Дж. Т. Бранън
Произход (26)

20

Два дни по-късно Адамс и Лин най-сетне пристигнаха в градчето Наска. Изминаха по-голямата част от пътя до Арекипа през втората нощ, а през деня се наложи отново да се скрият. На следващата нощ най-накрая стигнаха. Намирането на транспорт до Наска не им отне много време — просто обикаляха града, докато стигнаха до Магистрала N1, която водеше на север, и се качиха на автостоп.

Шофьорът на големия камион пътуваше към Лима и ги остави в едно прашно малко градче точно на разсъмване. Мястото беше неприветливо — едноетажните къщи и магазини бяха издигнати в скована решетка насред пустинната пампа, в сянката на издигащите се високо зад тях планини. Въпреки че градчето не беше нищо забележително, Лин здраво стисна ръката на Адамс, докато наблюдаваха как слънцето бавно изгрява над заснежените върхове в далечината, а бледият му розово-червен блясък разпръсква топлина из долината.

Гледаха заедно, ръка за ръка, потънали в мълчание за няколко дълги прекрасни минути, за миг забравили всичките си тревоги благодарение на величествената красота на природата.

Когато слънцето най-сетне се издигна над планинските върхове, Адамс се обърна към Лин.

— Къде ще търсим Баранели? — попита той.

— Не съм съвсем сигурна — смутено отговори тя, — но мисля, че имам добра представа.

 

 

Хотел „Знаците в Наска“ на „Хирон Болониеси“ се намираше само на пет минути от всеизвестните знаци в Наска, което обясняваше популярността му сред туристите, астрономите, изследователите и любителите на конспиративни теории.

Знаците за пръв път били забелязани през 1939 г., когато американски учен на име Пол Козок прелетял над пустинната брегова линия с малък самолет. Дотогава се смятало, че знаците са част от своеобразна напоителна система, но Козок, специалист по напояване, бързо опровергал това обяснение.

Полетът му случайно съвпаднал с лятното слънцестоене и скоро той открил, че линиите на залеза са успоредни с очертанията на огромна птица, изрисувана в пясъка. Затова той нарекъл местността „Най-големият учебник по астрономия в света“.

След Козок една млада немска математичка на име Мария Райке прекарала следващите пет десетилетия в изследване на областта и заключила, че грандиозните рисунки са астрономически календар, дело на културата наска, който може би е бил и тяхното послание до боговете.

Рейке дълги години живяла в хотел „Знаците в Наска“, тогава известен като „Хотел Туристас“, и всяка вечер изнасяла четиричасови лекции за археологическия феномен.

Баранели я бе споменавал на Лин в „Харвард“ и тя беше сигурна, че при престоя си в Наска той не би отседнал никъде другаде. Така или иначе нямаше много други възможности.

Адамс и Лин минаха край окосените ливади и малките палмови дървета, влязоха в боядисаното в бяло фоайе на хотела, построено в колониален стил, и се упътиха право към рецепцията. Като се опитваше да не изглежда твърде притеснена заради липсващия зъб и разчорлената си коса, тя тръгна с усмивка към рецепционистката.

— Добър вечер — учтиво поздрави тя, — говорите ли английски?

Момичето кимна.

— Да, малко.

— Чудесно — каза Лин. — Ние сме преподаватели от „Харвард“, имаме среща тук с професор Баранели за закуска, но май малко сме подранили. Може ли да го изчакаме?

Рецепционистката изглеждаше смутена.

— Искате срещнете с професор Баранели за закуска?

— Точно така — потвърди Лин.

— Много съжалява, професор Баранели не тук.

— Не е отседнал тук, така ли? — доста разтревожено попита Лин.

— О, не, тук е отседнал, просто вече си тръгнал.

— Тръгнал си е? — повтори Лин. — Къде отиде?

Момичето посочи към пътя зад окосената ливада.

— На пистата отсреща — каза тя. — Ако побърза, може стигнете, преди той излети.

 

 

След по-малко от две минути Адамс и Лин отново пресякоха „Хирон Болониеси“, бързо преминаха под металната арка, излязоха на студената писта и хукнаха към малкото летище.

Погледнаха нагоре и видяха два малки самолета с перки, които се носеха сред облаците. Дали Баранели беше в един от тях? Из хангарите наоколо бяха пръснати още поне дузина самолети, три от които изглеждаха готови за полет. Макар и съвсем малка, пистата изглеждаше необикновено натоварена.

Адамс тъкмо посягаше към вратата на летището, когато Лин го дръпна за ръкава.

— Мат! — възбудено каза тя и посочи към един от трите самолета, които тръгваха към пистата. — Ето го!

Той погледна, накъдето сочеше тя, и видя леко пълен мъж с оредяваща коса, силен тен, очила със стоманени рамки, старомодна сиво-кафява риза и шорти. Тъкмо се готвеше да се качи в едно от самолетчетата.

— Професоре! — извика Лин от другия край на пистата.

Мъжът се обърна към нея — изражението му издаваше досада, смесена с любопитство. Когато тя му махна и отново извика, професорът я разпозна и едрите му черти се озариха от усмивка. Той направи знак на пилота да спре самолета и буквално хукна към нея.

