Алберт Лиханов
Пролитане (36)

8

По време на Бориния първи отпуск се случи нещо почти незабележимо, съвсем малко. То трудно би могло да се нарече събитие, защото се изчерпваше с това, че баба им им донесе по една красива, цветно илюстрирана книжка със заглавие „Светите Борис и Глеб“.

Баба им открай време беше настоявала двете с майка им да отидат на черква в областния център — в Краснополянск никога не е имало черква — нали градчето беше построено във времената на безбожие. По време на църковните празници възрастните и вярващите ходеха в големия град, където имаше храмове — по-рано овехтели и западнали, а днес възправили се наново с цялото си великолепие, с камбанния си звън и стремежа на народа да потърси утеха под куполите им.

Баба им се измъкваше дотам доста рядко, дори не всяка година, но след благополучното завръщане на Боря, макар и само за отпуската си, тя успя да уговори дъщеря си Елена Макаровна да се освободи за половин ден от работа и да отидат до града с автобуса, като оставят къщата на внуците си.

Когато се върнаха лицето на баба им сияеше — още не беше прекрачила прага и обяви високо, че с майка им са били в храма „Борис и Глеб“ и са се помолили — едната за своите внуци, а майка им за синовете си. После им поднесе книжките.

Борис, разбира се, поблагодари на жените и веднага се изнесе, а Глебка седна и за двайсетина минути прочете книжката, след което си зададе следния въпрос: „И какво от това?“.

Ако не на приказка, историята напомняше на руските народни песни за юнаци, въпреки че в нея се сочеха конкретни исторически дати, а героите не бяха измислени.

Прииска му се да поразпита баба си за това-онова, но двете с майка им приготвяха нещо в кухнята, а как да говориш за история в цялото това суетене? Глебка излезе на улицата. Краката сами го понесоха към горичката — към поляната, където някога беше мучала денем и нощем неиздоената крава Машка. И кравата отдавна я нямаше, и старицата, и светлосинята приветлива къщичка — там сега се издигаше триетажна, някаква външно съвсем неуютна — нито къща като къща, нито дворец като дворец — по-скоро общежитие, в което се беше заселила цяла камара кафявооки чернокоси хлапета — пришелци, роднини на Хаджанов, начело с онези възрастни, които веднъж вече бяха нощували в двора им.

От време на време майка му и баба му отиваха до пазара и върнеха ли се — и едната, и другата разправяха как някакъв тъмнолик мъж, а след него и чернокоса жена, с уста цялата в златни зъби, без да е циганка, изведнъж им правели отстъпка в цената на зеленчуците, дори на месото и рибата — и то без каквито и да било обяснения. Всякакви опити от страна на другите жени да получат намаление на цените обаче, моментално бивали отхвърлени. Чернокосите показвали усмивките си, отрицателно клатели глави, ломотели нещо неразбираемо на своя си език и веднага го повтаряли на лош руски:

— Има такава цена!

Майка им и баба им не търсеха обяснения, нито пък се мъчеха да си изяснят причината, но по време на домашните разговори споменаваха, че това е благодарение на грижите на майора, който безспорно имаше голямо влияние над земляците си. Не само защото се беше появил пръв в това западнало градче, но и защото осигуряваше постоянно жителство на все нови и нови пристигащи групи.

Въпреки че тъкмо те превърнаха този западнал пазар в почти празничен ежедневен панаир, местните хора се оплакваха, кой знае защо изпитваха страх и страняха от тъмноликите, сигурно защото те някак много бързо, едва ли не с махване на вълшебна пръчка, превзеха пазарчето и не веднага, но малко по малко започнаха да вдигат цените. В множеството новопоявили се будки, лавки, палатки с широки полици, днес не се търкаляха само жалки връзки с репички от сиромашките тукашни градини — продаваха се невиждани по-рано задморски плодове, дрехи за всякакви вкусове, обувки, каква ли не козметика за жените и разнообразни бутилки с чужди етикети — къркачка за мъжете. Нерядко се подхвърляше, че всичко това е менте, но кой би се заловил да прави ментета и къде — липсваше яснота. Така че разговорите се въртяха и размътваха като водовъртежи в мръсна, но дълбока река и толкова. Тъмноликите граждани и гражданки бяха общителни, умерено вежливи и в условията на абсолютна несъпротива от страна на местните превзеха пазара както в прекия, така и в преносния смисъл на думата.

Те се разселваха навред — тихо и постепенно, изкупувайки къщици и къщички, събаряха ги и бързо вдигаха нови жилища — на пръв поглед не много различни от местните — и все пак в тези постройки имаше нещо… не от тук, нещо чуждо…

Глебка смело отиде до заснежената поляна, по краищата на която вече стърчаха вкопани нови колове за оградата — виждаше се как новите стопани разширяват своите владения. Кой знае защо тъкмо тук — под брезите, момчето спря с намерението да поразсъждава върху историята на Борис и Глеб — да помисли защо тези двама братя са наречени първите светци на руската църква и защо и двамата са загинали без да окажат каквато и да било съпротива на своите убийци?