Дж. Т. Бранън
Произход (43)

16

Джейкъбс се радваше, че ще може да разкаже историята в нейната цялост или поне тази част от нея, за която отговаряше и познаваше лично. Бе прекарал досегашния си живот с двойна самоличност, като една от тях съществуваше само в съзнанието му и съдържаше подробни познания за неща, от които хората си нямаха и понятие. Този факт го бе променил дотолкова, че понякога се чудеше кой е всъщност. Сега животът му щеше да се промени отново и той се питаше къде е мястото му във всичко това.

— Катастрофата в Розуел стана на осми юли четирийсет и седма година. След първото съобщение за пресата инцидентът бе отречен, разбира се. След това бе приет Законът за националната сигурност и през септември същата година се създаде Централното разузнавателно управление. Съвпадение, а? — Той се усмихна на двамата пленници. — Разбира се, че не. Законът бе подписан от Франклин Д. Рузвелт, когато му представиха данните за катастрофата в Розуел.

Джейкъбс отбеляза с какъв интерес го слушат Лин и Адамс, които за момент бяха забравили за близката си смърт.

— Да — продължи той, — на мястото на катастрофата открихме маса улики. Останки от космически кораб, разпръснати в диаметър от пет квадратни километра в пустинята на Ню Мексико. Сортирахме ги в кутии и тайно ги изпратихме във военновъздушния полигон на Розуел за първоначална оценка. Оттам ги прехвърлиха във военновъздушния полигон на Мюрък, който в момента е известен като военновъздушна база „Едуардс“. — Той спря и срещна погледите на пленниците. — Намерихме и тяло.

— Какво? — не се сдържа Лин.

— Да, сред развалините намерихме тяло. В добро състояние, макар и мъртво, за жалост. Това обаче доказваше, че има още нещо. Сега въпросът вече беше друг — дружелюбни ли са те? На какво са способни? Така основахме ЦРУ, за да предпазим нацията от външна заплаха, и по-специално от онази, която е особено външна, да кажем извънземна. В Мюрък започнахме да реконструираме техническото средство, което бяхме намерили, и направихме аутопсия на тялото. Резултатите бяха, меко казано, интересни. Успяхме да установим комуникация с тях, което в началото бе трудно, предвид тогавашното ни ниво на техническо развитие. Стана ясно, че целта на тези същества е да дойдат на Земята, за да я превземат. Били „прогонени“ в космоса вследствие на разрушителен катаклизъм и оттогава обикаляли в търсене на подходящо за живот място. По този въпрос бяха съвсем открити и поискаха помощ от нас.

— И вие се съгласихте? — невярващо попита Лин.

— Те знаеха как да помолят — усмихна се Джейкъбс. — Разбират човешката природа изключително добре. Да си кажем правичката — разчитаха на нашата лакомия и суета. Казаха ни, че ако им помогнем, ще ни възнаградят с равностойно положение в новия свят, който ще изградят, както и с безсмъртие.

— И вие им повярвахте? — скептично попита Адамс.

— Получихме известни гаранции и доказателства — отвърна Джейкъбс, — но да не се отклоняваме. Споразумяхме се, че ще оцелеят сто души и основахме групата „Билдерберг“, за да отсеем най-способните. Първата ни среща беше през май петдесет и четвърта. Тогава решихме да приемем договора за основаване на ЦЕРН на двайсет и девети септември същата година. ЦЕРН, Европейската организация за ядрени изследвания, бе създадена, за да развие технологията, която да доведе партньорите ни на Земята.

— Но те вече са имали космически кораб — вметна Лин. — Защо са се нуждаели от вашата помощ?

Джейкъбс кимна.

— Права сте, разбира се. Те действително могат да пътуват на огромни разстояния, но в малки кораби, достатъчни само за един пилот, който е в състояние на снижени жизнени функции, а това често представлява опасност, както доказва катастрофата при Розуел. Според нас причината за нея е била, че пилотът не е могъл да се събуди от дълбокия си сън. Те искаха нещо повече — цялото им население да бъде транспортирано тук накуп, заедно с транспортните и технологическите си средства, в готовност за инвазия.