— Лин! — възкликна той с поривист италиански акцент. — Какво правиш тук, за бога?

— Нуждаем се от помощта ви — прямо отвърна тя.

След моментно колебание Баранели се усмихна.

— Разбира се, ще ти осигуря всичко, което ти трябва. Само че ще трябва да говорим в самолета — каза той и тръгна обратно. — Условията са идеални, но имаме само още един час.

Лин погледна към Адамс и простена. „Пак ли във въздуха?“ Само това й липсваше. Въпреки това последва Баранели в малкия самолет с надеждата, че веднъж — поне веднъж — ще успее да се приземи нормално.

 

 

— През по-голямата част от годината трябва да излетиш късно сутринта или късно следобед, през останалото време има мъгла — обясни Баранели, когато чесната се отдели от пистата и се издигна високо в редкия утринен въздух. — Аз обаче открих, че най-хубаво е рано сутрин. Вече летях петдесет пъти и все още съм изумен, казвам ви.

Лин и Адамс кимнаха. Лин знаеше, че старият й приятел е огън и жупел, особено когато говори за работата си. Щеше да й коства сериозни усилия да насочи разговора в желаната посока. Точно когато се канеше да заговори, Баранели я прекъсна.

— Преди виждали ли сте знаците от въздуха? — попита той гостите си.

Адамс и Лин поклатиха глави.

— Не? — доволно възкликна Баранели. — Е, значи ударихте кьоравото! А и има ли по-подходящ водач от мен? Ако сте късметлии — добави той и им намигна, — може дори да споделя теориите си с вас.

Баранели беше като машина — водеше си записки в тефтер с подгънати ъгълчета, правеше снимки с висока резолюция и всякакви сложни изчисления, и едновременно с това ентусиазирано разказваше историята на знаците по-добре от всеки професионален гид.

— Не е ли невероятно? — попита той, при това не за първи път. — Оттук знаците и геоглифите изглеждат безполезни, сякаш просто пресичат пампата без никаква мисъл, някои са издълбани сръчно, други — грубо. Каква бъркотия, а? Но ако се доближим — продължи той и кимна на пилота, който започна да се спуска към пустинната равнина, — красотата на замисъла си личи ясно. Виждат се клиновете — каза той и им посочи големите трапецовидни форми, някои от които се простираха на седемстотин и шейсет метра, — пресечени от самите линии, съвършено прави, с дължина до четиринадесет километра и четиристотин и осемдесет метра. Има спирали, триъгълници, кръгове, списъкът е безкраен. Знаете ли колко общо са геометричните фигури?

Лин поклати глава.

— Боя се, че не.

— Някъде около деветстотин. Деветстотин! Можете ли да повярвате? Направо е невероятно. Ами силуетите? — продължи Баранели, потънал в свой собствен свят. — Има около седемдесет биоморфни — животни и растения, включително няколко добре известни примера. Колибрито, чаплата, кондорът, кучето, ръцете, паякът, пеликанът, маймуната — изброяваше той, като подчертаваше всяка дума, посочвайки към съответния геоглиф.

Адамс и Лин осъзнаха, че се взират възхитено в рисунките, скупчени заедно в единия край на просторната равнина, чиято площ според Баранели беше близо петстотин и осемнадесет квадратни километра. Размерът на формите беше смайващ. Адамс прецени, че дължината на пеликана сигурно е почти триста метра.

— А ето го и моят любимец — с усмивка продължи Баранели. — Астронавтът.

Адамс и Лин надникнаха от прозорците на самолета и видяха фигура, издълбана в склона на малък хълм. Слънцето я осветяваше чудесно и те ясно видяха мъж с нещо като шлем, вдигнал ръка за поздрав. Но към кого? Към какво?

— Е? — попита Баранели, явно развълнуван. — Какво ще кажете?

— Определено е интересен — отвърна Лин. — Какво е предназначението му?

Баранели се извърна от прозореца и вдигна вежди.

— А! — възкликна той. — Това е въпросът! За какво служат тези рисунки, която и да е от тях? Какво мислите? — попита професорът, сякаш изпитваше студентите си.

— През годините са възникнали различни теории — започна Лин, — като се започне с тази на Козок, който смята, че това е астрономически календар. Компютърното моделиране обаче доказа, че става дума просто за случайни съвпадения.

— Точно така — съгласи се Баранели и кимна. — Друго?

— Ами, смятам, че основната теория е, че са религиозни пътеки, свързани с култове, посветени на водата или плодородието.

— Да, много хора са на това мнение — потвърди професорът. — Етнографските и историческите данни сочат, че обожествяването на планините и водните източници е било в основата на древните религии и култури в Наска. Следователно знаците могат да бъдат възприемани като свещени пътеки, които водят вярващите към места, където да почитат тези божества.

— Много хора са на това мнение… освен вас? — опипа почвата Лин.

Баранели се разсмя.

— Освен мен, това е сигурно!

— Какво мислите тогава? — попита Адамс.

— Време е да кацаме — отговори Баранели. — Ще продължим разговора си, докато обядваме, надявам се?