Алберт Лиханов
Пролитане (10)

10

Всеки прави грешки — понякога съвсем случайно. Рано или късно те напълно се изтриват от паметта. Други карат сърцето да се свива, внезапно се връщат в паметта ни, смесват се с по-новите събития в живота — превръщат се в нещо като белег на греха, за който някой ден — щем не щем — неминуемо ще ни се наложи да платим…

Израствайки през годините, приемайки на свой гръб неизбежната тежест на изпитанията, Борис постоянно се връщаше към своя детски грях, когато блъсна надолу по стръмния ронлив бряг онзи нещастник, подобен на него самия.

Бориска беше готов да понесе наказанието още тогава. Да изтърпи втори път връхлетялата го по-рано тълпа; да издържи на ударите й отстрани, в гръб, право в лицето — дори не би шукнал, нито пък би се оплакал на някого — виновен си, заслужаваш си го!

Никой дори не го докосна, думичка не му пророни — от това го заболя още повече, сякаш отново и отново разчесваше краста — не намираше оправдание за подлата си, макар и неумишлена постъпка. Опитваше се да се постави на мястото на Глебов. Той самият нямаше и никога не беше имал баща, но ако неочаквано нещо се случеше с майка му и баба му… Беше ужасно дори да си го представи!

Сърцето му се свиваше, цял примираше, избиваше го студена пот: да, това би било краят, краят на всичко. Къде ще се дянат с Глебка? Кому са притрябвали? Как биха продължили да живеят?

Ръкомахаше, за да прогони призрака на тази ужасяваща реалност. Скачаше прав и ако не беше в час, хукваше накъдето му видят очите. Правеше всичко възможно, за да възвърне стария си начин на живот, защото тези мисли го извеждаха от равновесие. Оплитаха го в мрежите на кошмарите си…

Глебов повече не се появи в училището. Разкъсващите душата подробности Бориска научи пак от Главанака: след погребението на родителите му, негови далечни роднини го били отвели със себе си — неизвестно къде…

— Може да го тикнат в някой интернат — начумерено рече Витка.

— Защо? — Изненада се Бориска. — Нали има роднини…

— Уж да! Ама вече кому е притрябвал. Пипнат ли квартирата му…

Никой не се реши да продължи да разчепква тази тема, тя повече би подхождала на възрастните; Боря се скапа напълно и това не убягна нито на Главанака, нито на Акселерата.

— Майната му, да не ти пука! — тупна го по рамото Витка. — Откъде можеше да знаеш?

— Всичките сме тъпаци — обобщи Васка.

Това, като че ли сложи точка на събеседването.