Джейкъбс не обърна внимание на ужаса, изписан по лицата на Адамс и Лин.

— Реши се тези изследвания да са базирани в Европа, а не в Щатите, за да прикрием връзката между нашата работа там и реконструкцията от мястото на инцидента, която към онзи момент се извършваше тук, в Зона 51. Скоро след като отворихме каналите за комуникация, се реши, че Мюрък е твърде открито място, така че ЦРУ спонсорира построяването на нова база до Груум Лейк, в пустинята Невада, място, което практически гарантира анонимност. Известните на обществото проекти, които развихме тук — шпионският самолет U2, стелт бомбардировачът и стелт изтребителят, както и всички нови безпилотни самолети — се дължат на онова, което открихме на космическия кораб. Работа ни в ЦЕРН обаче отива една идея по-далеч от това. Докато в Зона 51 развиваме технология, която осигурява на Запада стабилно превъзходство над враговете ни, в ЦЕРН ни занимава единствено създаването на времево-пространствен тунел, на устройство, което ще докара пришълците тук.

— Времево-пространствен тунел? — изуми се Лин. — Възможно ли е това изобщо?

— Не е, или поне не с технологията, с която разполагаме. Ние обаче работим със същества, които са хиляди години по-напред от нас. На нас, простосмъртните, тяхната наука ни изглежда като магия. Дори с тяхна помощ имахме големи трудности при изграждането на устройството. Нашето, разбира се, е част от двойка — другото е на кораба-майка, на хиляди светлинни години в Галактиката. Представете си го като предавател и приемник. Тяхната машина ще огъне времево-пространствения континуум, а нашата, „предавателят“, ще гарантира, че двете точки — нашата и тяхната — ще се срещнат и ще се пресекат. Двете машини трябва да са перфектно синхронизирани, иначе опитът може да завърши във всяка точка във Вселената.

— Значи устройството е готово? — попита Адамс, спомняйки си разговора в имението в Мейсън Нек.

Джейкъбс широко се усмихна.

— Ще бъде до няколко дни. Почти сме готови.

— А какво ще стане, когато пристигнат? — попита Лин.

— Ще избухне глобална пандемия, биологическа война с колосален мащаб. Тя ще намали населението на света с деветдесет и осем процента. Оцелелите ще заловим и поставим под своя власт, а основната част от огромното жизненото пространство на планетата ще остане за гостите ни. И за стоте оцелели, разбира се.

— Защо си въобразявате, че ще ви пощадят? — ядоса се Адамс.

— Вече получихме формулите на биооръжието и на ваксината — отвърна Джейкъбс, — а наградата си струва риска.

— Отрепки! — гневно се изплю Лин. — Ще убиете шест милиарда души заради наградата си? Дано горите в ада!

Джейкъбс се усмихна самодоволно.

— Надали — отвърна той. — Безсмъртни сме, забравихте ли?

Адамс го погледна присмехулно.

— Живеете в измислен свят, те никога няма да изпълнят своята част от сделката.

Самоувереното изражение на Джейкъбс накара Лин да се замисли. Тя поразрови паметта си и изведнъж се сети за нещо.

— Защо непрекъснато казвате „ние“, когато говорите за Розуел? — попита тя. — Инцидентът се е случил през четиридесет и седма, тогава сте били малко момче.

Джейкъбс поклати леко глава.

— А, най-после се усетихте — отвърна той. — Не, не бях момче. Тогава участвах в Централния отряд по разузнаването, предшественика на ЦРУ. Изпратиха ме да проуча инцидента в Розуел и точно аз препоръчах сформирането на ЦРУ, за да ни защити от евентуално чуждо нашествие. Назначиха ме за ръководител на въпросното поделение — така наречения „Отряд за извънземни“ — веднага след основаването на Управлението. След като установихме контакт, аз пръв говорих с тях, а после предложих и осъществих създаването на група „Билдерберг“ и на ЦЕРН. Участвах във войната като майор от Помощни операционни системи, а по време на инцидента с космическия кораб бях на четирийсет и девет години. — Джейкъбс гледаше с удоволствие шока в очите на пленниците си. — Истинското ми име е Чарлз Уитуърт и съм роден в Далас, Тексас, на трети октомври хиляда осемстотин деветдесет и осма година. Аз съм на сто и четиридесет години.

