Дж. Т. Бранън
Произход (15)

9

Картината, която се разкри пред Адамс и Лин, когато навлязоха в площада, спря дъха им, но те не спряха, забързани към центъра, където бе сърцето на Фестивал дел Барио Бразил. Накъдето и да погледнеха, кипеше оживление. Уличен театър, пантомима, танцьори, изложби на картини и музиканти, заобиколени от стотици, може би дори хиляди омагьосани зрители. Големият площад беше добре скрит под клоните на дърветата, предлагаше сянка и подслон и беше идеалното място, ако човек иска да се изгуби в тълпата.

Наясно, че въоръженият отряд вероятно е съвсем наблизо, Адамс дръпна Лин и навлезе още по-дълбоко сред множеството, забавяйки крачка до бърз ход, за да не привлича внимание. При целия този хаос на площада му се струваше невъзможно да ги видят.

На сто и петдесет метра под пустинята Невада техниците наблюдаваха живото предаване от сателитите на АНС и полицейските камери в Сантяго. Мишените — Чарли едно и Чарли две — навлязоха в многолюдния площад. Изгубиха ги за момент, но софтуерът ги посочи, осветявайки ги в синьо, главният техник провери мястото и подаде координатите на камерите, които се насочиха към посочените мишени. Появиха се образите на Чарли едно и Чарли две, които с лекота се придвижваха през тълпата — индианец и бяла жена, в края на тридесетте, носеха чанти и внимателно се оглеждаха.

Докато докладваше подробностите на екипа долу, техникът почти изпита вина. Беше толкова лесно.

Елдридж ахна, щом зърна тълпата, и се зачуди как, по дяволите, ще успее да открие мишените в такава среда, но тогава слушалката в ухото му изпращя и информацията беше кристално ясна — намираха се на четиридесет метра на югоизток, във вътрешността на площада, в средата на група от двадесет и седем зрители точно до акробатичната платформа. Предаде сведенията на хората си, вдигна предпазителя на оръжието си и тръгна напред, пренебрегвайки писъците на хората, които го видяха.

Адамс не беше сигурен кое долови първо — движението на камерата, скрита зад голямата палма от северната страна на площада, която бавно се обърна и спря, когато сочеше право към тях, или писъците зад тях, които като нищо можеха да идват от хора, зърнали въоръжени мъже.

Той веднага си даде сметка, че с Лин не са скрити, а хванати в капан. Може би в момента блокираха изходите на парка, превръщайки площада в кланица. Знаеше, че хората, които са организирали лова, ги искат живи, но си даваше сметка, че макар и за предпочитане, този вариант не е задължителен. Със сигурност нямаше да поема рискове. Трескаво огледа площада, тълпата, музикантите, танцьорите, павилионите, платформите и…

Адамс замръзна на място и не можа да се сдържи — на лицето му изплува усмивка.

Пред тях настана някакво раздвижване, Елдридж нямаше нужда да му го съобщават — виждаше го със собствените си очи. Нещо ставаше, хората се вълнуваха, крещяха, смееха се. Гласът в слушалката му каза, че мишените са се измъкнали от тълпата и са продължили на югоизток, към нещо като клетки с животни. Проправяха си път натам и… Тогава Елдридж се изключи, неспособен да повярва на ушите си. След малко стигна, разблъска хората, за да погледне, и разбра, че гласът е бил прав. Отдръпна се и изкрещя в микрофона:

— Към камионетката! Веднага! Те яздят някакъв проклет кон!