Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Слëтки, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Алберт Лиханов
Заглавие: Пролитане
Преводач: Румен Христов Шомов; Ганка Константинова (част пета)
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Хайни
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: руска
ISBN: 978-619-7029-07-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9076
История
- — Добавяне
7
Горево, разбира се, разполагаше с още кадрови резерв, но това беше все дребосък и бъдещето, което той предлагаше, едва прозираше през мъглата и съмненията на предстоящите десет, че и повече години. Иначе казано, по онова време в Горево хлапашката общност беше слабовата, а и Бориска не беше върха — не ставаше за атаман; за атаман можеха да имат претенции Главанака Витя и Васка Аксела — най-малкото защото бяха по-големи на години; но тогава братоците все още изглеждаха кротки като телета, макар хриптящите им кресливи юношески гласчета, изпъстрени с фалцети, вече да мутираха в баритони, особено когато с удоволствие псуваха.
След като обмисли добре нещата, Бориска избра братята. Не скри нищо и съвсем откровено ги запозна с приключенията си от последните дни. Гореви се възмутиха от подлото колективно нападение, а нали и те учеха в същото училище, де да бяха знаели по-рано, ако бяха трима, надали онези щяха да се престрашат, да не говорим пък какво би станало, ако към тайфата им се прибавеха Петя, Федя и Ефим…
Заловиха се да разсъждават: шестима срещу десет, как звучи? Слаба работа? Или бива? Не, всичко е ясно, срещу шестима онези няма да посмеят, всеки Горев е ехе-хей… Ами всеки срещу всеки? Никой няма да си тръгне с празна торба… Преимуществата обаче са никакви. Трябват земляци — или повече, или по̀ да ги бива.
Беше есен, момчетата седяха на дънери край къщата на Витя и Васка и бърникаха в носовете си.
— Трябва да изучим някои техники — рече Бориска.
— Нещо като бокс ли? — попита Главанака.
— Може и карате — подкрепи го Аксел, — жиу-жицу, или нещо такова, ей на, даже президентът го може, защо не и ние?
— Президентът, президентите — провлачи Бориска. — Те са учени, образовани са, имат си тепих, как му викаха? Татами. А ние…
— Чудо голямо!
— Трябва така: прас — в носа, а с копитото долу, чат ли си? И в носа, и с копитото! Два пъти по два.
— Не е ли по-добре бокс? — сети се Аксел.
— Бокс — кимна Бориска.
Всички въздъхнаха. От бокс и помен нямаше в градчето…
Напуснаха дънерите с нежелание. Насреща им се появи тройката: Петя, Федя и Ефим. Зарадваха се на срещата, огледаха синините по лицето на Борис, предложиха да измъкнат от къщи биричка. Витка и Васка одобриха идеята, но Борис се опъна — не щеше проклетата бира, въпреки че нямаше нищо против да се забрави, да се изключи от всичко.
Все пак не остана на почерпката. У дома го чакаше Глебка. Притича и се притисна към него с крехкото си телце, сякаш му беше баща.
Бориска изхълца. Той самият не знаеше какво е да се притиснеш към баща си, да се долепиш до него, той не познаваше собствения си баща, а сега изведнъж, още невръстно, малкото му братче се беше сгушило в тялото му и той беше почувствал, беше събудил в себе си трепета на някакво ново, съвсем недетско чувство. Не само обич към Глебка, не само желание да гушнеш братчето до себе си, да го прегърнеш, но и още нещо — нещо по-сериозно, като при големите. Усети върху плещите си тежест. Някаква внезапна смазваща тъга за Глебка — как ще порасне, кой ще бди над него, какъв ще стане?
Как се събужда бащиното чувство? Този въпрос наистина е сериозен, не можеш да му отговориш веднага.
Да го зададем по-просто: не е ли братското чувство, чувството на обич към детето, което изпитва по-големият към по-малкия човек с обща кръв, не е ли желанието му да го защити от беди и зли сили — предчувствие за бащинство, пролог към бъдещото му порастване и страх за живота на другия?
Навярно, да.
И Бориска изхълца от небивалата сила на новото чувство, което нахлу в душата му, като неочаквана висока и топла вълна. Две малки сълзи се търкулнаха от очите му.
Те бяха леки, светли, може би дори сълзи на радост. С тях си бяха отишли обидата от поражението, неяснотата какво да предприеме и как да продължи напред, а мястото им — мястото на оскъдните, почти мъжки сълзи — зае топлата и добротворна радост към това мъниче, към беззащитния му и наивен малък живот.
Боря чувстваше как заедно с обичта в него се влива и сила, но съвсем не физическа — тя представляваше по-скоро увереност, спокойствие, придобиване на стабилно знание как да постъпи, ако някой нанесе обида на братчето му.