Алберт Лиханов
Пролитане (2)

2

Цели девет години — това не ви е тинтири-минтири! На девет свободният човек от мъжки пол вече се е изучил на доста работи — и добри, и лоши; поупражнявал се е над доста неща, навлякъл си е немалко охлузвания и синини както от външно, така и от вътрешно естество.

Във времената на новата свободолюбива руска действителност, в дните след като майка му го дари с братче, Боря Горев не само получи в училище цяла камара забележки и двойки, замаскирани, между другото, като тройки и дори четворки, не само се образова как сам — без чужда намеса — да разрешава своите лични ученически затруднения с многоликото по характера си учителско съсловие, така че нищо да не прескача училищния праг и да не стига до слуха на майка му, но и издържа първия си момчешки тест по ликвидиране на неграмотността: излочи цяла бутилка бира, така пъргаво препоръчвана на народа от блещукащото прозорче на безсрамната „кутия“, започна тайничко да опъва цигарки, заемайки ги от по-големите, които — самата свята истина! — открай време са си умирали да подстрекават зайците, да ги препитват колко са пораснали и да ги пързалят. Все още обаче нито веднъж не си беше купил цигари със свои пари, сиреч, с парите на майка си. За сметка на това пък беше пробвал водка, и то не къде да е, а у дома, докато майка му и баба му ги нямаше — нещо случващо се извънредно рядко — ей тъй, изследвайки света, опознавайки себе си в този свят, той отвинти капачката на започнатата бутилка, наля половин чашка, издиша отривисто, изля течността в гърлото си и така се опари, че хукна към чешмата и дълго преглъща студената вода, опищявайки героичния си стремеж към познание.

После се върна в стаята, седна пред разтворената тетрадка, но му причерня, зави му се свят; едва се добра до кревата, тръшна се отгоре му и мигновено заспа, а щом се събуди, в устата му горчеше отровно, а главата му се цепеше. Ама че гадост!

През онези години той умееше вече и да се бие. Към това го тласкаше не някаква си там вражда, или сприхавост, или лош нрав, а може да се каже, чисто географското положение.

Дървената им едноетажна къщурка с малка градинка, в която през лятото растяха златисти мъхести дюли, си беше нещо, не ще и дума, напълно селско, а в съседство димяха комините на малкото градче, което крачка по крачка се разрастваше и постепенно поглъщаше бившата селска част с идиличната постройка, в която живееха Гореви; училището на Бориска пък, се намираше в старата градска част. Селските момчетии, които отивали да се учат в града, навремето били смятани за втора ръка; още в далечните, отдавна вече потънали в мрака на времето дни, гражданчетата млатели селяндурите и тази традиция успяла да си прокара път през дебрите на революцията, войната, победата, както и през всичките му там контрареволюции и — най-поразителното — тя успяла да се съхрани, забравяйки породилите я причини и следствия; беше успяла да съхрани в гените на подрастващите нови сополиви поколения глупашкия навик внезапно да препречиш пътя на някой ученик от далечна улица и да му се разплатиш като на първо число, без каквито и да било обяснения. Което, естествено, предизвикваше ответни действия.

Ето така си живееха децата от покрайнините на затънтеното, осаждено, образцово занемарено градче: учеха се малко по малко да смучат биричка, да опитват водка; получаваха двойки, които — не без помощта на самото учителско тяло — в края на учебната година се превръщаха в безопасни и за двете страни тройки; млатеха се един друг, впрочем, без особен бяс и озлобяване и така достигаха, най-накрая, заветната възраст на радостната раздяла с училищната скамейка и родния дом, като някои от тях получаваха за подарък крила — и разпервайки ги, отлитаха в някой далечен край. Останалите така и не се помръдваха, пристегнати към родното огнище със същите онези безопасни хлабави тройчици — никому непотребна атестация без смислен набор от знания — преумножени от достъпните бирички и водчици, услужливо предлагани и в най-близкия местен магазин. Плюс всичко това неразбираемото, махмурливо състояние на мамината и татковата впиянченост, хроничното безпаричие, едва оцеляващото, опустошено, жалко заводче — някогашна опора на цялото градче — това заводче представляваше особена спирачка за ленивите: щом, тъй да се каже, при нас тука всичко е с главата нагоре и малко наопаки, кому сме притрябвали в някаква си там далечна, непонятна държава?

Градчето бедстваше и постепенно се пропиваше, сякаш напук на неизплатените заплати — по всичко личи за сметка на бабичките пенсионерки, тъй като по улиците вече рядко се срещаха старци — мряха послушно като по списък. Никъде в града вече не се виждаха опашки — нито за бира, нито за водка, нито за пушени колбаси и само на едно място опашката по никакъв начин не свършваше.

Тази единствена опашка, наистина, се събираше не за през целия ден, а само от сутринта докъм обяд — редяха се на нея в градската морга на местната болничка — бивша дворянска конюшня от времето на проклетия царизъм. Но колко ли е бил жалостив към своите коне господарят, щом това едноетажно дебелостенно съоръжение, преоборудвано по-късно в лечебно заведение за болни хора, вярно, пребоядисвано нееднократно, но без нито един цялостен ремонт, спокойно е издържало цели седемдесет години съветска власт, че и още беше в състояние, независимо от крайно опърпания си вид, да издържи бог знае колко, от настъпващия „капитализъм“.

Та значи, редом с бедната болничка, в която конете навремето са отстъпили мястото си на хората, имаше една също такава бедна и убога самостоятелна постройка без прозорци, на около петдесетина метра, предназначена в миналото, най-вероятно, за съхранение на конските хамути и сбруята, а впоследствие преобразувана в морга.

Пред нея ежедневно всяка сутрин се събираха хора, най-често посърнали, в напреднала възраст: нерядко придружавани от децата и внуците си — пред квадратите на простоватите съоръжения, в мраз и в дъжд, в непосилен летен задух, отляво и дясно на винаги разтворените врати, опрени в келавите стени, стояха изложени похлупаците на ковчезите. Те бяха сини, виолетови, с кръстове от сребърен, а понякога и златен варак, налепени върху цветната материя, а нерядко и червени, без всякакви кръстове — последните невинаги отговаряха на мирогледа на покойника; те по-скоро отразяваха мирогледа на погребващите ги родственици. Но не е там работата. Работата е в опашката.

В тази нещастна малка сграда, свидетелка на доста сълзи, сега опяваха православните, а това отнемаше време; тук обаче се провеждаха и гражданските обреди — без свещеници, без панихида, което също изискваше време и то не по-малко. Останалите покойници невъзмутимо очакваха кога ще се освободи място за последно сбогом с тях, а живите, дошли да се простят, мълчаливо чакаха да извикат познатото име.

Тук се тълпяха и полупияните музиканти от двата местни погребални оркестъра. Опечаленото събрание често ставаше свидетел, как — не, не конкуриращите се, а почти родствено свързаните тромпетисти, тромбонисти, и всички останали, каквито бяха там — преминават неочаквано от единия в другия отбор, само защото някой мъжага пуска своя инструмент на земята, строполява се до стената на моргата, обелва очи и захваща, без да се смущава от своеобразието на мястото, такова хъркане след вчерашната почерпка и сутрешното оправяне на махмурлука, че то напълно заглушава неособено силните гласове от вътрешността на този печален пристан.