Докато ставаше от стола си, той широко се усмихна. Леко прегърбената поза, характерна за мъж около седемдесетте, изведнъж се превърна в изправената военна стойка. Свали си протезите и под тях се показаха прекрасни зъби, а иззад затъмнените очила изникнаха кристалночисти сини очи. Джейкъбс подръпна леко увисналата кожа под брадичката си, тя се разтегли и остана в ръката му — явно беше професионален грим.

— От шейсет и девета насам, когато сключих сделката с тях, имам тялото на трийсетгодишен мъж — обясни той. — Чарлз Уитуърт умря, а на негово място създадох Стивън Джейкъбс. Оттогава използвам протези и грим, когато съм на публично място, за да остарявам съобразно новата си година на раждане, а именно — хиляда деветстотин и четирийсета. Поисках доказателства и те ми ги дадоха. Това е генна модификация, която никога няма да разберете. Погледнете ме — нареди им Джейкъбс с налудничав блясък в очите. — Аз съм доказателството, че ще спазят обещанието си. На практика вече съм безсмъртен. — Той ги прикова с пронизващия си син поглед. — А Земята е обречена.

Лин първа се отърси от шока, предизвикан от думите му. Ученият в нея бързо надделя над емоционалната реакция.

— Все още не сте отговорили на въпроса, който истински ме интересува — каза тя, гледайки го в очите. — Какво общо има трупът, който намерихме в Антарктида, с всичко това? И той ли е един от онези, които искат да дойдат сега? Ако е така, какво са правили тук преди четиридесет хиляди години?

Дори под смъртна заплаха Лин трябваше да узнае отговора. Именно тялото я беше замесило, освен това колегите й бяха избити заради него. Най-малкото на тях го дължеше.

— Тялото ли? — замисли се Джейкъбс, преди да погледне часовника си. — Мисля, че засега ви казах достатъчно, доктор Едуардс. Време е да тръгваме. Май ще трябва да влезете в гроба, без да разберете.

Обърна се към Елдридж и кимна към вратата. Едрият мъж се приближи и я отвори, а Джейкъбс го последва, като в последния момент се обърна към Лин и Адамс.

— Всъщност трябва да сте ми благодарни — каза им той. — Каквото и да ви очаква тук, ще бъде за предпочитане пред онова, което ще се случи на повечето земни жители през следващите седмици и месеци. Вирусът, който ще пуснем, е жесток, убийствен. Разяжда плътта отвътре. Наистина, радвайте се, че ще умрете преди това.

— Копеле — процеди Адамс през стиснати зъби.

— Може би — призна Джейкъбс. — Сбогом.

Обърна се и двамата с Елдридж излязоха през стоманената електронна врата, която се завъртя и затвори след тях. Буквално след минути в стаята влязоха трима мъже. Приличаха на учени и всичките бяха на средна възраст — сериозни, облечени с лабораторни престилки. Единият, дребен благ човек, леко плешив и с дебели очила, се приближи до пленниците и ги погледна изпитателно.

— Аз съм доктор Стайнбърг — приятелски каза той — и отговарям за вашите процедури. Ще се постарая да огранича болката, доколкото е възможно. Ако съдействате, ще изпитате лек дискомфорт, нищо повече.

— А ако не съдействаме? — попита Лин.

— Приемаме, че ще съдействате, и засега оставяме нещата така — дипломатично отвърна той. — Първо обаче ще направим някои основни тестове, да видим какво е физическото и психологическото ви състояние, така че да калибрираме правилно уредите.

— Тоест, за да може да стигнете колкото е възможно по-далеч, без да ни убиете? — попита Адамс, а Стайнбърг се усмихна.

— Да, господин Адамс, точно това имам предвид. — Той отправи жест към другите двама, които затъркаляха големи колички с различни медицински инструменти върху тях. — Е, да започваме.