Алберт Лиханов
Пролитане (51)

1

Глебка дори не можеше да обясни това свое желание, но без да иска и без нарочно да го обмисля, започна да си търси отвличащо занимание. Усещаше, че освен уроците и компютъра — вълшебен поглед в необозримия свят, той беше длъжен да научи и нещо друго, както неговият обичан Борис се беше научил да стреля.

Обхвана го необяснима тревога.

Училището беше започнало да го дразни, затова че трябваше да ходи в него задължително всеки ден — често по време на час той потъваше в някакво странно, мътно небитие — все едно заспиваше, а беше буден. Изключваше се, не слушаше какво говори учителят, а през междучасията се изхитряше да не чува възбудените гласове на децата. Започна да гледа на съучениците си като на някакви чужди същества. За себе си знаеше, че сега много се различава от тях и то не толкова заради тайната, колкото заради неочакваното си и рязко порастване.

На Глебка му се струваше, че започва да мисли по съвсем друг начин, беше обхванат и от някаква друга енергия, макар и нечиста, макар и не напълно негова, но какво да се прави — тя го беше настигнала, беше се вселила в него.

Веднъж в час по физика, вслушвайки се сякаш отдалеч в думите на учителя за теорията на ядрената енергия — как критичната маса на съединяващи се елементи отделя невидима енергия, освободена от реакцията на съединяването — процес, който е в основата на атомната бомба, той изведнъж, ухилен, си помисли, че това се отнася и за него.

Някой ден, при някакви неведоми сега обстоятелства, елементите и силите, които бяха вътре в него, щяха да се съединят, да се слеят и да излъчат незнайна енергия.

И сигурно щеше да произведе взрив! Или пък тази енергия да започне да формира някаква важна мисъл. И целият му живот да бъде озарен от светлината на тази мисъл — и делата, които тя ще зароди!

Той щеше да се промени и окончателно да порасне, а засега порастването му малко изпреварваше — физиката догонваше мислите и теориите на неговото Глебкиново съществуване.

Само да знаеше Глебка колко близо бяха до истината наивните му предчувствия и колко скоро щеше да се осъществи зараждането на тази енергия.

Веднъж, на връщане от училище, на половината път го настигна Ефим, най-младият от породените „търговчета“ — той беше завършил училище, следваше във втори курс на Политехническия институт — филиала в тяхното градче — родителите му го бяха откупили от армията. Тутакси му подаде кутия кола и двамата тръгнаха като отпиваха от подсладения буламач, който както бе чул Глебка от Марина, притежавал следните качества: водата — руска, електричеството от завода, където го разливат — руско, парите, които плащат за него — пак руски. Даже урината, която се получава от колата — руска. Само парите от нея отивали в Америка. И печалбата от тази кола ставала американска. Не е лошо! Та колко милиона руснаци смучат тази помия с печалба за американците! Ами бирата! Всички пивоварни, освен една, са фино-шведско-датски! А бира се лее — океан! Ами всевъзможните му там уискита! Ами шоколадът! Дори водката! Ех, доверчива нация!

Глебка просто така, заради майтапа, започна да разказва на Ефимка за чутата от него икономическа теория, а той, макар и студент, захвана да му задава въпроси и се получи неочакван семинар.

Те дори не забелязаха как се сблъскаха с цяла шайка мургави момчетии — бяха около пет-шест човека, а двамата по-големите, Глебка ги познаваше; те живееха в дома, който построи Хаджанов на мястото на синята къщичка.

Тези момчета вървяха някак не по тукашному — не в редица, препречвайки улицата като руските хулиганчета, които пъргаво се отдръпват, за да отстъпят на някой старец или възрастен и не като сбита малка компанийка, плътна и непробиваема, а в следния ешелониран ред — най-отпред по-малките, в средата — средните, а групата завършваха най-големите, които ако трябваше, подаваха кратки гърлени заповеди.

Срещайки се с Ефим и Глебка, те не свърнаха надясно, в своята част на пътя, а ги обградиха от всички страни, като единият от тях, май от средните момчета, дали нарочно или без да иска, бутна студентчето Ефим за лакътя и той изпусна кутията с кола. Ефимка високо изпсува, но тълпата тъмнолики вече беше отминала; след миг обаче, със закъснение или по команда, се разкикотиха и тъничко гласче, изглежда от най-малките, възкликна просто така:

— Руско магарище!

После Глебка много пъти щеше да си мисли, че ако този глас бе викнал — „магаре“, всичко може би щеше да се размине, но това „магарище“ кой знае защо ги разяри необяснимо и двамата.

Ето в този миг някакви материи се съединиха в Глебка, енергията на съвсем неясна ярост изби в областта на челото и ушите — те двамата с Ефимка се втурнаха след тъмноликите. Онези пък, забравили за обидата, приписали си лесна улична победа, в ситен тръс вървяха отпред, разменяйки си гърлени звуци, без да се обръщат назад. Затова двата ястреба, връхлетели ги ловко отзад, постигнаха целта си леко и с абсолютна точност — двама от тримата по-големи, които вървяха с гръб към тях, те свалиха с леки удари под коленете, третият залитна напред и събори няколко средни, средните паднаха върху малките и ги събориха — същински ефект на доминото! Като повалиха ариергарда, Глебка и Ефим чисто и просто победиха.

Те никому нищо не притуриха, тръгнаха си за вкъщи и доста бързо се успокоиха, без да придават голямо значение на сбиването, но същата вечер един прозорец на Глебкината къща беше счупен от камък, паднал направо върху постелката. Баба му се изплаши и двайсет пъти повтори, че за целия й живот такова нещо не й се е случвало.

Глебка наметна дрехата си и тръгна към братоците. Те много добре познаваха градската търговска топография — къде, на кого и какво принадлежи и обясниха на Глеб, че източните или „югите“^[1] — така и никой не разбра от каква точно националност са — притежават лавките край автогарата, недалеч от санаториума, още няколко пръснати тук-таме, а също и известен брой по-големи магазинчета, които от доста време правят търговска конкуренция не само на семейството на троицата Гореви, но и на всички местни.

Нищо в Глебка не се вълнуваше, не клокочеше, не вдигаше пяна. Енергията — макар и изобщо да не беше ядрена, беше някак делова — и се освобождаваше без да бърза, дори разумно, в крайна сметка пестеливо, превръщайки се в обикновена мисъл: тук тъмноликите не са стопани, а гости и нямат право да нахалничат, а това означава, че трябва да им се даде да разберат как да се държат, когато са на чуждо място. Глебка предложи да им подпалят лавките. За начало — една. Но така, че никой изобщо да не се усъмни. Братоците вкупом одобриха, макар че бяха по-големи от своя командир. И ако Ефим бе второкурсник, то Федя беше в трети, а Петя почти в четвърти курс на същата тази благословена Политехника от покрайнините на Москва, разпънала тук образователните си шатри. Можеха да се освестят, да се откажат — но къде ти, инат ли беше, друго ли?