Дж. Т. Бранън
Произход (17)

11

Метрото на Сантяго е най-скъпото в Южна Америка. По петте линии има повече от сто гари, те разчитат на над сто километра релси и обслужват над два милиона пътници на ден. Метрото е кръвоносната система на града.

Когато изведе вярната кобила на перона, покрай зяпачите, които крещяха, сочеха и викаха, Адамс беше сигурен, че на релсите за пръв път стъпва кон. Не знаеше дали животното ще пожелае да напусне платформата и да скочи между стоманените релси, но трябваше да опита — планът му зависеше от това да стигне до тунелите.

Лин се хвана здраво за него, той насочи кобилата към ръба на перона и тримата скочиха от безопасната платформа върху релсите.

На операторите в разузнавателната база в Невада никак не им беше лесно. С лекота следваха коня по улиците благодарение на камерите, но сега той се беше спуснал в метрото и никой не разбираше как ездачът е успял да го постигне.

Главният техник веднага проникна в компютрите на отдел „Градски транспорт“ и зареди записите от камерите им. Когато най-сетне успя да ги пренасочи към мониторите си, единственото изображение от камерата на платформата му показа задните крака на коня, който в галоп потегляше по източния тунел, към Санта Ана.

Операторът с нежелание посегна към телефона.

Докладите бързо стигнаха до Елдридж. Транспортната полиция получи заповед веднага да спре всички влакове и да прати хора, които да изкарат коня и ездачите му от тунелите. Междувременно Елдридж подканваше Ренфрю да кара по-бързо по „Катедрал“ до гара „Санта Ана“, където смятаха да пресрещнат бегълците и да сложат край на лудешкото надбягване из града.

След няколко минути той поведе хората си по стълбите към гарата — по четирима наведнъж, нарамили оръжията и вдигнали предпазителите. По същото време цели тълпи напираха нагоре към изходите и Елдридж не разбираше дали това е защото полицията евакуира метрото, или заради нещо друго.

Хората му слязоха по стълбите на бегом и той можеше да се закълне, че чува цвиленето на кон точно зад ъгъла. На път към западния перон екипът мина покрай последните няколко бродяги, които се точеха по постлания с плочки модерен коридор, и накрая се озоваха на самия перон, под голяма арка.

— Готови! — извика Елдридж и хората му вдигнаха оръжията си в синхрон — 9-милиметрови картечни пистолети, насочени право напред — към мрака на тунела отсреща, готови да застрелят коня в момента, в който се появи. Ако електрическият ток не убиеше двете мишени, щом паднеха от мъртвото животно, хората му щяха да се втурнат и да ги хванат.

Чуха цвилене от вътрешността на тунела, заеха позиция и щом различиха наближаващия силует, спокойно издишаха, без да вдишат. Всеки искаше да се увери, че изстрелът му ще бъде точен.

Тогава кестенявата кобила изникна на перона, носейки се в пълен галоп между стоманените релси — прекрасно, впечатляващо животно с козина, която блестеше на флуоресцентната светлина, с напрегнати от усилието мускули.

— Не стреляйте! — кресна Елдридж.

Конят прелетя край тях с пълна скорост, навлезе в следващия тунел и се скри от погледите им. Беше величествена гледка, но нещо липсваше. Нещо изключително важно.

— Къде са Адамс и Едуардс, по дяволите? — вбесено изкрещя Елдридж.

Адамс спря насред тунела, двамата с Лин слязоха и той плесна кобилата, за да я отпрати към следващия перон. Докато я наблюдаваше как галопира между релсите, той отправи молитва към духовете, за да им благодари, че са му изпратили това великолепно животно, и да ги помоли да го пазят.

Сигурен беше, че някъде по линията има вход, шахта за персонала, която води до сервизно помещение. Тунелът обаче беше тъмен, осветен само от бледите аварийни светлини, а нощем той отдавна вече не виждаше така добре, както навремето.

Лин първа забеляза стоманената врата, скрита в сенките от лявата им страна. Адамс хукна към нея и я отвори. Отново провери дали ги преследват, хвана Лин за ръката и я бутна в сервизния коридор пред себе си. Щом очите им най-сетне свикнаха с мрака, Мат реши да изключи осветлението, за да не привлича внимание. След по-малко от две минути обаче закова на място.

— Пред нас има хора — напрегнато прошепна той на Лин. — Идват по коридора. Скоро ще бъдат тук.

Той бързо я затегли обратно по коридора, на няколко метра от мястото, до което бяха стигнали. В тъмното бе успял да забележи ред метални шкафове до стената и сега с Лин паникьосано натискаха дръжките, за да открият някой отворен.

— На вратата са! — предупреди Адамс и точно в този момент Лин успя да отвори един шкаф. Напъхаха се в тясното пространство и дръпнаха алуминиевата врата възможно най-безшумно.

