Дж. Т. Бранън
Произход (20)

14

Когато Адамс видя блокадата, беше твърде късно. Беше толкова уморен, че очите му често се затваряха против волята му и той изминаваше опасни участъци сляп, преди зрението му да се възстанови.

На фона на пустинята му беше трудно да прецени разстоянието, но предположи, че блокадата е издигната на около километър и половина надолу по правата магистрала. Успя да различи три полицейски коли, запречили пътя, които спираха шофьорите за проверка на документите.

— Имаме проблем — каза той на Лин и я побутна, за да я събуди. Щом отвори очи, тя веднага схвана какво става.

— О, не — изохка Лин, а Мат вдигна крак от газта и колата забави ход. Не искаше да използва спирачките, за да не привлече вниманието към внезапното им спиране, но намали скоростта достатъчно, за да измисли план за действие.

— Какво ще правим? — попита Лин и той се помъчи да измисли отговор. Разбираше, че ако спрат, полицията веднага ще ги заподозре и ще дойде при тях, а ако продължат, документите им ще ги издадат и ще ги арестуват. Освен това не беше сигурен, че малкият фиат ще успее да пробие блокадата.

— Предполагам, че ще трябва да импровизираме — каза той накрая.

Сержант Мигел Вега седеше върху капака на първата кола и бъбреше с хората си. На никой не му беше забавно да седи насред Атакама и да проверява коли. Температурите в пустинята можеше да паднат под нулата и макар че наближаваше обяд, колегите му започваха да усещат последствията от студа.

Като тропаше с крака, за да се стопли, един от полицаите внезапно посочи към малката кола, която наближаваше по пътя. Вега се смъкна от капака и плесна с ръце.

— Каква радост — каза той, без да изпитва нищо подобно.

— Още една. И все пак — пошегува се след това — поне ще ни платят допълнително, нали?

Адамс спря пред първата полицейска кола, спусна прозореца и във фиата нахлу студен въздух. Потта започна да замръзва по тялото му.

Той с интерес наблюдаваше реакцията на сержанта и хората му. Първо — пълно безразличие. После, щом си дадоха сметка, че в колата седят бяла жена и индианец, ги обзе тревога и присвиха очи. Накрая заваляха заповеди и движенията им станаха припрени.

Адамс видя как началникът вади лист формат А4, на който вероятно бяха снимките им, и излайва нещо на хората си, които наобиколиха колата с извадени оръжия.

— Излезте от колата с ръце на главите! — кресна сержантът. — Веднага!

— Един момент — спокойно се обади Адамс иззад волана. — Знаете ли кои сме ние?

— Терористи, дяволите да ви вземат! — изкрещя полицаят. — Излизайте от колата, веднага!

Идеално, помисли си Адамс. Ако искаш нещата да се развият бързо, обяви човека за терорист. Кажеш ли, че става дума за избягали престъпници, колелата ще се въртят много бавно, ако изобщо се размърдат. Споменеш ли, че е терорист обаче, реакцията е съвсем различна.

Вега не ги изпускаше от очи. Не можеше да повярва, че ги хвана точно неговият екип! Терористи, в неговата страна! И той ги беше заловил! Щяха да го наградят, сигурен беше. Положително щеше да последва повишение, може би дори похвала от президента. Но защо мъжът беше толкова спокоен? И защо задаваше въпроси?

Следващите думи на индианеца предизвикаха още по-силно объркване.

— Значи знаете какво пренасяме — каза индианецът със самодоволна усмивка.

Какво имаше предвид? Всъщност все едно.

— Излизайте от колата! Последно предупреждение! Излизайте веднага или ще стреляме!

Тогава жената се раздвижи и ръцете й вдигнаха нещо към предното стъкло, за да го разгледат. Какво ли беше? Вега проточи врат, за да го различи.

Да не е… епруветка?

Лин вдигна една от ДНК пробите от замръзналото тяло към предния прозорец. Нямаше желание да я вади, но Адамс твърдеше, че ако ги арестуват, така или иначе ще загубят пробите, така че тя прие импровизирания му план.

— Бацилус антрацис — каза Адамс на изнервения сержант. — Антракс.

