Дж. Т. Бранън
Произход (35)

8

— Искам да поговорим за смъртта на Райън Йоркдейл, Франк Кроукър, Ив Десо, Виктор Джержевски, Патек Гийом, Стефани Ортмайър, Густав Шлайсер, Хелън Холмс, Антъни Десилва, Яцек Остравски и Никола Сен Венсан — мрачно обяви Лоуъл.

Домакинът мислено въздъхна. Значи така — Лоуъл наистина знаеше нещо. То обаче далеч не беше най-важното, което бе могъл да открие, и Джейкъбс дори се поотпусна.

— Какво имате предвид? — попита накрая.

— Какво имам предвид ли? — повтори Лоуъл, потискайки смеха си. — Имам предвид, че всеки от тези загинали хора — тези мистериозно загинали хора — е бил на среща на група „Билдерберг“ малко преди смъртта си.

— И? — попита Джейкъбс, сигурен, че Лоуъл разполага с нещо повече от това.

— И всички те са загинали по време на вашия мандат като председател на групата.

Беше ред на Джейкъбс да се изсмее.

— Единадесет души умират след срещи, които съм председателствал? Харви, ръководя групата от дванадесет години, на срещите идват средно по сто и двадесет души годишно, което прави… колко? Между хиляда и четиристотин и хиляда и петстотин души общо. Единадесет, това е…

— Нула цяло седемдесет и шест процента — прекъсна го Лоуъл. — Смъртност от седем цяло и шест на хиляда, но тъй като всички са загинали до двайсет и два дни след срещата, това е равно на сто двайсет и шест цяло и едно на хиляда годишно. Смъртност, дванадесет пъти по-висока от средната за страната. Как ще обясните това?

— Не съм сигурен, че трябва да го обяснявам. Налага ли се? — меко попита Джейкъбс.

Ноздрите на Лоуъл се разшириха.

— Знаете ли каква е била смъртността сред присъстващите, преди да поемете председателството? Била е по-ниска от средната за страната, което може да се очаква предвид заможността им и лесния достъп до модерни медицински услуги. Тоест, говорим за двадесетократно увеличение на броя на загиналите, откакто вие сте председател, смъртност, която си остава постоянна през дванадесетте години на мандата ви.

— Все още чакам да ми обясните какво правите тук — безцеремонно каза Джейкъбс.

Лоуъл удари с юмрук по масата.

— По дяволите, отлично разбирате за какво говоря! Използвате група „Билдерберг“, за да вербувате избрани гости, всички го знаем. Всички сме наясно, че тайните ви срещички са вид интервю. Може би някои от хората, на които се спирате, просто вдигат ръце и казват: „Как ли пък не!“, щом разберат какво им предлагате. И какво правите вие тогава? — Лоуъл отново удари с юмрук по масата. — Убивате ги! — Той щракна с пръсти. — Просто ей така!

Джейкъбс помълча за малко, после се изкиска.

— Все още очаквам доказателствата, с които разполагате в допълнение към съмнителните статистически аномалии. Кроукър почина от инфаркт, Шлайсер го блъсна кола, Остравски получи мозъчен аневризъм. Мога да продължа — всичко беше потвърдено от лекари, никой нито за миг не намекна за нещо съмнително. Подозрително е, признавам. Дали обаче е достатъчно за пред съда? — отново се усмихна той. — Не, не бих казал.

Лоуъл се облегна в стола си, а усмивката му беше колкото широка, толкова и зла.

— Стивън, не си ме преценил правилно — каза той. — Не искам да те арестувам.

Джейкъбс присви очи, заподозрял какво всъщност иска гостът му.

— Какво искаш, Харви? — тихо попита той.

— Искам да участвам — уверено отговори Лоуъл. — Какъвто и да е малкият ти замисъл, искам да ме допуснеш. Ако не го направиш, ще се погрижа небето да се срути върху главата ти.

„Какво става, по дяволите?“

Адамс се беше разположил на най-горния рафт на шкафа под кабинета, опрял ухо в тавана, а изостреният му до краен предел слух попиваше думите, които се просмукваха през старите дъски на къщата. Директорът на Тайните служби, Харви Лоуъл, искаше да бъде допуснат в доверения кръг на Джейкъбс, да стане част от проекта.

„Сериозно ли говори?“ Адамс не можеше да повярва на ушите си. Нима тези хора не се спираха пред нищо, когато можеха да се сдобият с повече власт, богатство и статут? Той въздъхна. Разбира се, че пред нищо не се спираха, и той беше пределно наясно с това.

Заслуша се по-внимателно — ако Лоуъл искаше да го посветят, а Джейкъбс се съгласеше, той може би щеше да разбере за какво, по дяволите, става въпрос.

— Какво те кара да мислиш, че бих ти казал каквото и да било? — попита Джейкъбс, като замислено отпиваше бренди. — Може би просто налучкваш с надеждата сам да се вкарам в капана.

— Може и така да е — с равен глас каза Лоуъл, — но тогава имаме моята дума срещу твоята, нали така? Накарай да ме претърсят, ако искаш, не нося микрофон.

Джейкъбс се взира в чашата си няколко секунди, после натисна копчето на интеркома на бюрото.

— Да, сър? — ясно се разнесе гласът на Джоунс.

— Уесли, доведи Елдридж — нареди Джейкъбс. После двамата мъже се облегнаха в столовете си и се взряха един в друг. Всеки се опитваше да прецени другия, да претегли характера, силата на волята и вътрешната му сила.

След миг на вратата се почука и заклинанието се развали.

— Влез — каза Джейкъбс и погледна над рамото на Лоуъл, докато Флин Джейкъбс влизаше в стаята.

— Провери дали господин Лоуъл носи микрофон, ако обичаш — помоли го Джейкъбс.

Елдридж кимна и каза на Лоуъл да стане. После прокара електронен датчик по тялото му, преди да го подложи на пълна физическа проверка. В един момент Джейкъбс успя да хване погледа му, докато Лоуъл беше с гръб, премигна два пъти и направи таен знак с пръстите на едната си ръка. Елдридж веднага позна заповедта и също премигна, за да потвърди. Привърши проверката, благодари на Лоуъл и се обърна към Джейкъбс.

— Чист е — каза той, преди да го освободят. Щом вратата се затвори зад гърба му с осезаемо щракване, Лоуъл делово се обърна към Джейкъбс.

— Доволен ли си? — попита той.

Джейкъбс сви рамене.

— Предполагам, че да. И сега какво?

— Сега — доволно каза Лоуъл — ми разкажи всичко.

— Тайните служби ли? — попита Лин, докато се чудеше какво ли може да значи това.

— Джон потвърди номерата на колите — отвърна Томас. — Изглежда, че самият директор се е отбил при Джейкъбс. Хората, които пратихме да наблюдават Кърн, казаха, че през последния половин час телефонът му не спира да звъни. Явно Лоуъл не е предупредил за посещението си и Джейкъбс или неговите служители се опитват да се свържат с Кърн, за да разберат какво става. Според нашите хора самият Кърн също е смаян и не знае нищо по въпроса.

— Смяташ ли, че Тайните служби следват нашия подход? Дали са разбрали какво става?

— Кой знае? — отвърна Томас. — Ако е така, може да свършат работата ни вместо нас.