Дж. Т. Бранън
Произход (60)

6

Стараейки се да не обръща внимание на стрелбата зад тях, Адамс хукна по релсите от далечната страна на влака, отдалечавайки се от перона. Пред тях имаше друг влак, който щеше да тръгне всеки момент. Вратите от близката страна бяха затворени, но Мат знаеше, че трябва да влязат, ако искаха да останат живи.

Когато стигнаха, стрелбата все още не секваше. Адамс сграбчи Лин и я издърпа до заключената врата на вагона, след това се набра и той, докато влакът потегляше. Така представляваха удобна мишена за въоръжените мъже, така че той помогна на Лин да се хване за малките прилични на стълба ръчки встрани от вратата и й направи знак да се качи. Тя го послуша, изтегли се най-отгоре и му помогна да я последва. Адамс се претърколи на покрива на влака, който тъкмо подминаваше края на перона и, слава богу, напускаше гарата.

Тогава стрелбата спря.

Елдридж видя какво правят Адамс и Лин и веднага нареди на някои от хората си да се върнат по колите, за да ги преследват, а на други — да изтичат до следващия перон. Междувременно, докато бегълците се изкачваха по стълбичката до покрива на влака, той застана на коляно, за да стабилизира позицията си, нагласи приклада на бойната пушка на рамото си, прицели се и стреля само веднъж.

Куршумът не улучи на косъм, мина между двете тела, но успя да наруши равновесието на Лин. Тя се преобърна върху нестабилния покрив на влака, подхлъзна се и полетя надолу.

Адамс реагира моментално, сграбчи ръката й, докато падаше и я задържа, а краката й увиснаха до прозореца. Краката му потърсиха опора върху металния покрив, хвана се за една странична ръчка и започна да я тегли обратно нагоре.

Елдридж изруга, облиза устни и се прицели отново. Натисна спусъка и за щастие този път куршумът уцели Адамс в горната част на ръката, по която шурна кръв.

Мат усети как куршумът влиза в ръката му и хватката му веднага отслабна. Видя как Лин пада върху релсите и се приготви да я последва, но внезапно усети силна болка в главата, зрението му се замъгли и той изгуби съзнание върху покрива на движещия се влак.

Пред очите на Елдридж хората му прескочиха на отсрещния перон, вдигнаха Евелин Едуардс, която беше в безсъзнание, и я дръпнаха от релсите. Той се прицели още веднъж в Адамс, чието тяло висеше от ръба на покрива, но влакът изчезна зад завоя, отнасяйки мишената със себе си.

Елдридж се обърна да огледа хората си и нагласи микрофона.

— Не убивайте още жената — нареди той. — Спрете този влак и гледайте първо да убиете мъжа. Нея докарайте тук, може би ще се наложи да я използваме.

Адамс се пробуди от режеща болка в левия бицепс. Главата му увисна безпомощно на една страна, но я вдигна моментално, щом разбра къде се намира и какво се е случило.

Пренебрегвайки за миг болката в ръката си, той се надигна, приклекна и хвърли поглед назад по цялото протежение на влака и релсите, които се виеха след него. Гара „Женева-Корнавен“ вече беше просто петънце в далечината и Адамс осъзна, че е бил в безсъзнание цяла минута, дори две. Достатъчно време за Елдридж и хората му да заловят Лин.

Тялото му се сгърчи от ярост и едва когато болката се появи отново, той наведе глава, за да провери състоянието на ръката си. Раната беше чиста, деветмилиметровият куршум бе преминал през бицепса като горещ нож през масло. Костта не бе засегната, но раната кървеше обилно и той знаеше, че ако не прекрати това скоро, кръвното му налягане ще падне и ще изгуби съзнание.

Макар че инстинктът му диктуваше да напусне влака веднага и да изтича до гарата, годините обучение и професионален опит му подсказваха, че първо трябва да се погрижи за раната. Ако не го направеше, можеше изобщо да не успее да слезе от влака.

Съблече якето си и откъсна ръкава на ризата, за да открие раната напълно, след което откъсна другия ръкав и си направи стегната превръзка. После откъсна част от единия крачол на панталона си и пристегна с него превръзката. Облече отново якето, за да прикрие раната. Не беше перфектно, но все пак щеше да свърши работа.

Влакът набираше скорост, но още не се движеше толкова бързо, че да не може да слезе. Щеше да се спусне внимателно по страничната стълба, да доближи максимално релсите, за да омекоти удара от падането, и после да скочи. Само се надяваше ръката му да издържи.

После чу свистене на гуми и силен рев на мощни двигатели. Обърна се — само на двадесет метра от него два джипа „Ауди“ бясно се носеха по улицата успоредно на релсите и движещия се влак.

