Алберт Лиханов
Пролитане (58)

8

Борис остана да нощува вкъщи, взе си душ, лежеше чист, изтрезнял и питаше майка си и баба си:

— Може пък наистина да започна в завода? Ето Аксел се хвали, че заплатата му стига!

— Ще поживеем, ще видим — смирено отговаряше баба му.

— Нали имаш висше военно образование! — чудеше се Глебка.

— В живота какво ли не се случва! — защитаваше го майка му.

На сутринта Боря отиде в отдел кадри, нещо там го обнадежди, върна се, извика Глебка да се поразходят и те отидоха в парка. Край параклисчето, сигурен, че вече всичко е минало, а и поради собствената си глупост, разбира се, Глебка започна да разказва на брат си как са го опели тук и как са свирели подпийналите музиканти тогава. Борис сякаш се стресна, лицето му помрачня. Напрегнато слушаше Глебка, докато момчето не се усети, че говори не каквото трябва и въобще…

Запъна се, помоли да го извини, даде си сметка, че такива неща не бива да се споделят и целият се изчерви. Но брат му явно беше притеснен от друго. Изведнъж каза:

— Не е трябвало да ме опяват. Не съм православен!

Глебка веднага се разсмя и попита:

— Как така?

Нали баба им разказваше, че и двамата са кръстени още докато са били съвсем малки и затова нищо не помнят — завели ги в големия град, не заедно, разбира се, а поотделно — всеки след раждането му; дори ги нарекли в чест на православни великомъченици.

Не успя да помисли по-дълго за това. До Боря се домъкна една бедна старица, местната знаменитост леля Зоя — тя не беше никаква просякиня, а обикновена пенсионерка и ако не ходеше вечно пияна, парите й, макар да не й позволяваха глезотии, щяха да й стигат. Приближи се до момчетата и кой знае защо попита Глебка:

— Ти ли си Борис Горев?

Той кимна към брат си. Пияндето се раздвижи, сякаш сама се упрекна като си спомни кое как е и протегна на Борис листче.

Учуден той го взе — беше навито на тръбичка, веднага го разви, прочете го веднъж, два пъти, смачка го и го пъхна в джоба на куртката си, после пристъпи към старицата и я попита:

— Кой? Кой ти го даде?

Леля Зоя, изглежда забравила всичко, се втренчи в него с учудени и празни светли очи, припомняйки си нещо с мъка, после се зарадва:

— Те казаха, че ще дойдат.

— А кои са те?

— Две блондинки. Младички! — Бегло погледна Глеб. — Точно като за вас.

— Къде? — отново попита Борис.

— На автогарата. Веднага си заминаха. Не са тукашни.

— Но тук има адрес!

— Тъкмо бях тръгнала у вас, в селото. Изведнъж гледам — ти.

Очевидно пияницата хитруваше: първо беше заговорила Глебка. Беше се направила на две и половина, въпреки че познаваше Боря — мнозина го познаваха и знаеха за него. Може би лъжеше и за блондинките? Дори Глебка съобрази, че не бива да се вярва на нито една нейна дума. А Борис здраво държеше леля Зоя за ръката:

— Мургави ли бяха? — попита я. — Момчетата мургави ли бяха? „Юги“ ли бяха? С акцент ли говореха руски?

Леля Зоя не се плашеше и не се измъкваше.

— Казах вече — отговори като се смееше, — бяха две блондинки. Честен кръст. — И се обърна към параклисчето.