Алберт Лиханов
Пролитане (25)

5

Август и началото на септември за Бориска се сляха в един непрекъснат ден. В едно еднообразно действие — стрелба и само стрелба.

Може би защото почти не излизаше от тира, животът навън продължаваше в негово отсъствие. Глебка не можа да издържи дълго — още беше малък — все си намираше повод да се разкара заради някакви неотложни задължения. После отново се връщаше и се залавяше с тренировките.

Боря от време на време го питаше:

— Е, какво ново по белия свят?

Глебка надрънкваше какви ли не хлапешки щуротии — какво ли друго можеше да се очаква?

В тези месеци Боря пропусна не едно събитие. Още през август например Главанака попита — ей така, без всякакво гъбаркане, по-скоро за лична информация:

— Вашият майор вчера беше ли къркан?

Борис и Глебка не разбраха въпроса.

— Много просто — възкликна Витка. — Вчера всички десантчици бяха фиркани до козирката. Не гледахте ли по телевизора? В Москва направо се давеха във фонтаните. Цялата милиция беше на нокти! Ден на десантчика… Насмукват се до смърт. В моряшките си фланелки и в светлосините си барети…

Естествено, Борис се застъпи за майора.

— Не всички са алкохолици!

— Не всички — веднага се съгласи Витка, — но в този ден всички десантчици се натаралянкват. По това веднага можеш да разбереш дали някой е десантчик, или не.

Сякаш прогонвайки комар, Боря поклати глава, за да се освободи от тази глупост.

Той не обърна внимание и на друго доста важно събитие.

След онази нощ, когато бригадата на Хаджанов пренощува в техния двор, десетимата мъже изчезнаха яко дим — като ято комари попиляно от вятъра. Но само за няколко дни.

През същия този август във вечерните часове Хаджанов на няколко пъти изчезва от стрелбището. Момчетата оставаха сами — и макар да знаеха, че не е редно — Борис даваше на Глебка да постреля с неговата „цигулка“; получаваше се доста добра стрелба. И така, когато чичо Миша ги оставяше сами, и от строго по-строго им заръчваше да се заключват и да не отварят на никого, те изпитваха радост.

Най-напред, защото им се даваше известна свобода. Не някаква си там глупава детинска самостоятелност, а истинска свобода — добре въоръжена. Макар тя да се ограничаваше в пределите на тира, зад желязната му врата, и макар да не можеха да направят и крачка навън, в душите им се появяваше нещо ново, неясно, нещо като за възрастни и то съвсем не беше леко.

Усещането не си отиваше веднага. Минаваха десетки минути преди стрелбата — тяхното постоянно занимание — да ги увлече отново; преди да съсредоточат поглед в мишената, да притаят дъх, преди ръцете им да станат като от стомана.

Ако се замислим, колко удивително е наистина да настроиш своето тяло, своя дух, своя мозък — да ги принудиш да се слеят в една незрима мигновена нишка, в две точки — мушката и мишената. Сами по себе си те са нищо, но придобивайки духа, силата, властта на човека, те се сливат в нещо може би съвършено.

Странно съвършенство. Дори страшно, защото заповядаш ли на своята воля, куршумът може да полети в избраната от теб мишена и не е задължително тя да е хартиена. Това, което се нарича тренировка — само някой да отвори вратата — и за миг ще се превърне в нещо опасно, в нечие наказание, в насилие над някого, в болка, дори в смърт! На каква ли опасна власт могат да бъдат дарени Борис и Глебка, ако бъде насочен техният ум в някому нужната посока? Само ги обучи. Само им внуши каквото искаш. Само ги побутни с думите: налага се…

Несъзнателно, необяснимо, но чувството за натиск предизвикан от собственото умение — от властта на ръцете над тези олекотени и уж неособено опасни малокалибрени винтовки, тласка към самостоятелност, дори към независимост.

Засега тази независимост се концентрираше в черното окръжение на десетката в хартиената мишена. Мисълта за стрелба по жива цел, слава богу, не идваше в главите на момчетата. Може би поради това, че суровата система на Хаджанов, водените разговори, обикновените реплики по отношение на стрелбата никога не надхвърляха пределите на стрелбището, с изключение на възможните участия в състезания на областно ниво.

Междувременно вечерните отсъствия на майора приключиха съвсем скоро. Веднъж, след като се върна леко подпийнал, той радостно съобщи, че инцидентът с милицията, запечатала тира заради някаква глупост, е прекратен окончателно и той е постигнал целта си — успял да купи къщата и дворчето на покойната Яковлевна.

Момчетата най-напред не разбраха какво казва той. Първи се опомни Борис и подсети Глебка за кравата Маша, мучала цели два дни с подуто виме и за помиярите, облизвали млякото по него.

Старата картина веднага изскочи от складовете на паметта им: и малките проскубани помиярчета, застанали на лапи под вимето на Машка, и нейното мучене, и изпъкналите, налети с болка очи, и заспалата вечен сън в своето легло старица — може ли всичко това да бъде заличено от паметта?!

Борис дори остави винтовката — от спомена ръцете му се разтрепериха.

— И защо? — попита той майора.

— Ще построя къща — весело отвърна Хаджанов. — Имотът е без стопанин, бабата няма наследници. Ако не аз, някой друг ще го купи, има ли разлика?

Хаджанов се взираше в променящото се изражение върху лицето на Борис. Интонацията му стана доверителна — напълно дружелюбна — такава, каквато Боря познаваше добре и ценеше. Майорът рече:

— Помниш ли бригадата, която нощува у вас? Това са все мои роднини… Не много близки, но все от моя голям род — братовчеди, втори братовчеди, чичовци, зетьове — дявол знае още какво.

Докато изброяваше, той старателно наблюдаваше как вниманието на Борис нараства, как лицето му се отпуска, как съмненията му избледняват.

Гласът на Хаджанов ставаше още по-благоразполагащ.

— Такива ми ти работи… На всичките до един семействата им са големи, сам разбираш… С малки деца — по пет, че и по шест, с жени, със старци — всичките искат да ядат, а при тази безработица… Няма работа. Остава ти само да станеш магистрален бандит. Някои стават. Аз съм против. Взех, че им драснах по няколко реда: елате тук, тук комините на стария завод отново запушиха, ще има работа, ще има пари. Семействата ви няма да загинат.

Борис беше вече напълно съгласен за покупката на дома и дворчето на горевчанската улица, въпреки че всъщност никой не чакаше съгласието му. След като къщичката осиротя, след като по думите на майора тя нямаше наследници… По-добре беше да я купи чичо Миша — добрият майор Хаджанов, истинският приятел, учителят, отколкото някой непознат.

Той нищо не криеше от тях. Добави следното:

— Моята рода е трудолюбива. Правят каквото им поискаш. Новата къща ще е готова още до зимата.