Адамс инстинктивно се отдръпна, забелязал, че от всички прозорци се подават дулата на пушки, и се претърколи назад точно когато на покрива на вагона светнаха искри от високоскоростните куршуми, рикоширали в метала. Те го преследваха, чаткайки толкова близо до него, че той усещаше миризмата на барут. В следващия миг изгуби опора и усети, че пада.

Не така бе планирал да слезе и макар че се опита да се претърколи, когато падна на релсите, ударът го остави без въздух и за миг го зашемети. Посрещна го с ранената си ръка, борейки се с желанието да използва здравата. От простреляната полза вече нямаше, така че защо да рискува да изгуби и тази, която още вършеше работа? Искаше се огромно присъствие на духа, за да изложиш на риск вече наранен крайник, но острата болка накара ума му да заработи още по-ясно. Той се надигна от релсите и се затича в обратната посока, по-далеч от хората на Елдридж.

Успя да стигне отсреща и се прехвърли през масивна метална бариера точно преди влакът да мине пред него, но издаде местоположението си на преследвачите. Заклещени на пътя, без да могат да се доберат до релсите, войниците трябваше да изоставят колите си и да го подгонят пеша.

Зад него имаше друг метален парапет и когато отиде да погледне оттатък, Адамс видя, че долу има търговски център. Без да губи време, той прескочи парапета, хвана се за металните обръчи, които държаха релсите, и се спусна до нивото на магазините. Знаеше, че го следи сателит, и се досети, че може да използва подлеза, за да избегне наблюдението. Трябваше да внимава и за локалните камери, но с тях беше свикнал.

Присъедини се към тълпите пазаруващи, които си проправяха път в подлеза, като се мъчеше да се държи съвсем нормално и се оглеждаше както за въоръжените си преследвачи, така и за камери. Видя табела, която сочеше към подземния паркинг на търговския център. Точно това му трябваше.

Знаеше, че сега няма смисъл да се връща на гарата, макар че го искаше с цялото си сърце. Айита и Стивънфийлд бяха мъртви, а Лин… Не искаше да мисли за това. Просто не биваше, ако трябваше да помогне по някакъв начин. Налагаше се да забрави какво се е случило на гарата, да го зарови в някое ъгълче на паметта си, за да го обмисли в бъдеще.

„Ако изобщо има бъдеще за мен“, мрачно си каза той.

— Изгубихме го — докладва един от хората на Елдридж. — Падна от покрива на релсите, но докато оставим колите, отдавна беше изчезнал. Претърсихме местността, но от него няма и следа.

Елдридж кликна два пъти с радиото, в знак, че е разбрал. По дяволите. Екипът в Зона 51 вече го бе уведомил, че сателитът го е проследил до тунела, но след това е изгубил следите му. Адамс или все още беше някъде в подлеза — надали, тъй като хората му не го бяха намерили — или неизвестно как бе успял да се изпари от района.

Сега Елдридж разполагаше с Евелин Едуардс като заложник и беше сигурен, че ще може да я използва като разменна монета, ако Адамс ги нападне отново.

Той настрои радиото.

— Добре — нареди той, — дотук бяхме. Връщайте се обратно в базата. Време е.

— Да, сър — чу се ентусиазиран отговор.

Елдридж се обърна към припадналата Лин Едуардс, прикована с белезници към кожената седалка на аудито.

„Един от двама не е зле“, помисли си той. Щеше да е достатъчно, поне за момента.

Само на няколко километра зад Елдридж, Адамс караше наскоро откраднатата си кола. Бе успял да я запали на паркинга и сега пътуваше към ЦЕРН. Нямаше време нито да се чуди, нито да се колебае. Нямаше никакво време. Щеше да спре право пред главния вход на ЦЕРН и да ги накара да го пуснат.

Беше си спомнил една подробност от импровизираната лекция на професор Травърс по „скрита история“ в недрата на Зона 51, и това му помогна да си състави план.

Първо обаче трябваше да спре за малко.

Когато голямото ауди достигна главния вход на ЦЕРН при Мисен, Лин вече беше будна, макар и да предпочете да скрие този факт от похитителите си.

Първо си помисли за бебето. Как ли му се беше отразило падането? За жалост в момента нищо не можеше да се направи, времето щеше да покаже.

Ами Мат? Какво бе станало с него?

Огледа колата с премрежени очи и забеляза до себе си едрата фигура на Елдридж. После осъзна, че е закопчана с белезници за него. Мат обаче го нямаше и тя се почуди какво ли означава това.

Избягал ли беше? С цялото си сърце се надяваше да е така. Ами ако са го хванали и се намира в друга кола? Ами ако е мъртъв? Но фактът, че тя е още жива, потвърждаваше вероятността и Мат да е жив. Нямаше смисъл да я държат като заложница, ако вече са го убили.

Това заключение й даде сили, независимо от настоящата ситуация. Ако Мат беше жив, двамата все още имаха шанс.