънки крайници и леко изпъкнал стомах, заради който донякъде приличаше на труп на гладуващо дете. Черепът обаче беше много по-едър от този на съвременния човек. Очите също бяха големи, потънали в дълбоки кухини под огромното чело. Самото лице беше мъничко като тялото, а устата — още по-мъничка, сякаш еволюцията се стремеше да я отстрани напълно. Обиколката на мозъка обаче беше двойно по-голяма от тази на човешкия и говореше за изключителна интелигентност.

Адамс се удиви от приликата на тялото с популярните представи за тези същества — голяма глава и очи, малко като на дете телце. Кожата имаше странен сивкав оттенък, сякаш тези същества не се бяха излагали на слънце от хилядолетия, който вероятно обясняваше защо след разказите на „очевидците“ на НЛО пресата беше започнала да нарича тези извънземни „сивите“.

— От коя планета идва? — попита Лин, без да крие вълнението си и се обърна първо към Стайнбърг, а после към Травърс. — Тялото, което намерихме, също ли е оттам?

Стайнбърг и Травърс се спогледаха, а Травърс се обърна към нея и кимна.

— Да, разбира се — потвърди той, очевидно объркан.

— Защо „разбира се“? — веднага попита тя.

— Защото и това тяло, и онова, което открихте в Антарктида, са от един и същи вид, хомо сапиенс. — Той видя шокираното й изражение и реши да потвърди твърдението си. — И двете са човешки.