Дж. Т. Бранън
Произход (2)

1

Лин Едуардс отвори вратата на базовия лагер и пристъпи право в един замръзнал ад.

— Къде го видя за последно? — изкрещя тя, надвиквайки воя на вятъра, а в очите на мъжа пред нея се мярна паника.

— На хребета! — изкрещя Стивън Лавърти и посочи към обширната ледена пустош зад гърба си.

Лин погледна над рамото на Лавърти. Хребетът се намираше на повече от четиристотин метра разстояние — в истинския свят не беше далеч, но тук, на антарктическия глетчер Пайн Айлънд, сякаш ставаше дума за четири километра. „Какво, по дяволите, е правел там?“

Сякаш прочел мислите й, Лавърти извика:

— Отиде да търси по-добро място за изследванията си. Само че ледът поддаде и той падна.

Сега не беше време за обвинения, но изчезналият човек е трябвало да знае, че няма работа там. Лин беше главният изследовател в екипа на НАСА, който изучаваше бързо топящия се глетчер, а Томи Дивейн отговаряше за сондирането с гореща вода, което беше основна част от мисията. Местата вече бяха старателно избрани, но Дивейн очевидно бе решил да продължи да оглежда. Лин знаеше, че в Антарктида такова безразсъдство може да се окаже фатално.

Тя усети движение зад себе си, обърна се и видя още четирима от екипа. Кимна и посочи зловещия пейзаж зад Лавърти.

— Ето там — каза им. — Отвъд хребета.

— Какво е правел там, по дяволите? — попита Сали Джонсън и наоколо се разнесе одобрителен шепот.

— За това може да спорим по-късно — изкрещя Лин. — Сега трябва да го извадим. — Тя се обърна с лице към свирепия антарктически вятър. — Да тръгваме!

Глетчерът Пайн Айлънд, известен още като ГПА, е един от двата най-големи глетчера, които отводняват Западния антарктически леден щит в море Амундсен. Той представлява голямо ледено течение, което се спуска по страничния склон на планината Хъдзън до залива Пайн Айлънд. Сателитните снимки показват, че през последните години скоростта му е нараснала значително и той изпраща повече лед в морето, отколкото всеки друг отводнителен басейн на планетата.

Задачата на екипа, ръководен от Лин Едуардс, беше да разбере взаимодействието между океана и леда, като направи редица сложни изследвания, а после да изгради „виртуална“ обща картина на целия глетчер на базата на резултатите.

Самият ГПА се намираше в една от най-отдалечените области на скования от лед континент, на 1287 километра от най-близката изследователска станция с постоянен персонал. Лин и екипът й бяха пристигнали само преди седмица от голямата американска изследователска база, станция „Макмърдо“, която се намираше на около 1600 километра на юг. Летяха с малък самолет „Де Хавиланд Канада Туин Отър“, приземиха се при стария базов лагер „Мейтрикс“ и го отвориха отново. Седмицата мина добре, а Лин организира лагера бързо и ефективно с помощта на осем отбрани учени.

Откриха хребета на втория ден. Намираше се само на четиристотин метра от лагера и се издигаше на повече от сто метра над равнището на ледника като дълга девствена граница, пресичаща замръзналия хоризонт. Пропастта от другата му страна, в която Дивейн явно беше паднал, бе на близо три пъти по-голямо разстояние — леко наклонена урва, издълбана от откъсването на леда.

Еднообразието на белия пейзаж превръщаше навигацията и преценката на разстоянията в почти непосилна задача и Лин можеше само да се надява, че Стивън Лавърти ще успее да ги отведе до мястото, където бе видял Дивейн за последен път. Иначе Томи щеше да загине до час.

Томи Дивейн раздвижи крайниците си, а после и врата си. Нямаше нищо счупено.

Въздъхна облекчено и вдигна очи към върха на „хребета“, който от този ъгъл приличаше повече на планина. Благодари на късмета си — термоелектрическият му костюм до голяма степен бе омекотил падането — после се наруга високо за собствената си глупост. Той беше професионалист! Какви ги вършеше?

Прочисти мислите си — самосъжалението изобщо нямаше да му помогне, това го знаеше със сигурност. Знаеше още, че макар базовият лагер да е само на някакви си четиристотин метра, ако не прехвърли хребета, скоро ще загине. Погледна извисяващата се над него планина, чиито стръмни склонове сякаш се присмиваха на надеждите му. Без помощ, и то сериозна, нямаше да се изкачи.

Знаеше, че Лавърти е отишъл да доведе подкрепления, но винаги съществуваше ужасяващата вероятност да не го открият.

Решен да не се поддава на паниката, той се изправи и започна да оглежда хребета. Склоновете бяха почти отвесни, без нищо, за което да се хване. Инстинктът му казваше да продължи нататък, докато намери някакъв начин да се изкачи, но разумът го накара да остане на мястото си. Ако Лавърти и екипът не го откриеха тук, щеше сериозно да загази.

Така че щеше да чака. Да чака и…

„Какво, за бога…?“

Очите на Дивейн се разшириха, когато видя призрачната картина малко по-нататък, в основата на хребета.

„Възможно ли е?“

Тръсна глава и се втренчи. Това беше тяло, наглед погребано в леда.

Разумно или не, той знаеше, че трябва да отиде и да огледа.