Алберт Лиханов
Пролитане (37)

9

Каква беше историята?

Управлявал тогава Русия нейният кръстител Владимир Червеното слънчице. Имал той няколко сина. Най-любимият — неговата най-голяма надежда — Борис. Най-малкият — още дете, по-точно — юноша: муромският Глеб — и той, от ясно по-ясно, княз. Имал знаменитият княз още един голям син — Святополк — с прекрасно име, но с душа, обрасла в черни коварства.

Остарял и станал немощен княз Владимир, а точно тогава печенегите налетели на руските княжества. Изпратил тогава княз Владимир своята най-голяма надежда — княз Борис — срещу врага. И решил старият баща — щом Борис се завърне, веднага да му предаде киевското княжество.

Когато разбрали, че насреща им идва войската на Борис, печенегите се разбягали и князът поел към къщи. Разпънал шатрата си да пренощува, но преди това освободил своята армия — мъка измъчвала младия княз, защото бил получил вест, че баща му не го бил дочакал, бил предал богу дух.

Най-близките му съратници напразно настоявали князът да тръгне веднага за Киев и да вземе властта; той не приел — твърдял, че по старшинство властта принадлежи на брат му, човекът с душа, обрасла в черно коварство и с име, изразяващо лъжовно достойнство — Святополк. През нощта убийците, изпратени от Святополк, се промъкнали в шатрата на Борис, който в този момент се молел и го убили. Умирайки, Борис успял да прошепне:

— Не им го вменявай като грях, Господи!

Най-малкият — Глеб, бил княз на град Муром. Въпреки че баща им вече не бил между живите и дори бил погребан, Святополк му изпратил лъжлива вест, че княз Владимир е тежко болен. Глеб наредил да приготвят ладиите и се заспускал по реките към Киев.

Както и Борис, добрите духове предупредили Глеб, че Святополк възнамерява да го убие и че той вече е убил Борис.

Не повярвал младият Глеб, че е възможно да има такова безсмислено коварство — и то не срещу кого да е, а брат срещу брата — и продължил своя път към Киев. Насреща му се появила лодката с дружинниците на Святополк. Едва когато войниците скочили на ладията на Глеб и вдигнали мечовете си над него, той разбрал, че предупрежденията на духовете не били напразни, че Святополк е замислил невиждано престъпление.

Между другото, убийството извършили не вражеските дружинници, а предателят готвач, който за да се подмаже, прерязал гърлото на момчето княз с кухненския си нож.

Хвърлили тялото му в крайбрежните храсти, дори не го закопали в земята.

Но в това семейство имало още един брат — Ярослав. Святополк искал да погуби и него, Ярослав обаче събрал силна войска и тръгнал на бой; Ярослав разпънал своята шатра на същото място, където била шатрата на Борис. И двете братски войски започнали кървава битка в името на справедливостта и на погубените от своя брат братя. Когато Ярославовите воини изтръгнали чиста победа, Святополк побягнал, а братът победител заповядал да не го преследват:

— Сам Господ ще го съди за делата му — изрекъл той.

Святополк се скитал от едно на друго място, но мълвата за извършените от него братоубийства винаги го изпреварвала и вредом той бил посрещан с презрението на хората. Така и погинал по чужбина; заровили го в земята без да го опеят.

Борис и Глеб били провъзгласени за светци на втори май 1072 година, така че това не било никаква приказка, а самата чиста истина.

В книжката се разказваше и друга история — за намирането на тялото на Глеб. По думите на Ярослав, започнали да го търсят из целия път. Дълго го търсили. Но една нощ видели над непроходимата гора стълб от светлина. Поели нататък, с големи усилия преодолели препятствията и съзрели върху поляната нетленното, недокоснато нито от смъртта, нито от зверовете тяло на невинно убитото дете княз.

Братята получили и още едно име — Мъченици.

Следователно, те не били понесли мъките си от някакви чужди, непознати хора, а от своя кръвен по-голям брат, вярвайки до своя сетен миг, че подобно посегателство, единствено в името на властта, не е възможно.