Алберт Лиханов
Пролитане (3)

3

Опознавайки света, Бориска, без да знае защо, обикна особено силно стария сенчест парк с огромните му, разперили клони липи — навярно до седемнайсетата си година те бяха увенчани с множество гарванови гнезда.

Пролетес, връщайки се от юг, птиците крещяха колкото им глас държи, ремонтираха своите жилища и по този начин даваха на хората безполезен пример за подражание, като демонстрираха силата и радостта си от живота, после притихваха, мътеха пиленцата си и този факт сам по себе си отново представляваше укор към хората; изхранваха голишарчетата си, прелитайки стотици километри в полетата на околността — за червейчета, гъсеници и всичко останало, стига то да не беше неприятно на невръстния птичи вкус; след това — поставяха дечицата върху крилата си и им предаваха своя опит в летенето.

От всичко най-много Борис обичаше да следи какво се случва, когато малките гарванчета се опитват за първи път да полетят от високите си гнезда — с непорасналите си достатъчно перца, те съумяваха да планират, ала все още не бяха готови да се издигнат обратно до гнездото и така се оказваха на земята напълно беззащитни.

О! Пролитането — то е един цял свят, изпълнен със страсти, трагедии, но и с огромни радости…

Пазеха ги родителите им. Дежуреха по ред и ако, примерно, бащата отлетеше за червейчета, с които да нахрани непослушкото — а от това зависеше неговия живот (от храната птичето се оперяваше по-бързо, укрепваше силата на крилете си) — то майката веднага започваше да обикаля край него и да оглежда с черното си око пространството: нагоре — дали няма някой ястреб или зла врана, готова да разкъса чедото й, и встрани — за да не се прокрадне някой хищен котак или похотливо безпътно псе, което няма дори да изяде своя улов, но ще се погаври и ще погуби малкото.

Прогонвайки врага, доставяйки препитание, гарваните все пак постигаха желаното от тях — нетърпеливите им чеда след някой и друг ден, а понякога и само за броени часове, изведнъж яростно започваха да размахват късите си крилца, излитаха, макар и не чак до самия връх — до безопасното гнездо, а само до най-ниската клонка, където вече щяха да са далеч от кучешко-котешките владения. Оттам до върха не беше далеч!

Ето така Бориска тичаше към стария парк, без въобще да обръща внимание на отсечения бумтеж на погребалния барабан и тежкото ръмжене на баритона, гонеше котките и кучетата, ако ги видеше да се насочват към пролитащите птичета, помагаше на техните родители да ги обградят, да опазят невръстното, беззащитно птиче детство.