Алберт Лиханов
Пролитане (80)

10

Стъмни се. Глебка бродеше из интернет, жените зяпаха телевизора — всички се бяха отдали на привичните си занимания.

Глебка не чу веднага звъна на мобилния. Използваше го рядко, не го беше дал на порасналите мъжаги — нали живееха в съседство, приискаше ли им се да си поговорят, нищо не пречеше да се отбият при него. Употребяваше го много рядко — еднопосочно — само по неотложни дела. Понякога майка му го търсеше от работа, с молба да я посрещне заради торбите с покупки, които мъкнеше, но иначе и тя не беше сред големите любителки на дърдоренето. Старите навици са по-надеждни от новите.

И изведнъж мобилният задрънча. Не много шумно, приглушено, сякаш се притесняваше да не обезпокои някого. Глебка не го чу веднага.

Чудейки се кой би могъл да бъде, без предварително да се изпълва с ненужно безпокойство, той натисна бутона и поднесе апарата към ухото си:

— Слушам ви.

— Глебка — назова името му някакъв далечен, хриплив глас и сякаш нещо се стовари върху му. — Глебка!

Обаждаше се Борис. Също като тогава, когато беше пленник.

— Глебка — достигна до него същият далечен, до болка познат глас; попита го: — Позна ли ме?

— Да! — извика Глеб и се изправи.

— Не затваряй — настоя Борис.

— Да — повтори механично Глеб.

— Иди до вратата!

Глеб изпълни поръчката му. С крайчеца на окото си видя как баба му и майка му се надигат заедно с него, сякаш усетили, че предстои да се случи нещо много важно. И, разбира се, страшно. Защото само от страх, дори от ужас, човекът който е на седемнайсет години без пет минути може изведнъж да стане блед като платно, на челото му да се оформи сребърен бисер от пот, а той да крачи бавно към вратата, с вдървени нозе и да притиска към ухото си с едната ръка телефона си, а другата да протегне напред — сякаш се движи към мина със закъснител. Към взрива, който е неизбежен, към неотменимата беда.

— Отиваш ли? — попита отново Борис от далечните си далнини.

— Да — отвърна Глебка. Сякаш беше забравил останалите думи до една.

От всичко това жените ги бяха полазили тръпки. Той самият бе станал на бучка лед.

— Стигна ли? — попита Борис.

— Да.

— Сега тихичко бутни вратата! Много тихо! После широко я разтвори!

Глебка отвори вратата и пред всички… Пред него в полумрака на сенките стоеше Марина.

Тя беше облечена в дълга черна рокля.

Главата й беше покрита по селски с обикновена черна кърпа. В ръцете си държеше нещо завито в бяло. Протягаше го напред през прага.

Сякаш от полумрака на изпълнения с неясноти живот, тя протягаше ръце към светлината и топлината — подаваше им бебе.

Глебка бутна телефона в джоба си и се втурна напред.

Пое бебето като най-дългоочакваната вест от своя брат. Отстъпи крачка назад, внесе го в дома с протегнати напред ръце.

Веднага, без всякакви обяснения, във въображението му възникна следният образ: той носи на гърба си едно малко човече, подскача и даже цвили като конче, както някога Бориска; скача из стария парк, където през пролетта по земята пърхат неопитните пролитащи.

Изведнъж, усмихната и ясна, пред него изникна представата за собствения му смислен живот, за собственото му бъдеще.

Просто той щеше да защитава ето такива деца. Като това мъничко момченце например, което беше поел в ръцете си — съществуваше ли такава професия? Би трябвало да има някой надежден и верен човек, който да спасява и опазва слабите и невръстните! Какво беше казала Олга: не да залавя, а да защитава!