Това беше шкаф за почистващи препарати, пълен с метли, парцали и препарати. Мястото обаче им стигаше и когато лампите светнаха, те впериха поглед в цепките на вратата. След няколко мига очите им привикнаха към ослепителната светлина и те различиха група униформени полицаи — вероятно от транспортната полиция, даде си сметка Адамс — които тичаха по коридора към тунела.

Адамс не знаеше дали кобилата е била открита — бяха слезли доста далеч от гара „Санта Ана“, но тя може би вече бе стигнала дотам, ако е препускала в галоп. Не знаеше и дали полицаите подозират, че с Лин са напуснали тунела по коридора, или просто слизат в него по прекия път. Така или иначе сега полицията (или онези, на които докладваха) със сигурност щеше да реши, че мишените не са в сервизния коридор и Адамс и Лин щяха да получат възможност да си починат и да избягат.

Изчакаха, докато стоманената врата към тунела се затвори, открехнаха шкафа и тихо се промъкнаха по ярко осветения коридор, готови за действие. Десет минути по-късно се изкачиха на нивото на улицата, като по пътя трябваше да се крият само още два пъти. Слава богу сетивата на Адамс се бяха пробудили и ги предупреждаваха точно навреме.

Изходът ги изведе на „Катедрал“, само на сто метра от пресечката с „Бразил“. Камерите тук бяха много малко, но и Адамс и Лин вече ясно осъзнаваха опасността от сателитното наблюдение и веднага се скриха под платнището на един магазин, като се престориха, че разглеждат разнообразните плодове на витрината.

— Трябва да намерим кола и да се махнем от града — решително каза Лин. Досега водеше бившият й съпруг и макар че му беше благодарна — затова го потърси, в края на краищата — тя не беше човек, който лесно би се примирил с безпомощността си. Ако поемеше юздите сега, поне щеше да спаси малкото самоуважение, което й беше останало.

— И аз това си мислех — съгласи се Адамс. — Но откъде да намерим кола?

— Ето оттам — веднага отговори Лин.

— Какво? — изненадано попита Адамс, но щом видя пламъчето в очите на бившата си съпруга, разбра, че планът й е добър.

В контролния център, дълбоко под въздушната база в Невада, техниците бяха изпаднали в паника. Бяха внесли параметрите — перони, линии, сервизни входове и изходи, и всички точки, от които се излизаше на улиците на Сантяго — и сега наблюдаваха всяко от тези места. Проблемът беше, че изгубиха няколко минути заради пренасочването на сателитния сигнал от тяхната организация до АНС, а после от АНС до Бюрото за национално наблюдение, което всъщност управляваше сателитите. Ако междувременно мишените бяха напуснали тунелите, отдалечавайки се достатъчно, директното наблюдение нямаше да разкрие нищо.

Оставаха им камерите из целия град, софтуерът за лицево разпознаване и агентите, които издирваха бегълците. Ако постъпеше такава заповед, всяка правителствена агенция в Сантяго щеше да бъде инструктирана да открие Матю Адамс и Евелин Едуардс. Градската полиция, националната полиция, карабинерите и много други можеха да бъдат мобилизирани, за да участват в търсенето. Засега обаче техниците щяха да продължат да наблюдават и да се надяват на резултати.

— По дяволите! — вбесено възкликна Елдридж и заби облечената си в ръкавица ръка в една мраморна колона във фоайето на гара „Санта Ана“. Адамс и Едуардс бяха изчезнали — нямаше ги в тунелите, по пероните и в сервизните площи, а според гласа в слушалката камерите из града не ги бяха засекли. Елдридж знаеше, че може все още да се намират в метрото — подробното му претърсване би отнело цели дни — и започна да си дава сметка, че шансовете да ги задържи намаляват с всяка минута.

След час научи, че ловът може би вече е напуснал очертанията на града. Собствениците на магазина на „Катедрал“ — невредими, но вързани и със запушена уста — били открити от двама клиенти, които веднага се обадили в местната полиция. Колата на собствениците, които живеели в апартамента над магазина, била паркирана отзад, откъдето я откраднали бегълците. Полицията веднага я пусна за издирване и Елдридж скоро научи, че е стигнала далеч на север, чак до Мерцедариос в Кончали, преди мишените да я зарежат на пътя. Не се знаеше какво е станало с тях след това — може би бяха откраднали друга кола, може би се бяха върнали в метрото, а може би вече напускаха града с влак или автобус.

Техниците в базата сравняваха снимките им със записите от камерите на всички автогари, гари и метростанции, но засега не бяха открили нищо. Информацията от камерите по пътищата и снимките на шофьорите, минали през пунктове за контрол на скоростта, също подлежаха на анализ, но Елдридж не хранеше особени надежди.

Играта щеше да продължи и със сигурност щеше да бъде интересна.