Алберт Лиханов
Пролитане (57)

7

Дори и през първата нощ Боря не остана вкъщи, а отиде при Марина и майка му и баба му на глас започнаха да му се сърдят, дори малко преди да си легнат си поплакаха. Глебка отначало мълчеше, след това ядосан им напомни, че брат му трябва да дойде на себе си, да се съвземе, да прекара малко време далеч от роднините си. И Хаджанов, още там, на гробището, високо предложи Боря да се полекува в санаториума — там е най-правилното и полагащото му се място. Но той само завъртя глава отрицателно.

— Разбира се, времето лекува — тъжно отбеляза баба му, — но още по-добре лекува родителският покрив.

Но пък той прекарваше по цял ден у дома, чак привечер се отправяше към Марина, когато тя след библиотеката идваше да го вземе.

— Ама че работа — огорчена разперваше ръце майка му, — как така се прилепи към тази върлина? Цяла глава е по-висока… Не му подхожда!

— А когато стоеше на колене в снега? — тихо и с мъка питаше Глебка. — В своите скъсани чорапи! И на колене плачеше с часове? А след това пиеше?

Жените млъкваха. Най-много им говореха скъсаните чорапи. Тихо въздъхваха.

След седмица-две Боря започна да си търси работа. Отиваше някъде все в същата си офицерска куртка и вечерта се връщаше. Отначало се присмиваше — в завода, единственото държавно предприятие, му бяха предложили да учи за монтьор, или да седне на бюро в отдел кадри, или да дежури във военизираната охрана. Но тя пък била в съвсем друго стопанство и трябвало допълнително да се договарят за това. Хаджанов му предлагаше да му стане помощник в санаториума и едновременно с това треньор в тира. Обясняваше му, че тези ниски длъжности не означавали нищо, главното било да се съгласи да му помага и в останалите негови дела, а пари щяло да има. Но премълчаваше какви са тези дела, в които трябва да му се помага. До време. Борис не бързаше, само поклащаше глава и замълчаваше.

И Глебка беше солидарен с него — нима можеше да забрави подлия Хаджановски разговор?

Търкаляха се седмица след седмица и постепенно Борис престана да идва всеки ден вкъщи. Наминавайки случайно в библиотеката, Глебка не намери там и Марина, а завеждащата, която разбра погледа му, кимна:

Отново…

С една дума — бяха се пропили, сега вече двамата. Глебка отиде у тях и изпадна в ужас. Жилището на Марина се беше превърнало в някаква бърлога — завивките неприбрани, мръсни и смачкани, подът потънал в мръсотия, в мивката камара немити чинии, а на масата купчина всевъзможни празни шишета. Посрещнаха го радостно, като отдавнашен, забравил ги приятел, започнаха да го черпят — все същото незабравимо зеле и след две чашки, Борис със засмени светли очи каза:

— Край, братле! Вдругиден!

Глебка не разбра, учуди се.

— Последното действие, разбираш ли?

Глебка не разбираше. И тогава Марина му обясни, че вдругиден, както ги беше предупредил военният комисар, ще дойде команда от окръга. Те ще откопаят онзи, който е погребан с името на Борис и ще го откарат. Поканили и Борис да присъства — изобщо не е ясно защо: за него — празник, ами за онзи?… Глебка потрепери от ужас. И макар че Борис май се радваше и не можеше да дочака края на тази истина, самата тя, неговата истина, беше толкова безнадеждна, че дори когато се махаше от живота му, когато се изясняваше и го освобождаваше от своите окови, всъщност никого от нищо не освобождаваше.

Затова търсеха спасение в пиенето. Заглушаваха спомените на Борис, неговия плен, бягството, уволнението. А заедно с това и младия му възход, неговата момчешка слава и всички бъдещи надежди. Глебка пиеше с тях, макар и да се сдържаше, замезваше с познатото зеле и трябва да се отбележи, че това му помогна. Но пък Боря! Пиеше водката като вода, по половин чаша наведнъж, въпреки това изглеждаше съвсем трезвен, само когато алкохолът го хванеше, от немигащите му очи се ронеха сълзи. Говореше все едно и също, повтаряше, че слава богу, всичко свършва. А си мислеше за нещо съвсем друго — и то изобщо не му носеше утеха. Глебка смяташе, че просто го е страх. Нали се опразваше Бориният гроб, зает случайно от друг човек, и това сякаш откриваше някаква нова истина. Нещо означаваше.

На тръгване, разбирайки, че все пак е длъжен да направи нещо, да облекчи някак Бориното бреме, Глебка каза, че вдругиден, ако му се обадят, той също ще дойде на гробището и ще бъде с тях.

Вкъщи жените се ужасиха от вида на Глебка, но когато на пресекулки им преразказа чутото, съвсем рухнаха.

Макар брат му да твърдеше, че ексхумацията ще е вдругиден, минаха не по-малко от пет дни и всичко стана съвсем не така, както го бяха мислили.

Призори на прозореца се почука, майка му пусна вътре треперещата от студ Марина. Беше вече април, всичко се топеше, но в четири сутринта трябваше да си облечен повечко, а Марина изобщо беше забравила кое как е. Когато преодоля треперенето, тя им разказа, че командата пристигнала през нощта, и въобще не искали да викат Боря, военният комисар обаче изпратил някакъв, който им бил подръка; работата вече отивала към края си, но тъй като Глебка ги бил помолил, тя набързо дотичала, за да не им се разсърди после.

Глебка също набързо се облече и когато стигнаха до гробището, войниците в кални от глината комбинезони, без да псуват, както обикновено, мълчаливо и без да се церемонят особено измъкваха от земята запоения, при полагането му облечен в червена тъкан ковчег, станал сега кафяв.

Той се изплъзваше от ръцете им, непослушно се измъкваше, сякаш не искаше да излезе, да се върне навън и те с усилие го набутаха в един друг сандък, по-голям, скован от нерендосани дъски, след което здраво го заковаха. Получи се обикновена кутия с неизвестно съдържание.

Дружно го вдигнаха, метнаха го в каросерията и затвориха задния капак на камиона.

Изкомандваха на войниците да отидат в администрацията, за да си измият поне ръцете.

Командите издаваше един майор, още съвсем млад висок блондин, малко по-голям от Борис, а с районния военен комисар разговаряше пестеливо и пушеше един полковник, който приличаше на Скварушкин. Като си изпушиха цигарите, се доближиха до Борис. Глеб и Марина стояха редом и Глебка видя как този полковник протегна ръка на брат му и каза:

— Извинявай, лейтенанте. Малко ти беше всичко, та сега и това…

В развиделяването Борис изглеждаше съвсем бял: светло — невероятно светло лице. Той стоеше мирно и не мърдаше. Сякаш не му се извиняваха, ами обратното — осъждаха го. А той изслушваше присъдата си. Глебка се учуди, че Борис не отрони и дума. Не произнесе нито звук.

Полковникът въздъхна, обърна се и пое с комисаря към газката, където още няколко минути си разменяха книжа.

Камионът затрепери от форсирането, излезе от гробището, а след него газката и покритата кола с войниците.

Боря се приближи до гроба. Доскоро издигалото се хълмче липсваше — имаше издутини, но всичко беше заравнено, защото вътре беше празно.

Остана само червената дървена пирамидка със звезда отгоре и с лъскавата метална табелка с името и цифрите. Борис за втори път стоеше пред този гроб. Първият път — с чуждия ковчег. Сега — пред пресния ров.

— Ами това е — промълви едва чуто той, — мястото е запазено.

Обърна се към Глебка и все едно зависеше от него, рече:

— Нека да го запазят.