Антракс? На Вега му се зави свят. За това нищо не му бяха казали! И все пак — ето го, нещо в замразена епруветка, точно както в лабораториите.

Дали беше антракс? Какво друго би могло да бъде? Защо им е на терористи да носят епруветки, ако в тях няма някакво оръжие?

— Щом я пусна и вие вдишате спорите, господа — продължи мъжът, — ще почувствате ефекта по-късно днес следобед. В началото ще прилича на грип, после бързо ще се влоши. Органите ви ще отказват един по един, докато след може би седмица — ако имате късмет — заболяването ще прерасне в смъртоносен масиран кръвоизлив. — Мъжът се усмихна широко. — Смъртоносен в деветдесет процента от случаите.

Вега взе решение за по-малко от тридесет секунди.

— Хвърлете оръжията — нареди сержантът на хората си и Адамс и Лин облекчено въздъхнаха. Бяха им повярвали.

Щом полицаите свалиха оръжията си, Адамс премина към втората част от плана.

— Сега ги сложете на земята и отстъпете две крачки назад.

Сержантът преведе заповедта на хората си и те се подчиниха. Колкото и да държаха на работата си, заплахата със заразяване с биологично оръжие бе повече от достатъчна, за да осигури съдействието им.

Мат и Лин бавно излязоха от колата, като Лин държеше ужасяващата епруветка така, че всички да я виждат. След като огледа насъбраните мъже, Мат избра двама от най-обещаващите кандидати.

— Вие двамата — посочи ги той. — Сложете белезници на останалите.

Сержантът отново преведе и те бързо се подчиниха със сковани от ужас лица. Адамс каза на окованите да легнат по лице на земята и се обърна към онези, които им бяха сложили белезниците.

— А сега се съблечете — каза той.

Като много неща в живота фактът, че окованите полицаи бяха открити, се дължеше просто на лош късмет. Адамс и Лин се намираха само на деветдесет и пет километра от границата и ако онзи, който откри отряда, се бе натъкнал на него само час по-късно, те щяха да избягат с полицейската кола и да стигнат до Перу без въпроси благодарение на взетите назаем униформи. Това беше напълно възможно по безлюдните пътища на Атакама — движението не беше натоварено, всъщност често се случваше да минат часове, преди да се появят някакви коли.

Адамс отведе полицейската бригада на петдесет метра от шосето и ги скри зад една малка горичка. Замисли се дали да не изкара от пътя и колите, но се отказа от идеята, защото не беше сигурен дали областта не е под сателитно наблюдение. Едва ли щяха да ги гледат в едър план, но отсъствието на превозни средства в близост до блокадата положително щеше да се усети. Молеше се само никой да не мине край празните полицейски коли през следващия час.

За съжаление не стана така. Не повече от двадесет минути след като с Лин отпрашиха с колата на сержанта, малък камион за добитък бавно се заизкачва по пътя. Шофьорът забави още повече, после спря. След като няколко секунди чака в колата, той излезе и отиде при първата кола. Не откри никого и провери втората, а след това и фиата. Нищо. Не откри жива душа.

Шофьорът застана насред пътя, размишлявайки как да постъпи, и внезапно периферното му зрение долови някакво раздвижване. Обърна се и видя първо групата дървета встрани от шосето. После отново долови движението — иззад едното дърво се подаваше крак. И риташе.

Притеснен, той взе пушката от камиона си и бавно тръгна към дърветата през обраслото с храсти мърляво поле. След по-малко от минута стигна до горичката и заобиколи първото дърво с насочено оръжие. Той ококори невярващо очи, когато видя шестимата полицаи, вързани на земята с гръб един към друг. Безшумните крясъци едва-едва се процеждаха през парцалите, затъкнати в устата им.

Щом се освободи, Вега откри, че полицейските радиостанции са повредени. Умопобърканите терористи бяха строшили и мобилните им телефони. Разпита шофьора на камиона и разбра, че има телефон. Бързо го конфискува и най-сетне се свърза с главната квартира.

— Имаме сериозен проблем — каза той на началника си, останал без дъх. Терористите са на свобода и имат антракс.

