Алберт Лиханов
Пролитане (43)

5

Глебка попадаше в параклисчето за първи път. Колко пъти беше притичвал или минавал край него, колко пъти беше зяпал хората, събрали се да се простят със своите близки, колко пъти беше слушал духовият оркестър, с неговата немного стройна, мека като самите музиканти музика, които вечно не дочакваха края на помена — никога обаче не беше влизал вътре.

До него бързо се бяха наредили горевчанските момчетии — днес вече младежи, почти мъже — всички до един бяха там, разбира се и Хаджанов, въпреки другата му вяра; там бяха приятелките и съседките на майка му и баба му, както и военният комисар, тъй като Боря беше загинал „при изпълнение на…“.

Майка му и баба му едва се крепяха, вонеше на амоняк, около параклисчето имаше дори кола на Бърза помощ — страхуваха се да не прилошее на някого. Но на хората им прилошава по какви ли не поводи — бързата помощ беше тук по нечие нареждане — погребението беше на държавна сметка — на общинска; участваха представители на властта — убит беше фронтови офицер.

Военният комисар произнесе съвсем официална реч, набор от клишета, в които се говореше за воински дълг и за „смъртта на храбрите“. Директорът на училището също взе думата и Глебка настръхна. Този слаб, твърде млад — във всеки случай доста младолик мъж, вероятно малко по-възрастен от Боря, а на всичкото отгоре и изпратен тук едва преди година, изобщо не познаваше брат му — вероятно по-старите учители му бяха подсказали, че са имали такъв випускник, че се е занимавал със спортна стрелба, а след завършване на военното училище е загинал. Какво ще изстискаш от всичко това, ако дори не си виждал човека? Директорът се мъчеше, потеше се, мънкаше и пустословеше.

Глебка се чувстваше зле, много зле. Не можеше да каже от какво повече — от тези безсмислени клиширани речи ли, или от това, че ковчегът беше запоен и им забраниха да го отворят.

Това ти стига да рухнеш, да почувстваш как сърцето ти се сковава, как спираш да чуваш с ушите си. Значи, значи… По-нататък не ти се ще да мислиш, какво остава пък — да говориш?

Свещеникът кадеше с кандилото, но мирисът на тамян по нищо не напомняше ароматите на момчешките огньове. През мирисите на амоняка и мъглицата на тамяна Глебка дочу думите на свещеника за невинните мъченици Борис и Глеб.

Дори потрепери, дочувайки своето име. Като да го бяха ударили. Името на Борис трябваше да се чува, прощаваха се с него. Но какво общо имаше той самия?

Глебка веднага упрекна себе си за припламналия неосъзнат страх — от къде на къде? Не можа да го прогони. Макар да знаеше, че Борис и Глеб са братята мъченици, погубени от предателство. Отново почувства страх: значи се сбъдва. След като Борис беше загинал, следващият беше той…

Свещеникът спомена втори път светите Борис и Глеб и помоли за последното прощаване да останат най-близките хора; майка му отново започна да умолява да отворят ковчега; отново й отказаха, тя падна на колене и впи нокти в кървавочервената му драперия.

Хората само се раждат всеки посвоему, погребват ги по един и същи начин. Гробарите изкопават трапа, роднините хвърлят по шепа пръст, а след тях, бързайки по един и същи начин, деловите гробищни труженици затрупват гроба със земя.

След това Хаджанов ще каже на Глебка, че би трябвало да има салют в памет на Борис, но взводът бил към комендатурата в големия град и решили, че не е целесъобразно да се разкарва цял автобус до Краснополянск.

Глебка намрази тези речи.

До този момент той не беше имал никакво отношение към разните му там думи, дори към ругатните. Чуваш и толкоз! Казваш и забравяш! Сега изпита омраза.