Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Слëтки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Пролитане

Преводач: Румен Христов Шомов; Ганка Константинова (част пета)

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: руска

ISBN: 978-619-7029-07-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9076

История

  1. — Добавяне

7

Горево, разбира се, разполагаше с още кадрови резерв, но това беше все дребосък и бъдещето, което той предлагаше, едва прозираше през мъглата и съмненията на предстоящите десет, че и повече години. Иначе казано, по онова време в Горево хлапашката общност беше слабовата, а и Бориска не беше върха — не ставаше за атаман; за атаман можеха да имат претенции Главанака Витя и Васка Аксела — най-малкото защото бяха по-големи на години; но тогава братоците все още изглеждаха кротки като телета, макар хриптящите им кресливи юношески гласчета, изпъстрени с фалцети, вече да мутираха в баритони, особено когато с удоволствие псуваха.

След като обмисли добре нещата, Бориска избра братята. Не скри нищо и съвсем откровено ги запозна с приключенията си от последните дни. Гореви се възмутиха от подлото колективно нападение, а нали и те учеха в същото училище, де да бяха знаели по-рано, ако бяха трима, надали онези щяха да се престрашат, да не говорим пък какво би станало, ако към тайфата им се прибавеха Петя, Федя и Ефим…

Заловиха се да разсъждават: шестима срещу десет, как звучи? Слаба работа? Или бива? Не, всичко е ясно, срещу шестима онези няма да посмеят, всеки Горев е ехе-хей… Ами всеки срещу всеки? Никой няма да си тръгне с празна торба… Преимуществата обаче са никакви. Трябват земляци — или повече, или по̀ да ги бива.

Беше есен, момчетата седяха на дънери край къщата на Витя и Васка и бърникаха в носовете си.

— Трябва да изучим някои техники — рече Бориска.

— Нещо като бокс ли? — попита Главанака.

— Може и карате — подкрепи го Аксел, — жиу-жицу, или нещо такова, ей на, даже президентът го може, защо не и ние?

— Президентът, президентите — провлачи Бориска. — Те са учени, образовани са, имат си тепих, как му викаха? Татами. А ние…

— Чудо голямо!

— Трябва така: прас — в носа, а с копитото долу, чат ли си? И в носа, и с копитото! Два пъти по два.

— Не е ли по-добре бокс? — сети се Аксел.

— Бокс — кимна Бориска.

Всички въздъхнаха. От бокс и помен нямаше в градчето…

Напуснаха дънерите с нежелание. Насреща им се появи тройката: Петя, Федя и Ефим. Зарадваха се на срещата, огледаха синините по лицето на Борис, предложиха да измъкнат от къщи биричка. Витка и Васка одобриха идеята, но Борис се опъна — не щеше проклетата бира, въпреки че нямаше нищо против да се забрави, да се изключи от всичко.

Все пак не остана на почерпката. У дома го чакаше Глебка. Притича и се притисна към него с крехкото си телце, сякаш му беше баща.

Бориска изхълца. Той самият не знаеше какво е да се притиснеш към баща си, да се долепиш до него, той не познаваше собствения си баща, а сега изведнъж, още невръстно, малкото му братче се беше сгушило в тялото му и той беше почувствал, беше събудил в себе си трепета на някакво ново, съвсем недетско чувство. Не само обич към Глебка, не само желание да гушнеш братчето до себе си, да го прегърнеш, но и още нещо — нещо по-сериозно, като при големите. Усети върху плещите си тежест. Някаква внезапна смазваща тъга за Глебка — как ще порасне, кой ще бди над него, какъв ще стане?

Как се събужда бащиното чувство? Този въпрос наистина е сериозен, не можеш да му отговориш веднага.

Да го зададем по-просто: не е ли братското чувство, чувството на обич към детето, което изпитва по-големият към по-малкия човек с обща кръв, не е ли желанието му да го защити от беди и зли сили — предчувствие за бащинство, пролог към бъдещото му порастване и страх за живота на другия?

Навярно, да.

И Бориска изхълца от небивалата сила на новото чувство, което нахлу в душата му, като неочаквана висока и топла вълна. Две малки сълзи се търкулнаха от очите му.

Те бяха леки, светли, може би дори сълзи на радост. С тях си бяха отишли обидата от поражението, неяснотата какво да предприеме и как да продължи напред, а мястото им — мястото на оскъдните, почти мъжки сълзи — зае топлата и добротворна радост към това мъниче, към беззащитния му и наивен малък живот.

Боря чувстваше как заедно с обичта в него се влива и сила, но съвсем не физическа — тя представляваше по-скоро увереност, спокойствие, придобиване на стабилно знание как да постъпи, ако някой нанесе обида на братчето му.