* * *

Елдридж чу разговора между сержант Вега и неговия капитан в реално време и прокле лошия си късмет. Горивото им свършваше и самолетът не помръдваше в очакване да го презаредят във въздуха. Самолетът, който щеше да им докара ново, щеше да пристигне в следващите десет минути, но зареждането щеше да отнеме още един час. През това време щяха да продължат да се движат към бегълците от сегашната им позиция на изток от Сантяго, но с много по-ниска скорост.

Предвид сегашната скорост на откраднатата кола Елдридж знаеше, че е малко вероятно с екипа му да стигнат навреме до границата. Останалите хора, разпръснати на различни места из централно Чили, също нямаше да успеят, което означаваше, че ще трябва да разчита на местните власти да извършат ареста.

Но какви бяха тези приказки за антракс? Сержантът каза, че бегълците са им показали стъклена епруветка и са казали, че в нея има антракс, превърнат в биологично оръжие. Вярно ли беше? Елдридж силно се съмняваше в това. Къде биха намерили подобно нещо, по дяволите? Имаха ли контакти в Чили? Да не би старите познати на Адамс в правителството да са му намерили антракс, преди да пристигне? Но тогава как го беше прекарал през митницата?

Това, че го държаха в епруветка, също беше странно — антраксът оръжие бе разработен така, че да се използва като аерозол. Те обаче имаха епруветка, което накара Елдридж да се запита дали…

„По дяволите!“

Ами ако Едуардс е взела проби от тялото? Постоянно носеше раница и когато си спомни за Антарктида, Елдридж си даде сметка, че е същата, с която се беше качила в хеликоптера. Защо не се беше сетил за това по-рано?

Върна се още по-назад и си спомни разговора им в столовата на базовия лагер „Мейтрикс“.

— Значи след като снощи говорихте с Аткинсън, не сте се връщали при тялото до днес сутринта? — беше я попитал той, преструвайки се на майор Дейли от инженерния корпус на американската армия.

Едуардс го погледна и поклати глава.

— Не — отговори тя. — Самюъл ни нареди да се върнем тук и да изчакаме, докато пристигнете.

Елдридж се опита да разрови спомените си от онзи ден, да извади образа на Едуардс от недрата на ума си и да открие някакъв знак, че го е излъгала. Знаеше, че задачата е безнадеждна, и все пак се опита, изследвайки спомена за нейното лице в търсене на едва забележимо трепване, на най-беглата следа от неискреност. Само че вече знаеше отговора. Разбира се, че бяха излизали отново. Кой учен не би го направил? В онзи момент не му се стори важно, тъй като знаеше, че и бездруго ще ги убие, но сега му стана ясно, че тогава не го е обмислил достатъчно. Поредната грешка… с която все още нямаше намерение да занимава Джейкъбс. Беше ясно, че ако някой ги спре на границата, Елдридж ще се озове там до час и целият жалък инцидент ще приключи.

Първо обаче трябваше да ги хванат, така че той веднага се свърза с Невада, откъдето АНС получи нареждане да настрои съответните сателити да предават образа на полицейската кола на бегълците в реално време. След това се увери, че патрулът на граничния пункт в Арика е нащрек, и уреди натам да тръгнат подкрепления от чилийската армия — за всеки случай.

Докато разговаряше с граничния патрул, се оказа, че там са взели хеликоптер „Линкс“ назаем от британския армейски въздушен корпус и Елдридж веднага им нареди да го изпратят на запад по Магистрала 5, за да пресекат пътя на мишените, ако е възможно, или поне да ги наблюдават отблизо.

Част от него се изкушаваше да ги остави да стигнат до границата, където щяха да ги чакат повече хора, но друга част му обърна внимание, че вече са ги изпуснали няколко пъти и изчакването просто не е вариант — бяха ги открили, Елдридж знаеше къде са в момента, а граничният патрул имаше капацитета да стигне до тях в следващите десет минути.

Да, определено беше добра идея да изпрати хеликоптера, и то отлично натоварен. Обади се отново, за да се увери, че мъжете на борда са добре въоръжени. След това позвъни на властите в Перу, за да ги предупреди какво става на границата. И да ги мобилизира.

За всеки случай.